понеделник, 2017-08-21, 12:01 PM

Посетител Guest | Начало | Профил | Регистрация | Изход | Вход

Начало » 2015 » октомври » 11 » ГИ ДЬО МОПАСАН, "ПО ВОДАТА" - ЧАСТ ОСМА
6:36 PM
ГИ ДЬО МОПАСАН, "ПО ВОДАТА" - ЧАСТ ОСМА

                                              О  С  М  А       Ч  А  С  Т

                                                                                                 1 4   а п р и л

 

      Снощи тъкмо се канех да си легна, при все че бе едва десет часът, ми подадоха телеграма.

     Един приятел, един от онези, които обичам, ми съобщаваше: „За четири дни съм в Монте Карло и ти пращам телеграма във всички пристанища по крайбрежието. Ела да се видим.”

     И ето в мене лумна като пожар желанието да го видя, желанието да разговарям, да се смея, да говоря за хората, за разни неща, да злословя, да поклюкарствам, да съдя, да коря, да измислям, да бърборя.

     Ако тази покана бе дошла сутринта, щеше да ме ядоса, а ето че още същата вечер бях очарован, щеше ми се вече да бъда там, да видя големия салон на ресторанта, пълен с хора, да слушам шума на гласовете, над които цифрите на рулетката надделяват всички думи, както   Г о с п о д и     п о м и л у й   при черковна служба.

     Повиках Бернар.

     -   Към четири часа сутринта тръгваме за Монако – казах му аз.

     Той отговори философски:

     -   Ако времето е хубаво, господине.

     -   Ще бъде хубаво.

     -   Ама барометърът пада.

     -   Е. Ще се качи.

     Морякът се усмихна с недоверчивата си усмивка.

     Легнах си и заспах.

     Хората си разбудих аз. Беше тъмно, няколко облачета закриваха небето. Барометърът беше паднал още.

     Двамата моряци недоверчиво клатеха глава.

     Повторих:

     -   О! Времето ще бъде хубаво. Хайде да вървим!

     Бернар каза:

     -   Когато виждам хоризонта, знам какво да правя, ама тук, в дъното на тоя залив, човек нищо не знае, господине, нищо не вижда; морето ще бъде по-бурно, отколкото можем да си представим.

     Аз отговорих:

     -   Барометърът падна – значи, няма да имаме източен вятър. А пък ако имаме западен вятър, ще можем да се върнем в Аге, който е на шест-седем мили.

     Хората не изглеждаха убедени, но все пак почнаха да се готвят за тръгване.

     -   Да качим ли лодката на борда? – запита Бернар.

     -   Не. Ще видите, че времето ще бъде хубаво. Ще я вържем да плува след нас.

     Четвърт час по-късно ние напуснахме пристанището и се отправихме към изхода на залива, тласкани от лек променлив ветрец.

     Аз се смеех:

     -   Е! Виждате ли, че времето е хубаво?

     Скоро минахме край черно-бялата кула, издигната на вълнолома Рабиу, и въпреки че беше запазена от нос Камора, който се врязва далеч в открито море и чиито светлинни проблясъци се появяваха всяка минута. „Бел-Ами” започна вече да се мята, издиган от силни, бавни и дълги вълни – тези водни хълмове, които се търкалят един след друг без шум, без сътресения, без пяна, заплашващи без гняв, ужасяващи със спокойствието си.

     Нищо не се виждаше; усещаше се само издигането и пропадането на яхтата в неспокойното и тъмно море.

     Бернар каза:

     -   Тая нощ в открито море е имало силен вятър, господине. Късметлии ще бъдем, ако стигнем без някаква щета.

     Денят се раждаше светъл над многобройните неспокойни вълни и тримата се взирахме в простора дали бурята няма отново да се вдигне.

     Между това яхтата се носеше бързо, тласкана от попътния вятър и морето. Вече се намирахме срещу Аге и се питахме дали да караме към Кан поради лошото време или към Ница, като заобиколим островите откъм морето.

     Бернар предпочиташе да отидем в Кан, но понеже вятърът не се усилваше, реших да обърнем към Ница.

     Три часа всичко вървеше добре, макар че нещастната яхта се носеше като тапа върху високите вълни.

     Който не е виждал открито море, онова море от планини, тичащи бързо и тежко, разделени от долини, които всяка секунда се местят, непрестанно запълващи се и изменящи се – той не може да допусне, да си представи тайнствената, страхотната, ужасяващата и величествена мощ на вълните.

     След този плискащ се и танцуващ хаос лодчицата ни следваше отдалеч, привързана за края на четиридесетметровото въже. Всеки миг я губехме от очи, сетне внезапно тя се появяваше на върха на някоя вълна, гмуркаше се като голяма бяла птица.

     Ето и Кан, там, в дъното на залива Сен-Онора, с издигащата се над вълните кула, а пред нас – нос Антиб.

     Постепенно вятърът се усилва и по гребена на вълните се появяват пенести овци, бързо бягащи белоснежни овчици, чието неизброимо стадо тича без овчар и без кучета под безкрайното небе.

     Бернар ми рече:

     -   Сега няма да е лошо са свием към Антиб.

     Наистина, вълните връхлитат, разплискват се връз нас с яростен, неописуем рев. Внезапните пориви на вятъра ни тласкат, хвърлят ни в зиналите ями, откъдето се измъкваме, изправяйки се със страшни разтърсвания.

     Горното платно е свалено, но наклонникът при всяко навеждане на яхтата докосва вълните, изглежда, че всеки миг ще изтръгне мачтата и ще литне с нея, оставяйки ни на произвола сред разярената вода.

     Бернар извика:

     -   Лодката, господине.

     Обръщам се. Чудовищна вълна напълни лодката с вода, завъртя я, обви я в лигите си, сякаш я гълташе, и скъсвайки въжето, с което бе привързана за нас, задържа я наполовина потънала, удавена – плячка, завладяна и покорена, която ще изхвърли върху скалите хей там край носа.

     Минутите ни се струват часове. Няма как – трябва да вървим, трябва да достигнем крайната точка на носа пред нас; щом го отминем, ще бъдем защитени, спасени.

     Най-сетне стигаме до него. Сега морето е спокойно, гладко, запазено от дългата ивица скали и пръст, която образува нос Антиб.

     Пред нас е пристанището, от което бяхме тръгнали едва преди няколко дни, а ми се струва, че от месеци вече пътувам; точно по обяд влизаме в него.

     Моряците се радват, че се връщат у дома си, макар Бернар да повтаря всеки миг:

     -   Ах, господине, нещастната ни лодчица; сърцето ми се сви, като я видях как си загина!

     В четири часа взех влака, за да отида в княжество Монако да вечерям с моя приятел.

     Бих желал да имам свободно време да поговоря подробно за тази удивителна държава, по-малка от едно френско село, но където ще намерите един владетел с неограничена власт, владици, армия от йезуити и семинаристи, по-голяма от тази на принца, артилерия, чиито оръдия са почти негодни, етикеция, по-церемониална от тази на покойния Луи ХІV, принципи на самовластие, по-деспотични от принципите на Вилхелм Пруски, но свързани същевременно с великолепна търпимост спрямо пороците на човечеството, от които се прехранват владетелят, владиците, йезуитите, семинаристите, министрите, войските, администрацията – всички.

     Да поздравим, впрочем, този добър и миролюбив монарх, който не се бои от нашествия и революции и мирно си царува над своя щастлив народ сред церемониите на един двор, където са напълно съхранени традициите на четирите поклона, на двадесет и шестте ръкоцелувания и всички формули, употребявани някога пред великите владетели.

     При това този монарх съвсем не е кръвожаден и отмъстителен, и когато експулсира някого, защото той експулсира, тази мярка се прилага с безброй церемонии.

     Трябва ли да давам доказателства?

     Някакъв закоравял комарджия един ден, когато не му вървяло, изругал владетеля. С указ го изгонили от страната.

     В продължение на месец той скитал около забранения рай, страхувайки се от меча на архангела под формата на стражарска сабя. Най-сетне един ден се престрашава, минава границата за тридесет секунди, стига до центъра на княжеството, влиза в казиното. Но внезапно един чиновник го спира:

     -   Господине, вие не сте ли експулсиран?

     -   Да, господине, но ще си замина с първия влак.

     -   Е, в такъв случай, добре дошли, господине, влезте!

     И всяка седмица той се връщал отново и всеки път същият чиновник му задавал същия въпрос, на който той отговарял по същия начин.

     Може ли да има по-меко правосъдие?

     Ала преди няколко години станала една много важна и необичайна за княжеството случка.

     Станало убийство.

     Един човек – не някакъв скитник чужденец от онези, които се срещат с хиляди по тези брегове, а жител на Монако, – един съпруг в момент на гняв убил жена си.

     О! Убил я без причина, без приемлив повод. Цялото княжество бихо обхванато от вълнение.

     Върховният съд се събрал да съди този изключителен случай (никога до тогава не било ставало убийство) и нещастникът бил осъден единодушно на смърт.

     Възмутеният владетел потвърдил присъдата.

     Оставало само да екзекутират престъпника. Тогава обаче възникнало едно затруднение. Княжеството нямало нито палач, нито гилотина.

     Какво да се прави? По съвет на министъра на външните работи князът влязъл в преговори с френското правителство, за да вземе назаем един главорез заедно с уреда му.

     В парижкото министерство станали дълги разисквания. Накрая отговорили, като изпратили и сметката за превоза на гредите и изпълнителя. Сумата възлизала на шестдесет хиляди франка.

     Негово величество принцът на Монако си направил сметка, че операцията ще му излезе много скъпо; безспорно убиецът не струвал тази цена. Шестдесет хиляди франка за врата на един мерзавец! О, не!

     Тогава се обърнали със същото искане към италианското правителство. Един крал, един брат, навярно няма да бъде толкова алчен, колкото една република.

     Италианското правителство изпратило сметка, възлизаща на дванадесет хиляди франка.

     Дванадесет хиляди франка! Ще трябва да се наложи нов данък, данък от два франка на глава на всеки жител. Това е достатъчно, за да предизвика всевъзможни смутове в държавата.

     Помислили дали пък някой прост войник не може да отреже главата на онзи голтак. Но когато запитали генерала, той отговорил колебливо, че хората му едва ли имат необходимото практика във владеенето на хладното оръжие, за да може някой от тях да изпълни подобна задача, изискваща голяма опитност в употребата на сабята.

     Тогава князът отново свикал върховния съд и му поставил за разглеждане този заплетен случай.

     Дълго време разисквали, без да намерят някакъв начин за разрешение. Накрая първият председател предложил да заменят смъртната присъда с доживотен затвор. Предложението било прието.

     Нямало обаче затвор. Наложило се да уредят един и бил назначен тъмничар, комуто поверили престъпника.

     В продължение на шест месеца всичко вървяло добре. По цял ден затворникът спял на един сламеник в килията си, а пазачът правел същото на един стол пред вратата, гледайки минаващите пътници.

     Но князът е пестелив, това е, впрочем, най-малкият му недостатък, и държал да му се дава сметка за най-малките разходи, направени в държавата му (списъкът съвсем не е дълъг). И така му представили сметката за разноските около създаването на новата длъжност – около издръжката на затвора, затворника и пазача. Заплатата на последния тежала доста върху бюджета на владетеля.

     Отначало той се намръщил, ала като си помислил, че това можело да продължава все така (осъденият бил млад), предупредил министъра на правосъдието, че трябва да се вземат мерки за премахването на този разход.

     Министърът се посъветвал с председателя на съда и двамата се съгласили да съкратят службата на пазача. Затворникът, оставен самичък да се пази, няма да пропусне случая да избяга и това ще разреши въпроса така, че всички да останат доволни.

     И ето пазачът бил върнат на семейството му, а един от прислужниците в кухнята на двореца бил натоварен само да носи сутрин и вечер храната на осъдения. Ала последният не направил никакъв опит да възвърне свободата си.

     И един ден, когато забравили да му занесат храната, го видели да пристига спокойно, за да си я иска; и оттогава, за да спести ходенето на готвача, той свикнал да идва в определения за хранене час и да яде заедно с прислужниците, с които се сприятелил.

     Следобед той си правел разходки до Монте Карло. Понякога влизал в казиното да рискува пет франка на игралната маса. Когато спечелел, поръчвал си хубава вечеря в някой от големите хотели, а след това се връщал в затвора си и грижливо заключвал отвътре вратата.

     Нито веднъж не пропуснал да се върне там за спане.

     Положението ставало все по-трудно не за осъдения, а за съдиите.

     Отново съдът се събрал и решил на престъпника да бъде предложено да напусне пределите на Монако.

     Когато му съобщили решението, той отговорил следното:

     "Чудя се на ума ви. Ами какво ще стане тогава с мене? Аз нямам никакви средства. Нямам семейство. Какво искате да правя? Бях осъден на смърт. Вие не ме екзекутирахте. Аз нищо не казах. След това бях осъден на доживотен затвор и предаден на един тъмничар. Отнехте ми пазача. Аз пак нищо не казах. Сега искате да ме изгоните от страната. Е, не! Аз съм затворник, ваш затворник, съден и осъден от вас. Излежавам наказанието си добросъвестно. Оставам тук.”

     Върховният съд се смаял. Князът страшно се ядосал и заповядал да се вземат мерки.

     Започнали отново да обсъждат въпроса.

     Накрая било решено да се предложи на виновния шестотин франка пенсия, за да отиде да живее в чужбина.

     Той се съгласил.

     Наел едно местенце на пет минути от държавата на бившия си владетел и си заживял щастливо на своя земя, отглеждал зеленчук и презирал властниците.

     Ала дворът на Монако, взел поука малко късно от този пример, решил да ни предава своите осъдени, които ние държим на сянка срещу скромно възнаграждение.

     В съдебните архиви на княжеството може да се види заповедта, с която се урежда пенсията на онзи чудак, задължавайки го да напусне територията на Монако.

     Срещу двореца на княза се издига сградата на съперницата му – рулетката. Ала никаква омраза, никаква вражда няма помежду им, защото тя го поддържа, а той я закриля. Прекрасен пример, единствен пример за две съседни и могъщи семейства, които си живеят в мир в една малка държава, добър пример, за да заличи спомена за родовете на Капулети и Монтеки. Тук домът на владетеля и игралният дом, старото и новото общество се побратимяват при звъна на златото.

     Колкото салоните на княза са мъчно достъпни, толкова пък залите на казиното са широко отворени за чужденците.

     Присъединявам се към последните.

     Звън на пари, непрекъснат като шума на вълните, дълбок, лек, опасен шум изпълва ушите още при влизането, сетне изпълва душата, разтуптява сърцето, смущава ума, влудява мисълта. Навред се чува този шум, който пее, който крещи, съблазнява, разкъсва душата.

     Около масите – страхотна навалица от играчи, пяната на континентите и обществата редом с князе или бъдещи крале, светски жени, богаташи, лихвари, хитри момичета – смесица, единствена  на тоя свят, от хора от всички раси, от всички касти, от всякакъв род и произход, един музей от охолни чужденци: руси, бразилци, чилийци, италианци, испанци, немци, старици с кошнички, млади леконравни жени, стискащи чантичката си, в която са сложили ключове, кърпички и последните три петфранкови монети, предназначени за зелената маса, когато им се стори, че са усетили близостта на щастието.

     Приближавам се до първата маса и виждам... бледа, със сбърчено чело и стиснати устни, цялото й лице сгърчено и зло... младата жена от залива Аге, влюбената красавица от гората, огряна от слънцето и нежната лунна светлина. Той е също тук, седнал пред нея, нервен, сложил ръка върху няколко златни монети.

     -   Играй на първия квадрат – казва тя.

     Той пита с безпокойство:

     -   Всичко ли?

     -   Да, всичко.

     Той слага на купче наполеоните.

     Крупието завърта колелото. Топчето започва да тича, танцува, спира се.

     -   Спрете залозите! – подхвърля гласът и след малко отново прозвучава:

     -   Двадесет и осем.

     Младата жена потреперва и с груб тон отсича:

     -   Ела!

     Той става и без да се оглежда, тръгва след нея; чувства се, че нещо ужасно е възникнало между тях.

     Някой казва:

     -   Сбогом, любов! Както се вижда, днес те май не се спогаждат.

     Една ръка ме потупва по рамото. Обръщам се. Моят приятел.

 

     Остава ми само да помоля за извинение, загдето толкова говорих за себе си. Този дневник на блянове писах само за себе си; или, по-право, възползвах се от моето плаващо усамотение, за да запиша блуждаещите мисли, които като птици минават през моето съзнание.

     Молят ме да напечатам тези страници, които нямат нито край, нито композиция, нито изкуство, които следват една подир друга без никаква връзка и завършват внезапно, необосновано, защото един порив на вятъра сложи край на пътешествието ми.

     Отстъпвам на това желание. Може би греша.

Прегледано: 114 | Добавено от: Goto | Тагове: По водата, Бел-Ами, пътеписи, Мопасан
Общо коментари: 0
Само регистрирани потребители могат да добавят коментари.
[ Регистрация | Вход ]

Търси

Васко Абаджиев

Facebook

Васко Абаджиев

Статистика