неделя, 2017-12-17, 5:54 PM

Посетител Guest | Начало | Профил | Регистрация | Изход | Вход

Начало » 2015 » юли » 1 » ГИ ДЬО МОПАСАН, "ПО ВОДАТА" - ЧАСТ ПЪРВА
9:21 PM
ГИ ДЬО МОПАСАН, "ПО ВОДАТА" - ЧАСТ ПЪРВА

Един от гениалните пътеписи в историята на световната литература.

 

                    Г И     Д Ь О     М О П А С А Н

 

                                „П О    В О Д А Т А”

 

       Този дневник не съдържа никаква интересна история, никакво интересно приключение. Миналата пролет по време на едно малко пътешествие, което предприех по крайбрежието на Средиземно море, аз се забавлявах да записвам всеки ден онова, което виждах и което мислех.

     Всъщност видях само вода, слънце, облаци и скали – за друго не бих могъл да разкажа – и си мислех простичко, както мислиш, когато вълната те люшка, замайва, носи.

 

                                                                                      1 8 8 8  година

 

 

                    6   а п р и л

 

     Спях дълбоко, когато собственикът на яхтата Бернар хвърли пясък в прозореца ми. Отворих го и ме плисна в лицето, в гърдите, чак до душата студеният и сладостен лъх на нощта. Небето бе чисто и синкаво, оживено от потръпващия блясък на звездите.

     Изправен долу до стената, морякът казваше:

     -   Хубаво време, господине.

     -   Какъв е вятърът?

     -   Откъм сушата.

     -   Добре,идвам.

     След половин час аз слизах към брега с големи крачки. Хоризонтът започваше да бледнее и забелязах в далечината, отвъд залива Де-з-Анж, светлините на Ница, а още по-нататък – въртящия се фар на Вилфранш.

     Пред мен в разредената дрезгавина се открояваше смътно Антиб с двете си кули, извисяващи се над конусовидно построения град, заобиколен все още от старите стени на Вобан.

     По улиците – няколко кучета и неколцина мъже, ранобудни работници. На пристанището – само леко полюшващите се едномачтови кораби по продължение на кея и недоловимият плясък на едва раздвижената вода. Понякога – шум от изопващо се гемиджийско въже или от лодка, която се търка о кърмата на кораб. Корабите, камъните, самото море дори изглеждаха заспали под поръсената със златен прах небесна шир и под окото на фарчето, което, заспало върху вълнолома, бдеше над своето малко пристанище.

     По-нататък, срещу корабостроителницата на Ардуен, забелязах светлинка, долових раздвижване, дочух гласове. Очакваха ме. „Бел-Ами” бе готов за тръгване.

     Слязох в салона, осветен от две свещи, окачени и люлеещи се като компаси до пейките, които нощем служеха за легла, облякох кожената моряшка куртка, нахлупих един топъл каскет и отново се изкачих на палубата. Предпазните въжета бяха вече отхлабени и двамата мъже, дърпайки веригата, изтеглиха носа на яхтата отвесно над котвата. След това опънаха голямото платно, което се издигна бавно при еднозвучната жалба на скрипците и мачтата. Широко и бледо, то се издигна в нощта, като закриваше небето и звездите, раздвижено вече от подухването на вятъра.

     Той идеше сух и студен откъм планината, която още не виждахме, но чувствахме, че е покрита със сняг. Беше много слаб, сякаш едва разбудил се, колеблив и непостоянен.

     Мъжете вече изтеглиха котвата; аз хванах кормилото и яхтата, подобна на огромен призрак, се плъзна по спокойната вода. За да излезем от пристанището, трябваше да лавираме между заспалите кораби и гемии. Минавахме от един край на друг, полека, влачейки нашата къса и заоблена лодчица, която ни следваше, както току-що излюпилото се лебедче следва лебеда.

     Щом навлязохме в прохода между вълнолома и четвъртата кула, яхтата ускори хода си, тя сякаш се оживи, обхваната от някаква радост. Танцуваше върху вълните, леки, многобройни и ниски – подвижни бразди върху безкрайната шир. Излизайки от мъртвите води на пристанището, яхтата почувства живота на морето.

     Нямаше вълнение и аз навлязох между градските стени и шамандурата Петстотин франка, която показва големия проход, после, оставяйки вятъра да духа в гърба ми, извих кормилото, за да заобиколя носа.

     Денят се раждаше, звездиге гаснеха, фарът на Вилфранш мигна за последен път със своето въртящо се око и аз забелязах в далечното небе над Ница, която още не се виждаше, чудновати и розови отблясъци – това бяха ледниците на Алпите, чиито върхове запалваше зората.

     Предадох кормилото на Бернар, за да погледам изгрева на слънцето. Вятърът стана по-студен и ни караше да летим по потръпващата морава тъмна шир. Заби камбана, разпилявайки по вятъра трите бързи звъна на утринната молитва. Защо камбанният звън ни се струва по-бодър при изгрев и по-тежък на залез? Обичам този студен и лек утринен час, когато човек още спи, а земята се пробужда. Въздухът е изпълнен със загадъчни тръпки, които успалите се не познават. Човек вдишва, пие, вижда живота, който се заражда отново, материалния живот на света, живота, който обхожда звездите и чиято тайна е безмерно терзание за нас.

     Раймон каза:

     -   Скоро ще имаме източен вятър.

     Бернар отвърна:

     -   По-скоро вярвам – западен.

     Бернар, собственикът на яхтата, е слаб, гъвкав, удивително чист, внимателен и предвидлив. Космат до очите, той има открит поглед и приятен глас. Човек предан и прям. Но в морето всичко го тревожи: ненадейно срещнатото вълнение, което предвещана вятър в открито море; облакът, прострял се над Естерел, който издава на запад присъствието на мистрала, и дори качването на барометъра, защото то може да означава буря откъм изток. Великолепен моряк, впрочем; той наглежда непрестанно всичко и чистотата му стига дотам, че търка медните части, щом само капчица вода ги докосне.

     Раймон, неговият зет, е здрав мъжага, мургав и мустакат, неуморим и смел, също прям и предан като него, но не тъй подвижен и нервен, по-спокоен, по-покорен пред изненадите и коварствата на морето.

     Понякога Бернар, Раймон и барометърът изпадат в противоречие и играят пред мен забавна комедия с три действащи лица, от които едното, нямото, е най-осведомено.

     -   Дявол да го вземе, господине, добре вървим – каза Бернар.

     Наистина ние бяхме отминали залива Салис, прекосихме Гаруп и вече приближавахме нос Гро, плоска и ниска скала, лежаща на равнището на вълните.

     Сега се показа цялата верига на Алпите, чудовищна вълна, която заплашва морето, вълна от гранит, увенчана със сняг, чиито остри върхове изглеждат като неподвижни и съсирени струи от пяна. И слънцето се издига над техните ледове, върху които светлината му струи като сребърен поток.

     Но щом заобиколихме нос Антиб, пред нас се откриха Леренските острови, а далеч зад тях нестройната верига на Естерел. Естерел е декорът на Кан, очарователна планина, сякаш взета от някакъв албум, синкава и изящно изрязана с кокетно и все пак артистично своеобразие, рисувана с акварел върху театрално небе от добронамерен създател, за да служи като модел на англичанките пейзажистки и като обект за възхищение на гръдоболни или празноскитащи височества.

     Всеки час на деня Естерел мени изгледа си и очарова очите на хайлайфа.

     Веригата от върхове, правилно и ясно очертана, се откроява сутрин върху синьото небе с една нежна и чиста синева, синева неопетнена и красива, идеалната синева на южното крайбрежие. Но вечер гористите склонове на морския бряг потъмняват и хвърлят черно петно върху пламналото небе, върху едно невероятно драматично и червено небе. Никога и никъде не съм виждал такива феерични залези, такива пожари, обхванали целия хоризонт, такива избухвания на облаци, такава изкусна и великолепна сценична постановка, такова всекидневно възобновяване на прекалените и пищни ефекти, които извикват възторг, а биха ни карали да се поусмихнем, ако бяха рисувани от човек.

     Леренските острови, които затварят от изток залива на Кан и го разделят от залива Жуан, приличат на два острова, взети от някоя оперета и поставени там за най-голямо удоволствие на зимуващите и болните.

     От открито море, където сме сега, те приличат на две тъмнозелени градини, изникнали от водата. В морската шир на края на Сент-Онора се издига, стъпила върху вълните, една много романтична развалина, същински Уолтърскотов замък, винаги шибана от вълните, където някога монасите са се защитавали срещу сарацините, защото Сент-Онора е принадлежала винаги на монаси освен през Революцията. По него време една актриса закупила острова от французите.

     Укрепеният замък, войнстващите монаси, днес дебели калугери траписти, усмихнати и просещи, красивата пътуваща комедиантка, дошла навярно да скрие любовните си похождения в това малко островче, покрито с борове и гъсталаци и обиколено от наниз прекрасни скали – всичко по това прекрасно крайбрежие на Кан, дори тези флориановски имена Лорен, Сент-Онора, Сент-Маргерит, е много прелестно, романтично, поетично и малко блудкаво.

     За да бъде симетричен на старинната назъбена кула, стройна и издигаща се в края на Сент-Онора към открито море, остров Сент-Маргерит завършва към кулата с прочутата крепост, където са били затворени Желязната маска и Базен. Един проход, дълъг около миля, минава между края на нос Кроазет и този замък, който има вид на стара смачкана къща без никакво високомерие и величественост. Той изглежда сгушен, тежък и потен, същински капан за затворници.

     Сега съзирам трите залива. Пред мен, оттатък островите, се вижда заливът на Кан, по-близо – заливът Жуан, а зад мен – заливчето Де-з-Анж, над което се извисяват Алпите със заснежените си върхове. По-нататък бреговете се простират чак отвъд италианската граница и с моя бинокъл откривам бялата Бордигера на края на един нос.

     И напред по продължение на това необятно крайбрежие градовете по брега на водата, селата, накацали нагоре по склоновете на върховете, безбройните вили, пръснати сред зеленината – всички приличат на бели яйца, снесени върху пясъка, снесени по скалите, снесени в боровите гори от огромни птици, дошли през нощта от царството на снеговете, което се вижда там горе.

     На носа Антиб – дълъг израстък от суша, чудна градина, захвърлена между две морета, където растат най-красивите цветя на Европа – ние виждаме още едно възхитително и своеобразно жилище, което идват да разглеждат от Ница и Кан.

     Вятърът стихва, яхтата едва-едва се движи.

     След въздушното течение откъм сушата, което имаме през нощта, ние очакваме и се надяваме на вятър откъм морето, който ще е добре дошъл откъдето и да духа.

     Бернар продължава да твърди, че ще е западен, Раймон – че ще е източен, а барометърът е застанал неподвижно малко под 76 градуса.

     Сега слънцето грее, залива сушата, прави да блестят стените на къщите, които отдалеч приличат на разпилян сняг, и хвърля над морето бистра, светла и синкава глеч.

     Малко по малко, използвайки най-слаби подухвания, ония ласки на въздуха, които едва се усещат по кожата и които все пак карат да се плъзгат по гладката вода чувствителните и снабдени с добри платна яхти, ние отминаваме крайната точка на носа и пред нас се открива цял заливът Жуан и ескадрата сред него. Отдалеч броненосците приличат на канари, на островчета, на подвижни скали, покрити с изсъхнали дървета. Над брега се рее димът на един влак, той отива от Кан за Жуан льо Пен, който може би ще стане някога най-красивият курорт по цялото крайбрежие. Три едномачтови кораба с техните триъгълни римски платна, от които едното е червено, а другите две бели, са спрели в прохода между Сент-Маргерит и сушата.

     Това е покоят, сладостният и топъл покой на пролетната утрин на юг, и вече ми се струва, че съм напуснал от преди седмици, от месеци, от години хората, които говорят и се суетят, чувствам да нахлува в мен опиянението на самотата, сладостното опиянение на почивката, която нищо не ще смути – нито бяло писмо, нито синя телеграма, нито звънецът на моята врата, нито лаят на моето куче. Не могат да ме извикат, да ме канят, да ме отведат, да ме притесняват с усмивки, да ме отегчават с учтивости. Аз съм сам, истински сам, истински свободен. Рее се над брега димът на влака. Аз пък плувам в крилато жилище, което се люлее; то е красиво като птица, малко като гнездо, по-меко от люлка и скита по водата по угодата на вятъра и за нищо не го е еня. Разполагам с двама послушни моряци, да ме обслужват и да ме разхождат, имам няколко книги за четене и припаси за петнадесет дни. Петнадесет дни, без да говориш, каква радост!

     Жумях под слънчевия пек, вкусвайки дълбокия покой на морето, когато Бернар каза полугласно:

     -   Хей там при онази гемия има вятър.

     Наистина там далеч, много далеч срещу Аге една гемия идва към нас. Виждам много ясно през бинокъла си нейните закръглени платна, издути от вятъра.

     -   Ами! Това е въздушното течение от Аге – отвръща Раймон, – а над остров Риу е тихо.

     -   Приказвай, колкото си щеш, ще имаме западен вятър – отговаря Бернар.

    Навеждам се да погледна барометъра в салона. За половин час той е паднал. Казвам това на Бернар, който се усмихва и мърмори:

     -   Той чувства западния вятър, господине.

     Свършено. Любопитството ми се пробужда, онова любопитство, характерно за пътуващите по море, което кара човек да вижда всичко, всичко да наблюдава, да се вълнува от най-незначителното нещо. Бинокълът не се откъсва от очите ми; гледам на хоризонта цвета на водата. Тя си остава все тъй ясна, лъскава, блестяща. Ако има вятър, то той е още далеч.

     Какво нещо е вятърът за моряците! За него се говори като за човек, като за някакъв всемогъщ властелин, ту ужасен, ту благосклонен. През деня най-много за него се говори, за него мислят постоянно по цели дни и нощи. Вие никак не го познавате, вие – хората на сушата! Ние обаче, ние го познаваме по-добре от майка и баща – този невидим, ужасен, своенравен, прикрит, предателски, свиреп вятър. Ние го обичаме и се боим от него; познаваме неговите лукавства и неговите гневни избухвания, които знаменията по небето и по морето бавно ни научават да предвиждаме. Той ни заставя да мислим за него всяка минута, всяка секунда, защото борбата между нас и него никога не стихва. За това сражение цялото ни същество е нащрек: окото, което дири да долови неуловимите признаци, кожата, която приема неговата ласка или неговия удар, умът, който разпознава настроението му, предвижда изненадите му, преценява дали е спокоен или своенравен. Никакъв враг, никаква жена не може да ни даде като него това усещане за борбата, не може да ни принуждава към толкова предвидливост, защото той е господар на морето, той, който човек може да предотврати, използва или избегне, но който никога не може да укроти. И в душата на моряка цари, както у вярващите, представата за един раздразнителен и страшен бог, тайнствената набожна безкрайна боязън към вятъра и преклонение пред неговата мощ.

     -   Ето го, господине – ми каза Бернар.

     Там, в далечината, в края на хоризонта, над водата се проточи една черносиня черта. Това е още нищо – една отсянка, една незабележима сянка, но това е той. Сега ние го очакваме, неподвижни под слънчевия лек.

     Поглеждам часовника – осем часът – и казвам:

     -   Дявол да го вземе, рано е още за западния вятър.

     -   Ще задуха силно следобед – отговаря Бернар.

     Поглеждам плоското, отпуснало се мъртво платно. Блестящият му триъгълник сякаш достига небето, защото ние бяхме издигнали на предната мачта главното ветрило, което използвахме при добро време и чиято рея надвишаваше с два метра върха на мачтата. Никакво помръдване: човек би си помислил, че е на сушата. Барометърът продължава да спада. Между това тъмната черта, която забелязахме в далечината, се приближава. Металическият отблясък на водата внезапно потъмнява, придобива оловносива отсянка. Небето е чисто, безоблачно. 

     Изведнъж около нас по морето, чисто като стоманена плоча, се плъзгат насам-нататък бързо, изчезващи още щом се появят, почти незабележими тръпки, също като че ли някой хвърли във водата хиляди стиски ситен пясък. Платното едва-едва потръпва, после реята бавно се отмества към десния борд. Един лъх сега полъхва лицето ми и потръпванията на водата край нас се умножават, сякаш непрекъснато вали пясъчен дъжд. Яхтата тръгва отново. Тя се хлъзга съвсем изправена и едно леко плискане се появява от двете й страни. В ръцете ми кормилото почва да упорства – дългата месингова дръжка на кормилото, която под слънцето прилича на огнено стъбло – и вятърът от секунда на секунда се усилва. Ще трябва да лавираме, но няма значение, яхтата се носи бърже по вятъра, а ако вятърът не отслабне, ще пристигнем привечер в Сен-Рафаел.

     Приближаваме ескадрата, чиито шест броненосеца и два крайцера се полюшват бавно около котвите си с насочени на запад носове. После завиваме към открито море, за да минем Формитите, които са означени с една кула сред залива. С изненадваща бързина вятърът става все по-студен, а вълните се надигат къси и бързи. Опънала цялото си платно, яхтата се накланя и лети, следвана непрестанно от малката лодчица, нейното въже е изопнато и тя плува, вирнала нос към небето, а задницата й е потънала във водата между две бразди от пяна.

     Наближавайки остров Сент-Онора, ние минаваме край една скала, гола, червена, настръхнала като дикобраз и толкова грапава, въоръжена със зъби, шипове и нокти, че човек трудно може за върви по нея; трябва да стъпваш само във вдлъбнатините, между защитните й средства, и да пристъпваш предпазливо. Наричат я Сен-Фереол.

     Малко пръст, дошла кой знае откъде, се е насъбрала в дупките и пукнатините на скалата и там са поникнали някакви лилии и чудесни сини перуники, чието семе сякаш е паднало от небето.

     И върху тази чудновата скала сред морето е било погребано, скрито в продължение на пет години, тялото на Паганини. Приключението е достойно за живота на този гениален и зловещ артист, за когото казват, че бил обладан от дявола, който бил с толкова странно държание, телосложение и лице и чиято свръхчовешка дарба и необикновена мършавост го бяха направили някакво легендарно същество, нещо подобно на Хофманов герой.

     На път за Генуа, родината му, придружен от сина си, който единствен тогава е можел да го разбира – толкова гласът му бил отслабнал, – той умира в Ница от холера на 27 май 1840 година. 

     Тогава синът му качил трупа на баща си на един кораб и се отправил за Италия. Но генуезкото духовенство отказало да погребе този нечестивец. Запитан, Ватиканът не посмял да даде разрешението си. Въпреки това щели да свалят тялото, но общинските власти се възпротивили под предлог, че Паганини бил умрял от холера. По същото време в Генуа върлувала холерна епидемия, но въпреки това властите настоявали, че присъствието на този нов труп можело да усили бедствието.

     Тогава синът на Паганини се върнал в Марсилия, където по подобни причини му било забранено да влезе в пристанището. След това той се отправил към Кан, но и там не можал да влезе.

     И така, останал той в морето, което люшкало по вълните си трупа на великия странен артист, когото светът отблъсквал отвред. Синът не знаел вече какво да прави, къде да иде, къде да отнесе светия за него мъртвец; и ето, видял сред вълните тази гола скала Сен-Фереол. Той свалил ковчега и го заровил насред островчето.

     Едва в 1845 г. той дошъл с двама приятели да търси останките на баща си, за да ги пренесе в Генуа във вила „Гажона”.

     Нямаше ли да бъде по-добре този необикновен цигулар да си беше останал върху тази настръхнала скала, където вълните пеят в странните цепнатини на камъка?

     По-нататък се извисява сред открито море замъкът Сент-Онора, който бяхме забелязали, когато минавахме край нос Антиб, а още по-далеч – една ивица скали, завършващи с кула: Ле Муан.

     Сега те са съвсем бели, разпенени и бучащи.

     Нощем това е едно от най-опасните места на крайбрежието, защото никаква светлина не дава знак за присъствието на скалите и крушенията тук са твърде чести.

     Ненадеен порив на вятъра ни накланя толкова, че водата залива палубата, и аз нареждам да свалят голямото ветрило, което корабчето нe може вече да носи без риск да се счупи мачтата.

     Вълните пропадат, разстилат се и се пенят, а вятърът свири, побеснял от бурята. Той заплашва, крещи: „Внимавайте!”

     -   Ще бъдем май принудени да отидем да спим в Кан – каза Бернар.

     Наистина след половин час трябваше да свалим главния кливер и да го заменим с втория, като скъсим платното; четвърт час след това го скъсихме още малко. Тогава реших да се отправим за пристанището на Кан – опасно и без завет, – чийто залив е открит към морето от югозапад и затова всички кораби там са изложени на опасност. Като си помислиш за онези грамадни суми, които биха донесли на този град големите чуждестранни яхти, ако можеха да намерят тук сигурен подслон, разбираш колко могъща е небрежността на южняците, които още не са успели да издействат от държавата тази необходима работа.

     В десет часа хвърлихме котва срещу парахода „Каноа” и аз слизам на суша, ядосан, че пътешествието ми беше прекъснато по такъв начин. Целият залив е побелял от пяна.

                                                                                                                   

Прегледано: 223 | Добавено от: Goto | Тагове: Бел-Ами, По водата, Домът Телие, Един живот, Мопасан, Паганини., Зингара, Лоената топка, Силна като смъртта
Общо коментари: 0
Само регистрирани потребители могат да добавят коментари.
[ Регистрация | Вход ]

Търси

Васко Абаджиев

Facebook

Васко Абаджиев

Статистика