вторник, 2017-05-23, 3:03 AM

Посетител Guest | Начало | Профил | Регистрация | Изход | Вход

Начало » 2015 » септември » 6 » ГИ ДЬО МОПАСАН, "ПО ВОДАТА" - ЧАСТ ПЕТА
10:00 PM
ГИ ДЬО МОПАСАН, "ПО ВОДАТА" - ЧАСТ ПЕТА

                                             П  Е  Т  А      Ч  А  С  Т

                                           

                                                           С е н – Р а ф а е л,  1 1   а п р и л

     През време на пътуването времето бе прекрасно – лек западен ветрец с шест тласъка ни докара дотук. След като заобиколихме Драмон, забелязъх вилите на Сен- Рафаел, скрити сред боровете, сред ниските слабички борчета, които непрестанният вятър откъм Фрежус люлее през цялата година. Сетне минах между лъвовете – красиви червени скали, които сякаш пазят града – и влязох в пристанището; дъното му е много песъчливо и това заставя всички да се държат на петдесет метра от кея. После слязох на брега.

     Пред черквата се бяха насъбрали много хора. Вътре венчаваха. С архиерейска важност свещеникът благославяше на латински живописния, тържествен и смешен акт, който вълнува най-силно хората, кара ги толкова да се смеят, толкова да страдат, толкова да плачат. Според обичая, семействата бяха поканили всичките си роднини и всичките си приятели на тази служба, с която се погребваше целомъдрието на едно младо момиче; поканили ги бяха да присъстват на това непристойно и благочестиво зрелище, където съветите на духовника предшестват съветите на майката, и на публичното благословение, давано на онова, което обикновено се забулва с толкова свян и старание.

     И хората от цялата околност, преизпълнени с неприлични помисли, обхванати от онова лакомо и клюкарско любопитство, което тласка тълпите към такова зрелище, се бяха събрали тук, за да видят как ще се държат младоженците. Промъкнах се в тълпата и я заразглеждах.

     Господи, колко грозни са хората! За стотен път най-малко сега на това празненство забелязах, че от всички породи човешката е най-отвратителната. А пък вътре се разнасяше миризма на тълпа, блудкава и зловонна миризма на нечиста плът, на мазни коси и на чесън – онази миризма на чесън, която южняците разпространяват наоколо си през устата, през носа и през кожата си, както розите излъчват своето ухание.

     Наистина хората винаги са тъй грозни и винаги миришат тъй лошо, но очите ни, привикнали да ги гледат, носът ни, свикнал с миризмата им, различават тяхната грозота и миризмата, която излъчват, само когато сме се откъснали за известно време от тях и от тяхната воня.

     Човекът е отвратителен! За да съставим една галерия от карикатури, способни да разсмиват мъртвец дори, достатъчно е да вземем първите попаднали ни десет минувачи, да ги строим и да ги фотографираме с техните нееднакви ръстове, с техните много дълги или много къси крака, с техните тела, прекалено дебели или прекалено мършави, с лицата им – червени или бледи, брадясали или кьосави, засмени или сериозни.

     Някога си, в ранните времена на света, дивият човек, силният и гол човек е бил наистина така красив, както конят, еленът, лъвът. Упражняването на мускулите му, волният живот, постоянната употреба на силата и ловкостта му са поддържали у него грацията на движението, а това е първото условие за красотата и изяществото на формата, която единствено физическото движение може да даде. По-късно артистичните народи, влюбени в пластиката, са съумели да съхранят у разумния човек тази грация и това изящество с помощта на гимнастическите упражнения. Грижите за тялото, състезанията по сила и пъргавина, ледената вода и парните бани са направили от елините истински образци на човешка красота; и те ни оставиха за урок своите статуи, за да ни покажат какви са били телата на тези велики художници.

     Днес обаче, о, Аполоне, да погледнем как тази човешка порода се суети по празненствата! Децата с кореми, надути още от люлка, обезобразени от преждевременно обучение и затъпели от училището, което изхабява тялото им на 15 години, като превива духа им, преди да е възмъжал – тези деца навлизат в юношеската възраст с неразвити и неукрепнали членове, нормалните съотношения между които никога не са спазени.

     Да погледнем улицата, хората, които се шляят насам-натам в мръсните си дрехи! Що се отнася до селянина, господи боже! Да идем да погледнем селянина по нивите, този пън, чепат, дълъг като върлина, винаги изкривен като кука, прегърбен, по-отвратителен от образите на варварите, които човек гледа в музеите по антропология.

     А да си припомним колко красиви са в тялото, ако не и в лицето негрите, тези бронзови люде, едри и гъвкави, каква изящна стойка и лице притежават арабите.

     Впрочем аз имам още една причина да се отвращавам от тълпите.

     Не мога да вляза в театър, нито да присъствам на народно празненство. Там ме обгръща веднага някаква странна, непоносима подтиснатост, едно ужасно раздразнение, сякаш с всички сили се боря срещу някакво непреодолимо и загадъчно влияние. И наистина аз се боря срещу душата на тълпата, която се опитва да проникне в мене.

     Колко пъти съм констатирал, че разумът нараства и се възвисява, когато човек живее сам, и че намалява и се принизява, когато отново човек се смеси с другите хора. Съприкосновенията, модните идеи, всичко, което човек говори, всичко, което той е принуден да слуша, да възприема и да отговаря, всичко това влияе върху мисълта. Някакъв прилив и отлив от идеи минава от глава в глава, от къща в  къща, от улица в улица, от град в град, от народ в народ и се установява едно равнище, една средна интелигентност за цялата многобройна тълпа хора.

     Способността за интелектуален почин, за свободна воля, за мъдър размисъл, както и за проникновение у всеки уединен човек обикновено изчезва, щом той се смеси с множеството на другите хора.

     Ето откъс от писмо на лорд Честърфийлд до неговия син (1751 година), в което той констатира с рядко смирение онова внезапно западане на активните качества на разума на едно многолюдно събрание:

 

              „Лорд Маклесфийлд, който взе най-дейно участие в

        подготовката на закона и е един от най-големите

        математици  и астрономи на Англия, говори след мене с

        дълбоко познаване на въпроса и с възможната най-голяма

        яснота, каквато допуща една такава заплетена материя. Но

        понеже думите му, периодите му и неговия стил не можеха да

        се сравнят с моите,  единодушно подкрепиха мене, съвсем

        несправедливо, признавам.

             Винаги ще бъде така. Всяко многолюдно събрание е  

        т ъ л п а, независимо от личните качества на хората, които я

        съставят, никога не бива да говориш пред тълпата с езика на

        чистия разум. Трябва да се обръщаш само към

       нейните страсти, къчм нейните чувства и близки интереси.

             Един колектив от личности не притежава способността да

        разбира и т. н...”

 

     Тази проникновена забележка на лорд Честърфийлд, забележка, често правена и отбелязвана с интерес от философите, привърженици на научната школа, е един от най-сериозните аргументи против представителните правителства.

     Същото явление, явление чудовищно, се наблюдава винаги когато много хора се съберат на едно място. Всички тези личности, отличаващи се, различни по дух, по ум, по чувства, възпитание, вярвания, предразсъдъци, поставени една до друга изведнъж, единствено поради обстоятелството, че са се събрали, образуват някакво особено същество, надарено със собствена душа, с нов начин на мислене – общ, – и това същество е вече една резултанта, която не можеш да разложиш на средното аритметично на отделните мнения.

     Това е тълпа и тази тълпа е някой – една широка колективна личност, тъй различаваща се от други тълпи, както един човек се различава от друг човек.

     Една народна поговорка казва: „Тълпата не разсъждава.” А защо тълпата да не разсъждава, щом поотделно всеки в тълпата разсъждава? Защо една тълпа да извърши спонтанно нещо, което нито една от съставките на тази тълпа не би направила? Защо една тълпа да има неудържими подбуди, жестоки щения, глупави влечения, които нищо не възспира, и понесена от тези необмислени увлечения, да извърши действия, които никой от хората, което я съставят, не би извършил?

     Някой надава вик и ето че някакво изстъпление обзема всички и всички в един и същи устрем, на който никой не може да устои, понесени от една и съща мисъл, която мигновено става обща, независимо от кастите, схващанията, вярванията, различните нрави, ще се нахвърлят върху някой човек, ще го пребият, ще го удавят без причина, почти без повод, когато всеки от тях, ако би бил сам, би се хвърлил с риск за живота си да спаси онзи, когото убива.

     А вечерта всеки, като се върне в къщи, ще се пита какъв бяс или лудост го е била обзела и така внезапно изтръгнала от неговата природа и от характера му, как е могъл да се поддаде на тази жестока подбуда.

     Това е, защото, ставайки част от тълпата, той е престанал да бъде човек. Личната му воля се е смесила с общата воля, както капка вода се смесва с реката. Неговата личност е изчезнала и е станала мъничка частица от широката и странна личност на тълпата. Паниките, които обхващат някоя армия, онези урагани на мнения, които увличат цял народ , и лудостта на мъртвешките танци, не са ли те поразителни примери на същото явление?

     В края на краищата да видиш, че сбор от хора образува едно цяло, не е по-чудно, отколкото да видиш сближени молекули да образуват едно тяло.

     На тази загадка именно трябва да се припише толкова особеното настроение на театралните салони и толкова изменчивите оценки на публиката от генералните репетиции, на публиката от премиерите и на онази от следващите представления, както и различията във впечатленията от една вечер до друга и грешките на мнението, което обсъжда творби като „Кармен”, на които по-късно е съдено да имат огромен успех.

     Впрочем, това, което казах за тълпите, се отнася и за цялото общество, и онзи, който би искал да запази пълната неприкосновеност на своята мисъл, гордата независимост на преценката си, да наблюдава живота, човечеството, вселената като свободен наблюдател, застанал над всички предразсъдъци, над всякакви предубеждения и над всяка религия, сиреч над всякакъв страх, трябва да се отстрани напълно от онова, което се нарича светски връзки, защото всеобщата глупост е тъй заразителна, че той не би могъл да се сношава със себеподобните си, да ги гледа и слуша, без да бъде засегнат изцяло, въпреки желанието си, от техните разговори, от техните идеи, суеверия, традиции, от техните привички и закони и от техния удивителен морал на лицемерие и подлост.

     Онези, които се опитват да се съпротивляват на тези омаломощаващи и непрестанни влияния, се борят напразно всред вериги, дребни, непреодолими, безбройни и почти незабележими. И скоро, уморени, престават да се борят.

     Но сред публиката настъпи раздвижване – младоженците щяха да излязат и ненадейно и аз направих като всички, вдигнах се на пръсти, за да видя, имах желание да видя, едно глупаво, низко, отвратително желание – желанието на насъбралите се. Любопитството на моите съседи ме завладя като опиянение, аз бях част от тази тълпа.

     За да запълня останалото време от деня, реших да направя една разходка с лодка до Аржан. Тази очарователна река, почти неизвестна, дели полето на Фрежус от дивите ридове на Мор.

     Взех със себе си Раймон. Гребейки покрай един просторен нисък плаж, той ме отведе от устието. Тук ние констатирахме, че то е непроходимо и отчасти засипано с пясък. Само един канал имаше връзка с морето, но той беше толкова бързотечен, толкова разпенен, пълен с вълни и водовъртежи, че ние не можехме да минем по него.

     Затова ни се наложи да изтеглим лодката на суша и да я носим на ръце през дюните до онова прекрасно подобие на езеро, което Аржан образува в този край.

     Сред това блатисто поле, покрито с онази буйна зеленина, присъща на дърветата, израсли във водата, реката се промъква между два бряга, обрасли с треви и непроходими гъсталаци, толкова високи, че съседните планини едва се виждат, реката се промъква с множество извивки, но си запазва винаги същия изглед на тихо езеро и не може да се види или да се предположи, че тя продължава пътя си през този тих край, тъй пустинен и великолепен.

     Както в ниските северни равнини – където изворите се процеждат под стъпките, текат и оживотворяват земята като кръв, светлата и ледена кръв на почвата, – така и тук човек се сблъсква със странното усещане на един изобилен живот, който витае във влажните земи.

     Птици с големи висящи крака излитат от ракитажа, протягайки в небето дългите си човки, други пък – едри и тромави – минават от един бряг на друг с тежък полет, а трети, по-дребни и бързи, прелитат съвсем ниско над земята, устремени като камък, който отскача о водната повърхност. Гургулиците, безброй, гукат по върхарите или кръжат, прелитат от дърво на дърво, сякаш си правят взаимни любовни посещения. Чувства се, че навред около тази дълбока вода, по цялата равнина чак до подножието на планините има още вода, онази лъжовна, спяща и жива вода на тресавищата – просторните бистри платна, в които се оглежда небето, по които се плъзгат облаците и от които изскачат безредно множество чудновати тръстики, – прозрачна и плодотворна вода, където животът гние, където броди смъртта, нода, която откърмя треските и миязмите, която е едновремено и мъзга, и отрова, която лежи, привлекателна и красива върху загадъчните разложения. Въздухът, който вдишваме, е сладостен, разнежващ и опасен. По всички издигнатини, които разделят тези просторни тихи локви, във всички тези тучни треви гъмжи, пълзи, подскача и се катери онова лепкаво и отблъскващо множество животни, чиято кръв е студена като лед. Обичам тази студени и пълзящи животинки, от които човек страни и се плаши; чувствам, че у тях има нещо свещено.

     В часа, когато слънцето залязва, тресавището ме опиянява и влудява. След като през целия ден е представлявало някакво мълчаливо блато, заспало под жегата, по здрач то се превръща във феерично и свръхестествено царство. В неговото спокойно и неизмерно огледало падат облаците, златните облаци, кървавите облаци, огнените облаци; те падат там, къпят се, давят се, пълзят. Те са там, горе, в необятния въздух, и са тук, долу, под нас, тъй близки и неуловими в тази локвичка с вода, из която стърчат като стръкове островърхи треви.

     Всички съществуващи на света багри, очарователни, многообразни и опияняващи, ни се открояват прелестно завършени, възхитително блестящи, богато осенени, около чашката на водната лилия. Всички червени, всички розови, всички жълти, всички сини, всички зелени, всички морави багри са събрани тук, в шепата вода, която ни открива цялото небе – цялото пространство, целия блян и през която минава летежът на птиците. Но на залез слънце в блатата има и още нещо, не знам какво. Чувствам като някакво смътно откровение на неразгадаема загадка първичния дъх на първобитния живот, който е бил може би едно мехурче, пълно с газ, изплувало от някое тресавище, когато денят е умирал.     

 

Прегледано: 124 | Добавено от: Goto | Тагове: Бел-Ами, пътеписи, По водата., Мопасан
Общо коментари: 0
Само регистрирани потребители могат да добавят коментари.
[ Регистрация | Вход ]

Търси

Васко Абаджиев

Facebook

Васко Абаджиев

Статистика