вторник, 2017-04-25, 8:42 PM

Посетител Guest | Начало | Профил | Регистрация | Изход | Вход

Начало » 2015 » август » 26 » ГИ ДЬО МОПАСАН, "ПО ВОДАТА" - ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
7:49 PM
ГИ ДЬО МОПАСАН, "ПО ВОДАТА" - ЧАСТ ЧЕТВЪРТА

                                  Ч  Е  Т  В  Ъ  Р  Т  А      Ч  А  С  Т

 

                                                                                   1 0    а п р и л

 

     Щом си легнах, почувствах, че не ще мога да заспя. Лежах по гръб със затворени очи, с будна мисъл и напрегнати нерви. Никакво движение, никакъв близък или далечен звук – само дишането на двамата моряци се долавяше през тънката дъсчена преграда.

     Внезапно нещо скръцна. Какво? – Не знам, навярно някой скрипец по мачтите; но този тъй тих, тъй болезнен, тъй плачевен звук разтърси цялото ми същество, след това – нищо, една безкрайна тишина, отправила се от земята към звездите, нищо – нито лъх, нито една тръпка по водата, никакво поклащане на яхтата; нищо И изведнъж незнайният и тъй слаб звук се чу отново. Слушайки го, ми се стори, че някакво нащърбено острие реже сърцето ми. Как известни звуци, известни нотки, известни гласове ни разкъсват, за миг хвърлят в душата ни мъка, смуг, тревога – толкова, колкото тя може да побере. Заслушах се в очакване и отново чух този звук, който сякаш излизаше от самия мен, изтръгнат от нервите ми или по-скоро, който звучеше в мене като някакъв вътрешен, дълбок и отчаян повик. Да, това беше глас жесток, глас познат и очакван, глас, който ме хвърляше в отчаяние. Той мина над мен, този слаб и странен звук, като някакъв сеяч на ужас и безумие, защото има силата веднага да разбуди тежката скръб, дремеща винаги вдън сърцето на всички живи хора. Кой беше той? – Гласът, който непрекъснато звучи в нашата душа и ни упреква постоянно, смътно и болезнено; това беше глас мъчителен, досаден, непознат, неутолим, незабравим, жесток глас, който ни упреква за всичко, що сме направили, и същевременно за всичко, що сме пропуснали да направим – гласът на смъртни угризения, на безвъзвратни разкаяния, на минали дни, на срещнати жени, които може би биха ни обичали, на неща изчезнали, на напразни радости, на мъртви надежди; това беше гласът на отминаващото, на отлитащото, на мамещото, на изчезващото, на онова, което не сме постигнали, на онова, което никога не ще постигнем – тънкото гласче, което крещи за несполуките в живота, за безсмислието на усилията, за немощта на духа и слабостта на плътта.

     В този краткотраен шепот, постоянно възобновяващ се сред мрачното мълчание на дълбоката нощ, гласът ми разказваше за всичко онова, което бях любил, за всичко, което смътно съм желал, очаквал, мечтал, за всичко, което бих искал да видя, да разбера, да зная, да вкуся, за всичко, което моят ненаситен, беден и слаб дух бе докоснал с напразна надежда, за всичко, към което се беше опитвал да литне, без да може да счупи оковите на незнанието, които го задържаха.

     Ах! За всичко копнеех и на нищо не можах да се насладя. Би трябвало да имам жизнеността на цяла раса, многостранният разум, разпръснат във всички същества, всички способности, всички сили и хиляда съществувания в запас, защото нося в себе си безброй желания и неизчерпаемо любопитство, а съм принуден всичко да гледам и нищо да не мога да обладавам.

     Защо тогава животът ми е страдание, когато повечето хора изпитват от него само задоволство? Защо ме гложди това непознато мъчение? Защо да не мога да позная същността на насладите, на очакванията и радостите?

     Това е, защото нося в себе си този втори взор, който е силата и в същото време цялото нещастие на писателя. Аз пиша, защото разбирам и страдам от всичко, което съществува, защото прекалено добре го познавам и най.вече защото, без да мога да го вкуся, го виждам в себе си, в огледалото на моята мисъл.

     Нека не ни завиждат, а да ни съжаляват, защото ето с какво човекът на перото се различава от себеподобните си.

     У него няма нито едно просто чувство. Всичко, което той вижда – радостите му, удоволствията му, страданията му, отчаянията му, – става в същия миг предмет на наблюдение. Въпреки всичко, въпреки себе си той изследва безспир сърцата, лицата, движенията, гласовите отсенки. Щом види нещо, каквото и да било, той започва да търси причината. У него няма устрем, няма вик, няма целувка, които да са искрени; у него няма нито едно от тези моментни действия, които човек прави, защото трябва да ги прави, без да знае, без да мисли, без да разбира, без да си дава сметка след това.

     Ако страда, той си взима бележка за своето страдание и го подрежда в паметта си; на връщане от гробищата, където е оставил онзи или онази – съществото, което е обичал повече от всичко на света, –  той си казва: „Колко странно е това, което почувствах, беше нещо като болезнено опиянение и т. н. ...” И тогава си припомня всички подробности, държанието на околните, неискрените жестове, неискрената скръб, неискрените лица и хиляди малки незначителни неща; той прави наблюдение на художник – кръстенето на някоя старица, която е държала за ръка дете, лъч светлина в някой прозорец, куче, което е пресякло пътя на процесията, катафалката под високите тисови дървета на гробищата, главата на гробаря и потръпването на лицето му, усилията на четиримата мъже, които спущат ковчега в гроба – с една дума, той забелязва хиляди неща, които един честен човек, страдащ с цялата си душа, с цялото си сърце, с цялата си сила, никога не би забелязал.

    Той всичко е видял, всичко е запомнил, всичко си е записал, без да иска, защото е преди всичко писател и защото неговият дух е така устроен, че отгласът у него е много по-бърз, по-естествен, тъй да се каже, отколкото първоначалното сътресение – ехото е по-силно от породилия го звук.

     Той сякаш има две души – една, която отбелязва, обяснява, тълкува всяко усещане на съседката си, естествената душа, каквато имат всички хора; и живее той, осъден да бъде винаги, при всички случаи, едно отражение на себе си и отражение на другите, осъден да се наблюдава как чувства, действа, обича, мисли, страда и никога да не страда, мисли, обича, чувства както всички хора – простичко, искрено, естествено, без да се самоизследва след всяка радост, след всеки стон.

     Ако говори – словата му звучат като злословие единствено защото неговата мисъл е ясновидска и защото той разглобява всички скрити пружини на чувствата и действията на другите.

     Ако пише, той не може да се въздържа да не опише в книгите си всичко онова, което е видял и разбрал, всичко, което знае, и то без да прави изключение за роднини и приятели. Той разголва с жестоко  безпристрастие сърцата на онези, които обича или е обичал, като дори преувеличава, за да подсили още повече впечатлението, загрижен единствено за творбата и ни най-малко за чувствата си.

     А ако обича, ако обича някоя жена – той я разсича, както разсичат труп в болница. Всичко, което тя казва, което тя прави, бива незабавно претегляно на онези чувствителни везни за наблюдение, които той носи в себе си, и бива подредено според документалната му стойност.

     Ако в един непосредствен порив тя се хвърли на шията му, то той ще започне да преценява постъпката й от гледището на неговата целесъобразност и правилност, от гледището на неговата драматична сила и мълчаливо ще я осъди, ако му се стори неискрена или не добре направена.

     Актьор и зрител на самия себе си и на другите, той никога не е само актьор както обикновените хора, които си живеят безхитростно. Всичко около него става прозрачно – сърцата, постъпките, тайните намерения – и той страда от някаква чудна болест, от нещо като раздвоение на духа, което прави от него някакво ужасно отзвучаващо същество, механизирано, сложно, отегчително и за самия себе си.

     Освен това неговата особена и болезнена чувствителност го превръща в някакво живо одрано същество, за което почти всяко усещане е станало болка.

     Припомням си черните дни, когато сърцето ми бе толкова разкъсано от неща, зърнати само за миг, че спомените за тези видения лежат в мене като рани.

     Една заран на авеню дьо л’Опера сред веселата тълпа, която се люлееше, опиянена от майското слънце, изведнъж видях да минава едно странно същество – една превита одве старица, облечена в дрипи, които някога са били одежди, на главата с черна сламена шапка, изгубила всичките си някогашни украшения: панделки и цветя, изчезнали от незапомнено време. Тя вървеше, като си влачеше краката тъй мъчително, че аз почувствах в сърцето си болката на всяка нейна стъпка колкото нея, повече от нея. Подпираше се на два бастуна. Старицата минаваше, без да вижда никого, равнодушна към всичко – към шума, към хората, към файтоните, към слънцето. Накъде се беше запътила? Към каква ли кочина? В една хартия, провесена на канап, тя носеше нещо. Какво? Хляб? – Да, без съмнение. Понеже е нямало някой човек, някой съсед, който да може или да се съгласи да излезе вместо нея, тя е предприела, тя, това ужасно пътешествие от своята таванска стаичка до хлебаря. Два часа път най-малко за отиване и връщане. И какъв мъчителен път! Каква Голгота – по-страшна от тази на Христа!

     Дигнах очи към покривите на огромните къщи. Тя отиваше там, горе! Кога ще стигне? Колко ли пъти задъхана ще трябва да спира по стъпалата на тъмната извита стълбичка?

     Всички се обръщаха да я гледат. Шепнеха „Горката жена” и отминаваха. Полата й, дрипите, останали на останките от нейното тяло. И в това тяло имаше някаква мисъл. Мисъл ли? – Не, но едно ужасяващо страдание, непрестанно, недаващо покой! О! Помисляме ли си за нещастието на старците, останали без хляб, за старците без надежда, без деца, без пари, без нищо друго освен смъртта пред себе си? Помисляме ли си за изгладнелите старци по таваните? Мислим ли за сълзите в тези потъмнели очи, които някога са били блестящи, развълнувани и радостни?

     Друг път – тогава валеше – бях тръгнал на лов сам и вървях прев Нормандската равнина, през големите бразди от тлъста кал, които потъваха и се хлъзгаха род краката ми. От време на време някоя изненадана яребица, сгушила се в буца пръст, излиташе тежко под проливния дъжд. Изстрелът от пушката ми, заглушен от водопада, който се изливаше от небето, едва се чуваше като плясък от камшик и сивата птица падаше с окървавена перушина.

     Беше ми тъжно, искаше ми се да плача, да плача като облаците, които плачеха над снега и над мене; тъга ме пронизваше до самото сърце. Смазан от умора до такава степен, че не можех вече да си вдигна краката, затънали в глина, щях вече да се прибирам, когато забелязах сред нивята кабриолетчето на лекаря по един напречен път.

     Тя, черната ниска количка, покрита с кръгла мушама и теглена от черен кон, минаваше като някакъв предвестник на смъртта, заскитал се из полето в тоя зловещ ден. Изведнъж кабриолетът спря, главата на лекаря се показа и той извика:

     -   Ей!

     Упътих се към него. Той ми каза:

     -   Искате ли да ми помогнете да прегледам една болна от дифтерит? Сам съм, а ще трябва някой да я държи, докато извадя налепите от гърлото й.

     -   Ще дойда – отговорих аз. И се качих в кабриолета.

     Той ми разказа следното:

     Дифтеритът, ужасният дифтерит, който души сиромасите, проникнал и в чифлика на едни бедни хорица, Мартине.

     Бащата и синът умрели в началото на седмицата. Майката и дъщерята също вече си отивали.

     Съседката, която ги гледала, се почувствала внезапно неразположена, и миналата вечер избягала, като оставила вратата отворена, и двете болни останали да лежат безпомощни върху своите сламеници, без нищо за пиене, сами, сами, хъркащи, задушаващи се, агонизиращи, сами от двадесет и четири часа насам!

     Лекарят почистил гърлото на майката и й дал да пие, но детето, подлудено от болката и от ужаса на задушаването, заровило и скрило главата си в сламеника и не се оставяло да го пипнеш. Лекарят, привикнал към тези страдания, говореше тъжно и примирено:

     -   Все пак не мога да остана през цялото време при моите болни. Исусе Христе! А за тези на – сърцето ми се свива. Като си помисли човек, че са останали двадесет и четири часа, без нищо да пият. Вятърът плискаше дъжда чак до леглата им. Всички кокошки се бяха подслонили в огнището.

     Стигнахме чифлика. Докторът върза коня си за клона на една ябълка пред вратата и влязохме.

     Силна миризма на болен и влага, на треска и плесен, на болница и изба ни стисна за гърбото. В тази къща без огън, без живот, сива и мрачна, беше студено, студено като в блато. Часовникът бе спрял, дъждът валеше през самото огнище, където кокошките бяха разпръснали пепелта, и от един тъмен ъгъл се чуваха звуци от задавено и често свистене. Това беше дишането на детето.

     Майката, легнала в нещо като голям дървен сандък – легло – и скрита под вехти покривки и стари дрипи, изглеждаше спокойна.

     Тя поизви малко главата си към нас.

     Лекарят я запита:

     -   Имате ли свещ?

     Тя отговори с нисък изтощен глас:

     -   В долапа.

     Той взе свещта и ме отведе в дъното на стаята към креватчето на малката.

     Тя се задъхваше, страните й хлътнали, очите бляскави, косите разчорлени – беше ужасна. При всяко вдишване в нейната мършава и дълга шия се образуваха дълбоки впадини. Легнала по гръб, тя стискаше с двете си ръце парцалите, които я покриваха; а щом ни видя, обърна се и легна по лице, за да се скрие в сламеника.

     Хванах я за раменете и докторът насила я накара да му покаже гърлото си, откъдето изтръгна едно голямо парче белезникава кожа, подобна на мешин.

     Веднага малката задиша по-добре и си пийна мляко. Майката, привдигнала се на лакът, ни гледаше. Тя промърмори:

     -   Свърши ли се?

     -   Да, свърши се.

     -   А ние сами ли ще останем?

     Страх, ужасен страх караше гласа й да трепере, страх от тази самота, от тази изоставеност, от тъмнината и смъртта, която тя чувстваше тъй близо.

     Отговорих:

     -   Не, добра жено, ще чакам, докато докторът ви изпрати гледачка.

     И се обърнах към лекаря:

     -    Изпратете й баба Модюи. Аз ще й платя.

     -    Добре. Веднага ще ви я пратя.

     Той ми стисна ръката и излезе; чух кабриолета му да се отдалечава по мокрия път.

     Останах сам с двете умиращи.

     Кучето ми Паф беше легнало пред черното огнище и ме подсети, че малко огън ще бъде от полза за всички ни. Излязох да потърся дърва и слама; скоро голям огън освети цялата стая, чак до леглото на малката, която отново започна да се задушава.

     А аз седнах, като протегнах краката си към огнището.

     Дъждът чукаше по прозорците; вятърът разтръскваше покрива; слушах тежкото и свирепо хъркане на двете жени и дишането на кучето, което сумтеше от удоволствие, свило се пред осветеното огнище.

     Живот! Живот! Какво е това нещо – животът? Тези две нещастници, които винаги са спали на слама, яли са чер хляб, работили са като говеда, изживели са всички земни страдания, умират! Какво са направили те! Бащата беше умрял, синът беше умрял. При това тези бедняци минаваха за добри хора, обичаха ги и ги тачеха – простички и честни хорица!

     Наблюдавах как ботушите ми димят и как кучето спи, изведнъж, сравнявайки съдбата си с тази на тези мъченици, в мене се промъкна някаква физическа и срамна радост.

     Малката започна да хърка и изведнъж това пресечено дишане ми стана непоносимо; то ме режеше като острие, което при всеки удар на сърцето ми го пробождаше до дъно.

     Отидох до нея.

     -   Искаш ли да пиеш? – казах й аз.

     Тя кимна в знак на съгласие и аз й налях в устата малко вода, която не можа да преглътне.

     Майката, по-спокойна, се обърна да погледне детето си, и ето че внезапно ме облъхна страх, един злокобен страх се плъзна по кожата ми като докосване на някакво невидимо чудовище. Къде бях? Аз вече не знаех. Сънувах ли? Какъв кошмар ме беше сграбчил?

     Вярно ли е, че стават такива неща? Че така се умира? И аз се взирах в тъмните ъгли на колибата, сякаш очаквах да видя, сгушила се в мрака на някой кът, някаква грозна, неописуема, ужасна форма – онази, която дебне живота на хората и го убива, сгризва, смачква, удушава; онази, която обича алената кръв, запалените от треската очи, бръчките и повехналостта, белите коси и разложението.

     Огънят загасваше. Хвърлих му дърва и се обърнах да си сгрея гърба – толкова ми беше премръзнал кръстът.

     Аз се надявах поне да умра в някоя хубава стая, аз – с лекари около леглото ми и лекарства по масите!

     А тези жени бяха останали сами цели двадесет и четири часа в тая колиба без огън, хъркащи на сламата!...

     Изведнъж зачух тропот на кон и тракане на кола; гледачката влезе спокйна, доволна, че е намерила работа, без да се учудва на тази нищета.

     Оставих й малко пари и избягах с кучето си; избягах като някакъв злосторник. Аз тичах под дъжда и през цялото време ми се струваше, че чувам свистенето на двете гърла; тичах към моята затоплена къща, където ме очакваха слугите ми, приготвили за мен добра вечеря.

     Но никога не ще забравя това и много още други неща, които ме карат да ненавиждам земята.

     Как понякога бих искал нече да не мисля, да не чувствам; бих искал да живея като скот, в някоя светла и топла страна, в някоя жълта страна, без зеленина – животинска и необработена, – в една от онези източни страни, където човек заспива без тъга и се събужда без огорчения, където се вълнува без грижи и знае да люби без тревога, където човек едва усеща, че съществува.

     Там бих живял в някоя къща – просторна и четвъртита, като огромен, блестящ на слънцето сандък.

     От терасата се вижда морето, по което минават онези бели, подобни на заострени криле платна на гръцките и турските кораби. Външните страни са почти без отвърстия. Голямата градина, в която въздухът е тежък под чадърите на палмите, създава настроението на това ориенталско жилище. Под дърветата струите на един широк мраморен басейн, чието дъно е посипано със златен прах. Ще се къпя в него по всяко време, между две наргилета, две дремки и две целувки.

     Бих имал черни и красиви роби, обвити в леки платове; ще притичват бърже с босите си нозе по дебелите килими.

     Меки и закръглени като женска гръд ще бъдат стените и във всяка стая върху миндерите, наредени в кръг, възглавници с най-различни форми ще ми дават възможност да се изтягам във всички положения, които човек може да заеме.

     А после, когато се почувствам уморен от сладостната почивка, уморен от насладата на неподвижността и от безкрайното бленуване, уморен от тихото удоволствие на моето благоразположение – ще поискам да доведат пред портата ми един бял или черен кон, пъргав като газела.

     Яхнал коня, аз ще тръгна и ще пия въздуха, който шиба и опиянява, въздуха, който свири при бесния бяг.

     И ще летя като стрела по тази богата с багри страна, която опива взора ми и чиято гледка възбужда като вино.

     В тих вечерен час ще препускам в луд бяг към безбрежния хоризонт, порозовял от слънчевия заник. Всичко там порозовява по здрач; опожарените планини, пясъкът, одеждите на арабите, камилите, конете и шатрите.

     Розови фламинго излитат из блатата към розовото небе; и ще се провиквам от възторг аз, потънал в безкрайната розовина на света.

     Не ще виждам вече дългите тротоари, оглушавани от грубия шум на файтоните, които минават по уличната настилка, нито хора, облечени в черно, седнали на неудобни столове, да водят делови разговори на чаша абсент.

     Няма да зная за курса на борсата, за политическите събития и министерските промени – всички ненужни глупости, с които си прахосваме нашето краткотрайно и лъжовно съществувание. Защо са тези усилия, тези страдания, тези борби? Ще почивам на завет от вятъра в моето разкошно и светло жилище.

     Ще имам четири или пет жени, скрити в потайни и глухи помещения – пет жени, дошли от петте части на света, те ще ми донасят сочността на женската красота, разцъфнала във всички раси.

     Крилатата мечта кръжеше пред затворените ми очи, в душата ми, която се успокояваше, когато чух, че моите хора се събуждат; те запалиха фенера и се заловиха за някаква дълга и безшумна работа.

     Извиках им:

     -   Какво правите там?

     Раймон отвърна с нерешителен глас:

     -   Готвим въдици, защото си помислихме, че на господина може да се прииска да лови риба, ако времето е хубаво, когато се развидели.

     Наистина през лятото в Аге си дават среща всички риболовци от крайбрежието. Тук те идват семейно, спят в странноприемницата и ядат рибена чорба край брега на морето, под сянката на боровете, чиято натоплена борина пращи под слънцето.

     Запитах:

     -   Колко е часът?

     -   Три часът, господине.

     Тогава, без да ставам, протегнах ръка и отворих вратата, която делеше стаята ми от помещението на екипажа.

     Двамата мъже бяха клекнали в онази ниска дупка, през която минава мачтата, преди да се вмъкне н леговището си, в онази дупка, пълна с толкова разнообразни и чудновати предмети, че приличаше на разбойническо свърталище, където виждаш окачени в известен ред по продължение на предната стена най-различни сечива: триони, брадви, куки, въжа и тенджери, после – по пода между двете легла – ведро, печка, буренце, чиито медни обръчи блестяха под пряко падащата светлина на фенера, провесен до сандъка на веригата; и моите моряци слагаха стръв по безбройните кукички, закачени по продължение на канапа на въдицата.

     -   В колко часа трябва да стана? – запитах ги аз.

     -   Ами че веднага, господине.

     След половин час и тримата се настанихме в лодчицата и напуснахме „Бел-Ами”, за да идем да хвърлим въдиците си в подножието на Драмон, край Златния остров.

     А сетне, след като спуснахме на морското дъно връвта с въдиците, дълга двеста-триста метра, и турихме стръв на още три въдици, ние закрепихме лодката, като хвърлихме във водата един камък, завързан с въже, и започнахме риболова.

     Беше се разсъмнало вече и аз виждах много ясно брега на Сен-Рафаел край устието на Аржан и тъмните планински склонове на Мор, простиращи се чак до нос Камара, далеч сред морето, отвъд залива Сен-Тропе.

     От цялото южно крайбрежие най-обичам именно този кът. Обичам го, сякаш там съм роден, сякаш там съм отраснал – защото той е див и богато обагрен и парижанинът, светският човек и охолният чужденец още не са го отровили.

     Внезапно канапът, който държах, се разклати. Аз трепнах, а после – нищо. След това леко дърпане опъна канапа, навит на пръста ми, сетне друго по-силно разтърси ръката ми и с разтупкано сърце затеглих въдицата, полекичка, страстно, пронизвайки с поглед прозрачната синя вода, и скоро забелязах под сянката на лодката един бял отблясък, който описваше бързи извивки.

    В момента тази риба ми се стори огромна, но когато я хвърлих в лодката, тя беше голяма колкото сардина.

     После улових и други – сини, червени, жълти и зелени, лъскави, сребристи, на ивици, златисти, на точки, на петна – всички тези плуващи между скалите на Средиземно море красиви риби, които са толкова разнообразни, толкова обагрени, сякаш са оцветени само за да галят окото, а после – раскаси, покрити с бодли, и ягули -  тия отвратителни чудовища.

     Няма нищо по-забавно от тегленето на въдицата. Какво ще изскочи от това море? Каква изненада, каква радост или разочарование крия всяка кукичка, извадена от водата! Какво вълнение те обхваща, когато забележиш отдалеч някоя едра риба, която се блъска, придвижвайки се бавно към тебе!

     В десет часа ние бяхме вече отново на яхтата и двамата моряци със светнали лица ми съобщиха, че нашият улов тежи единадесет килограма.

     Но сега трябваше да си платя за безсънната нощ. Главоболието – тази ужасна напаст, главоболието, което измъчва така, както някое изтезание, главоболието, което ти цепи главата, подлудява те, пропъжда мислите ти и разпилява паметта като прах при вятър, – главоболието така ме сграбчи, че трябваше да се просна на леглото с шишенце етер под носа.

     След няколко минути ми се стори, че дочувам някакво смътно шумолене, което скоро се превърна в нещо като бръмчене, и имах чувството, че всичко вътре в тялото ми става леко, леко като въздух, че се изпарява.

     После някакво вцепенение обхвана душата ми, едно сънливо блаженство въпреки болките, които продължаваха, но все пак сега не бяха така мъчителни. Това беше вече едно от онези страдания, които човек може да понесе – нямаше го страшното разкъсване, срещу което цялото ми изтерзано тяло се бунтува.

     Скоро чудесното и приятно усещане за празнота, което имах в гърдите си, се разля по цялото ми тяло и то стана съвсем леко, сякаш плътта и костите ми се бяха стопили и само кожата бе останала – кожата, необходима, за да възприемам сладостта от усещането, че живея, че лежа потопен в това блаженство. Тогава забелязах, че вече не страдам. Болката бе преминала, сякаш се бе стопила, изпарила. И дочух гласове, четири гласа, два диалога, ала без да мога да разбера нещо от думите. Това ту бяха само неясни звуци, ту някоя дума достигаше до съзнанието ми. Осъзнах обаче, че това е просто едно остро пищене в ушите ми. Аз не спях, бях буден, разбирах, чувствах, разсъждавах с необикновена яснота, дълбочина и сила и бях овладян от една душевна радост, от някакво странно опиянение, което произлизаше от това раздвоение на умствените ми способности.

     Това не беше като съня от хашиш, това не бяха малко болнавите видения от опиума, това беше някаква необичайна острота на мисълта, един нов начин на виждане, на отсъждане, на преценяване нещата и живота с една увереност, с пълното съзнание, че именно този начин е истинският.

     И внезапно в мисълта ми изникна древният образ на Светото писание. Струваше ми се, че съм вкусил от дървото на познанието, че всички тайни ми се разкриват – тъй завладян бях от тази чудна и неопровержима нова логика. И в мен се тълпяха доводи, разсъждения и доказателства, които рухваха незабавно под тежестта на други, по-силни доказателства, разсъждения, доводи. Главата ми се бе превърнала в бойно поле на идеи. Бях някакво висше същество, въоръжено с непобедим разсъдък, и изпитвах необикновена радост от чувството за своята мощ...

     Това трая дълго време. Аз продължавах да вдъхвам от шишенцето с етер. Изведнъж забелязах, че то е празно. И болката започна отново.

     В продължение на десет часа трябваше да понасям това изтезание, срещу което няма никакъв лек, след това спах, а на другия ден, бодър като след прекарана болест, написал тези няколко страници, се отправих за Сен-Рафаел.      

Прегледано: 151 | Добавено от: Goto | Тагове: Бел-Ами, По водата., натурализъм, Мопасан, пътепис
Общо коментари: 0
Само регистрирани потребители могат да добавят коментари.
[ Регистрация | Вход ]

Търси

Васко Абаджиев

Facebook

Васко Абаджиев

Статистика