сряда, 2017-08-16, 7:29 PM

Посетител Guest | Начало | Профил | Регистрация | Изход | Вход

Начало » 2015 » септември » 25 » ГИ ДЬО МОПАСАН, "ПО ВОДАТА" - ЧАСТ ШЕСТА
3:32 PM
ГИ ДЬО МОПАСАН, "ПО ВОДАТА" - ЧАСТ ШЕСТА

                                          Ш  Е  С  Т  А     Ч  А  С  Т

 

                                                             С е н – Т р о п е, 1 2   а п р и л

 

     Тази сутрин към осем часа ние тръгнахме от Сен-Рафаел при силен североизточен вятър.

     В залива върху морето нямаше вълни, но то беше побеляло от пяна, бяло като сапунисано платно, защото вятърът, този ужасен вятър на Фрежус, който духа почти всяка сутрин, днес сякаш се нахвърляше върху морето, за да му одере кожата, която той вдигаше и навиваше на малки плоски пенести вълни, а после разпиляваше и веднага след това събираше отново.

     Понеже хората от пристанището ни бяха казали, че бурята ще стихне към 11 часа, ние решихме да тръгнем със скъсени платна и с малкия кливер.

     Нашата малка лодчица качихме на палубата в подножието на мачтата и „Бел-Ами” сякаш полетя, щом излезе от вълнолома. Въпреки че беше почти без платна, никога не бях го чувствал да лети така. Ще кажеш, че не докосва водата, и на ум няма да ти дойде, че носи долу в дългия си кил, потънал два метра във водата, една оловна греда, тежка хиляда и осемстотин килограма, без да се смятат двете хиляди килограма баласт в трюма му и всичко онова, което имаме на борда, като съоръжения, котви, вериги, въжета и покъщнина.

     Прекосих доста бърже залива, в чието дъно се влива Аржан, и щом се закрих зад бреговете, вятърът съвсем стихна. Оттук именно започва този див, мрачен и горд край, който наричат още „Страна на маврите”. Това е един дълъг планински полуостров, чието крайбрежие се простира на повече от сто километра.

     При входа на великолепния залив, наричан някога залив Гримо, е разположен Сен-Тропе, столица на това малко сарацинско царство; тук в почти всички селца, построени по зъберите на планините, които го предпазват от нападения, преобладават мавританските къщи с типичните сводове, техните прозорци и вътрешните дворове, в които растат високи палми, станали вече по-високи от покривите.

     Ако навлезеш пеша в непознатите долини на този странен планински масив, ще откриеш една невероятна дива страна без шосета, без пътища, дори без пътеки, без колиби, без къщи.

     От време на време, след седем-осемчасов път ще видиш някоя порутена постройка, обикновено изоставена, а понякога обитавана от сиромашко семейство на въглищари.

     Планините Мор имат като че ли някаква по-особена геологична система и флора, каквато другаде не се среща – казват, най-разнообразната в Европа, – и огромни гори от бор, корков дъб и кестен.

     Има вече три години, откакто направих в сърцето на този край един излет до развалините на Вернския манастир, от който съм запазил незабравим спомен. Ако утре времето е хубаво, пак ще отида там.

     Покрай морето минава един нов път, който води от Сен-Рафаел за Сен-Тропе. По цялото протежение на този великолепен сенчест път-улица, проправен през горите на това несравнимо крайбрежие , сега се опитват да строят зимни курорти. Първият замислен е Сент-Егюф.

     Той предлага твърде своеобразен изглед: боровата гора, която слиза до морето, е кръстосана във всички посоки с широки пътища. Няма още нито една къща, само трасето на улиците минава между дърветата. Ето площадите, кръстовищата, булевардите. Имената им са вече изписани върху металически плочи: булевард „Руисдал”, булевард „Рубенс”, булевард „Ван Дайк”, булевард „Клод Лорен”. Питаш се: „А защо са всички тези художници?” Ах! Защо ли? Защото  Д р у ж е с т в о т о   си е казало, както господ си беше казал, преди да запали слънцето: „Това ще бъде курорт за хора на изкуството!”

     Д р у ж е с т в о т о ! Хората извън него не знаят всичко, което тази дума означава – всички онези надежди, опасности, печалби и загуби по бреговете на Средиземно море! Д р у ж е с т в о т о – загадъчно, фатално, дълбоко, измамно слово.

     Ала в този край   Д р у ж е с т в о т о   май ще осъществи намеренията си, защото то вече има купувачи между хората на изкуството, и то от най-добрите. Тук-таме четеш: „Дял, закупен от господин Каролю Дюран”, „Дял на господин Клерен”, „Дял на госпожица Кроазет” и т. н. И все пак... кой знае? На дружествата по Средиземноморието дип не им върви.

     Няма нищо по-смешно от тази бясна спекула, която завършва с ужасни фалити. Някой си, който спечелил десет хиляди франка от място, закупува за десет милиона места по един франк метъра, за да ги продаде по двадесет франка. Трасират булеварди, докарват вода, построяват фабрики за светлинен газ и очакват купувачи. Купувачът не идва, идва обаче разорението.

     Далеч пред мене забелязвам кули и шамандури, които обозначават подводните скали при двата бряга край входа на залива Сен-Тропе.

     Първата кула се нарича кула „Сардино” и сочи за присъствието на една същинска грамада от подводни скали до равнището на водата, някои от които си подават тъмните глави, а втората беше кръстена „Шамандурата на сепията в зехтин”.

     Сега стигаме до входа на залива, който се врязва дълбоко между два стръмни бряга на планината и на гората, чак до селото Гримо, кацнало на най-високата точка на един връх. Старинният замък Грималди – висока развалина, която се възвисява над селото – се откроява в далечината през мъглата, подобно на привидение от фантастична приказка.

     Вятърът стихна. Заливът прилича на огромно спокойно езело, в което навлизаме лекичко, използвайки последните подухвания на тазсутрешния вятър. Вдясно от парахода малкото бяло пристанище Сен-Максим се оглежда във водата, отражението възпроизвежда къщите, преобърнати тъй ясно, както са си на брега, само че с главата надолу. Насреща се откроява Сен-Тропе, пазен от една стара крепост.

     В единадесет часа привързваме „Бел-Ами” за кея до едно параходче, което обслужва Сен-Рафаел. И наистина жителите на малкото уединено пристанище държат връзка с останалия свят само чрез това корабче „Лион дьо Мер”, някогашна яхта за развлечение, и чрез старата пощенска кола, която тръгва през нощта и пренася писмата по единствения път, пресичащ тези планини.

     Това селище е едно от онези очарователни и прости създания на морето, едно от онези добри и скромни градчета, изникнали като раковни из водата, които се хранят с риба и морски въздух и раждат моряци. На пристанището се издига бронзовата статуя на управителя Сюфрен.

     Тук мирише на риба и на разтопен катран, на саламура и на боядисани лодки. По настилката на улиците като бисери блестят люсти от сардини, а по каменните пейки покрай стените на пристанището са насядали куци и парализирани стари моряци, които се греят на слънце. От време на време разговарят за минали плавания и за хората, които някога са познавали, за дедите на тези хлапета, които тичат ей там. Лицата и ръцете им са сбръчкани, обгорени от слънцето, потъмнени, изсушени от ветровете, от умората, от морската вода, оот горещините на екватора и ледовете на северните морета, защото в скитанията си из океаните те са видели хубавото и лошото в света и опакото на всички земи и всички географски ширини.

     Подпирайки се на бастун, пред тях минава някогашният капитан за далечни плавания, който е командвал „Труз Сьор” или „Дьо з’ ами”, или „Мари Луиз”, или „Жон Клемантин”.

     Всички го поздравяват по войнишки, като войници, които отговарят на повикването с механичния отговор „Здрав’ желая’ сподин кап’тан!”, произнесен в различни тонове.

     Тук сме в една морска страна, в едно храбро селище, осолено и смело, сражавало се някога срещу сарацините, срещу анжуйския херцог, срещу варварите пирати, срещу бурбонския маршал, срещу Карл V, савойския херцог, еперонския херцог.

     В 1637 година жителите, дедите на тези спокойни граждани, без ничия помощ са отблъснали една испанска флота и оттогава всяка година с голяма разпаленост те възпроизвеждат това нападение и тази защита; изпълват града с блъсканици и викове, странно напомнящи големите празненства на средните векове.

     В 1813 година градът отблъсква по същия начин и една английска ескадрила, изпратена срещу него.

     Днес той лови риба. Той лови тон, сардини, тюлени, омари, всички риби на това синьо море, които са тъй красиви и продоволства с тях една част от крайбрежието.

     След като се преоблякох, слизайки на кея, чух, че удари пладне, и забелязах двама стари служещи, писари при нотариус или адвокат, които отиваха да обядват; те приличаха на две стари товарни животни, разпрегнати, за да похапнат овес от дъното на платнената торба.

     О, свобода! Свобода! Единствено щастие, единствена надежда, единствена мечта! Измежду всички нещастници, измежду всички човешки класи, измежду всички работнически категории, измежду всички хора, които всекидневно водят тежката борба за съществуване, тези именно са най за окайване, те са най-онеправданите.

     Никой не вярва, че това е така, никой не го и знае. А те са безсилни да се оплакват, те не могат да се бунтуват, те остават със затворени уста, привързани о своята нищета, о своята срамна писарска нищета!

     Те са учили, познават правните науки, имат може би и дипломи.

     Колко обичам това посвещение на Жул Валес:

     „На онези, които, хранили се с гръцки и латински, са умирали от глад.”

     Знае ли някой колко печелят тези бедняци? От осемстотин до хиляда и петстотин франка годишно!

     Чиновници в мрачни писалища, чиновници в големи министерства, вие би трябвало всяка сутрин да четете на вратата на зловещия затвор прочутия израз на Данте: „О, вий, кои пристъпите тоз праг, надежда всяка тука оставете!”

     За пръв път те влизат на двадесет години, за да прекарат до шестдесет, дори и над шестдесетгодишната си възраст, и през целия този дълъг период от време нищо не се случва. Цялото съществувание преминава в малката здрачна канцелария, винаги една и съща, облепена със зелени тапети. Там човек влиза млад, изпълнен с големи надежди, а излиза стар, пред прага на смъртта. Цялата тази жетва от спомени, които събираме през цял един живот – неочаквани събития, сладостни и скръбни любовни изживявания, изпълнени с пътувания, с приключения – всички случайности на едно свободно съществувание остават непознати за тези каторжници.

     Дните, седмиците, месеците, сезоните, годините си приличат. Чиновникът идва в един и същ час, обядва в един и същи час, отива си в един и същи час, и така от двадесет до шестдесет години. Само датите на четири произшествия се запомнят: сватбата, раждането на първото дете, смъртта на бащата и майката. Нищо друго. Извинявам се – повишенията в службата. Той не знае нищо за обикновения живот. Не познава дори есенните слънчеви дни по улицата, скитането из полето, защото никога не излиза преди определения час.

Той е затворник от осем часа сутринта, затворът отваря вратите си в шест часа, когато вече припада нощ. Но като обезщетение петнадесет дни през годината този човек има право – и все пак право оспорвано, давано с пазарлъци и упреци – да се заключи у дамо си. Защото къде би могъл човек да отиде без пари?

     Дюлгеринът се катери към небето, файтонджията скита из улиците; машинистът на влака прекосява гори, поля, планини, лети безспир от градските стени към просторния син хоризонт на морето. Чиновникът обаче никога не напуща канцеларията си – ковчег за този живо погребан човек, и в същото огледалце, в което се е гледал млад с руси мустаци в деня на постъпването си, той се вижда плешив, с побеляла брада в деня, когато го уволняват. И значи – свършено! Животът е затворен, бъдещето – заключено. Как така стана, че вече си дошъл дотук? Как така можа да остарееш без нито едно събитие, без никаква изненада да е разтърсила съществуванието ти? И все пак така е. Място за младите, за младите чиновници!

     И ето той си отива по-окаян, отколкото бе дошъл, а умира почти веднага поради рязкото прекъсване на онзи дълъг и упорит навик, придобит във всекидневната канцелария – винаги същите движения, винаги същите действия, винаги същата работа в едни и същи часове.

     Още в момента, когато влязох в хотела, за да закуся, ми подадоха един страхотен вързоп с писма и вестници, които ме очакваха, и сърцето ми се сви като пред угрозата на някакво нещастие. Боях се от писмата и ги ненавиждам; това са окови. Струва ми се, че когато разкъсвам тези четвъртити хартийки, надписани с името ми, те издават шум като от вериги, шума на веригите, които ме приковават към живите, които към познавал и познавам.

     Макар че са писани от различни ръце, всички ми казват: „Как сте? Какво правите? Защот тръгнахте тъй, без да съобщите къде отивате? С коя сте се скрили?

     В едно от писмата беше добавено: „Как искате да се привърже човек към вас, когато винаги отбягвате приятелите си; това е обидно за тях...”

     Е, добре, нека никой не се привързва към мене! Защото в приятелството хората винаги вплитат чувството за собственост и деспотизъм. Изглежда, че познанствата не могат да съществуват, ако не повлекат след себе си задължения, отстъпки и известна зависимост. Усмихнете ли се на вежливостта на някой непознат, непознатият ви се качва на главата, почва да се интересува какво правите и ви упреква, че го пренебрегвате. Ако стигнем до приятелство, всеки си въобразява, че има права, отношенията се превръщат в задължения и връзките, които ни съединяват, като че ли свършват накрая с примка за бесене.

     Това трогателно безпокойство, тази ревност – недоверчива, проверяваща, досадно настойчива за хора, които са се срещнали и вече се смятат свързани един с друг, защото са се взаимно харесали – произлиза единствено от мъчителния страх пред самотата, която преследва човека по тази земя.

     Всеки от нас, чувствайки обкръжаващата го пустота, онази бездънна пустота, в която се мята сърцето му, в която се блъска мисълта му, върви като луд с отворени обятия, с протегнати устни, търси някого да прегърне. И прегръща надясно, вляво, наслуки, без да знае, без да гледа, без да разбира, само за да не е сам. И щом сгисне ръцете, сякаш казва: „Сега вие ми принадлежите малко. Дължите ми нещо от себе си, от вашия живот, от вашата мисъл, от вашето време.” Ето защо има толкова хора, които съвсем не се познават, а мислят, че се обичат, има толкова хора, които вървят ръка за ръка или глава до глава, без да са намерили време дори да се обичат като приятели, като любовници, но да обичат вечно. И си го казват, кълнат се, разгорещяват се, изливат цялото си сърце в едно непознато, намерено снощи сърце, изливат цялата си душа и една случайно срещната душа, чието лице им се е харесало. И в тази припряност да се свържат възникват толкова недоразумения, изненади, грешки и измами.

     И както оставаме сами въпреки усилията си, също тъй оставаме свободни въпреки всички прегръдки.

     Никой никога не пренадлежи никому. Въпреки желанието си, ние се включваме в тази кокетна или страстна нужда от заробване, но себе си никога не отдаваме. Изгарян от нуждата да властва над някого, човекът е създал тиранията, робството и брака. Той може да убива, да изтезава, да държи в окови, но винаги човешката воля му се изплъзва, дори когато се е съгласила за известно време да му се подчинява.

     Нима майките притежават децата си? Нима малкото същество, едва излязло от утробата, не започва веднага да крещи, за да каже онова, което иска, за да обяви своята самостоятелност и да потвърди своята независимост?

     Принадлежала ли ви е някога някоя жена? Дори и да ви обожава, знаете ли какво мисли? Целувайте плътта й, примирайте върху устните й. Една дума, излязла из вашата или из нейната уста, една-едничка дума е достатъчна, за да породи помежду ви неуморима омраза!

     Всички нежни чувства загубват очарованието си, щом станат деспотични. От обстоятелството, че ми е приятно да виждам някого и да му говоря, следва ли, че ми е позволено да зная какво той прави и какво обича?

     Оживлението в големите и малките градове, във всички слоеве на обществото, лошото, злобното, злоезичното, клеветническо любопитство, непрестанната грижа за познанствата ни, за сърдечните увлечения на другите, за клюките и скандалите – не произлизат ли от желанието ни да контролираме поведението на околните, сякаш всички са повече или по-малко ни принадлежат? И върху тях – върху живота им, защото искаме да си го устроят като нашия, върху мислите им, защото настояваме да бъдат като нашите, върху убежденията им, защото не търпим различни от нашите, върху доброто им име, защото искаме то да отговаря на нашите принципи, върху нравите им, защото се възмущаваме, когато тези нрави не са подчинени на нашите схващания за нравственост.

     Закусих на една дълга маса в хотел „Управителят на Сюфен” и продължавах да чета писмата и вестниците си, когато вниманието ми бе отвлечено от шумния говор на половин дузина мъже, седнали на другия край.

     Това бяха търговски пътници. Те говореха за всичко с увереност, с авторитет, с насмешка, с високомерие и ми дадоха ясно да почувствам какво собствено представлява френската душа, сиреч посредствеността на интелигентността, на разума, на логиката и духа на Франция. Един от тях, едър, със сплъстена червеникава коса, носеше войнишки медал и медал за спасяване на живот – юнак! Друг, нисък, дебел, разказваше непрестанно вицове, на които сам се смееше с цялото си гърло, преди да е дал възможност на другите да ги разберат. Трети, плешив, реорганизираше войската и администрацията, реформираше законите и конституцията, рисуваше някаква идеална за неговата душа на пласьор на вина република. Двама, седнали един до друг, се забавляваха много, разказвайки си своите любовни успехи, приключенията си в задната стаичка на дюкяна или завоеванията на слугини.

     И виждах в тях цяла Франция, легендарната, духовита, непостоянна, храбра, галантна Франция.

     Това бяха типове на нашата раса, хора най-обикновени, у които, стига да си попоетизирам малко, ще намеря французина такъв, какъвто ни го представя историята, тази стара екзалтирана и лъжлива госпожа.

     И наистина тази наша раса е твърде забавна със своите особени качества, които никъде другаде не се срещат.

     Преди всичко – непостоянството ни, което изменя тъй лесно нашите нрави и институции. То прави миналото на нашата страна да прилича на някакъв удивителен приключенски роман, чието   с л е д в а   в утрешния брой е винаги пълно с неочакваности, с драми и комедии, с ужасни или смешни неща. Нека, който иска, да се сърди и да се възмущава – според схващанията си, – но положително на този свят няма история, по-забавна и по-бурна от нашата.

     От гледище на чистото изкуство – защо пък да не приемем това своебразно и незаинтересовано гледище и в политиката, както е в литературата?  - никой не може да й съперничи. Има ли нещо по-любопитно и по-изненадващо от събитията, които станаха само от един век насам?

     Какво ще видим утре? Това очакване на непредвидимото не е ли наистина очарователно? У нас всичко е възможно, дори най-невероятните смешки и най-трагичните приключения.

     Какво ли може да ни учудва? Когато една страна е имала жени като Жана д’Арк и мъже като Наполеон, тя може да бъде считана за земя на чудесата.

     Освен това ние обичаме жените, обичаме ги много, буйно и лекомислено, с душа и с уважение.

     Нашата галантност няма равна на себе си в никоя друга страна.

     Онзи, който пази в сърцето си любовния пламък на последните векове, обгръща жените с нежност – дълбока, сладостна, вълнуваща и същевременно тревожна. Той обича всичко, което имат жените, всичко, което идва от тях, всичко, което са те, всичко, което те правят. Обича дрехите, украшенията и накитите им, хитрините и простодушието им, техните лукавства и лъжи и тяхната любезност. Обича всички – богати и бедни, млади, дори и стари, тъмнокоси, руси, дебели, слаби. Чувства се добре, когато е край тях, сред тях, и би останал така вечно, без да се умори, без да се отегчи – щастлив само от присъствието им.

     Той умее още с първите думи, с поглед, с усмивка да им покаже, че ги обича, да събуди вниманието им, да възбуди желанието им да се харесат, да ги накара да разгърнат за него цялата си лъст. Веднага между тях и него се поражда силно влечение, другарство по инстинкт, нещо като сродство по характер и по природа.

     Между тях и него започва нещо като борба, кокетиране и любезничене, завързва се някакво загадъчно и пълно с борба приятелство, затяга се една сърдечна и духовна близост.

     Той умее да им каже онова, което им се нрави, умее да ги накара да разберат мислите му, да им покаже, без никога да ги оскърби или да накърни тяхната нежна и изменчива свенливост, онова скрито и горещо желание, което винаги блести в погледа му, винаги трепти на устните му, винаги пламти във вените му. Той е техен приятел и техен роб, слуга на прищевките им и техен възторжен поклонник. Той е готов при всяко повикване да им помогне, да ги защити като свои тайни съюзници. Той би желал да се жертва за тях – за онези, които малко познава, за онези, което съвсем не познава, та дори и за онези, които никога не е виждал.

     От тях той не иска нищо освен мъничко мила привързаност, мъничко доверие и внимание, малко благоволение или дори лукава дяволитост.

     На улицата той обича отминаващата жена, чийто поглед бегло го докосва, обича момичето с плитки, със синя джуфка на главата и цвете на гърдите, което със свенливи или безочливи очи бавно или припряно си пробива път през тълпата по тротоарите; обича непознатите жени, които се блъскат с лакти, малката продавачка, мечтаеща на прага, красавицата, небрежно изтегнала се в закрития файтон.

     Щом застане пред някоя жена, сърцето му затрептява от вълнение, духът му застава нащрек. Мисълта му се насочва към нея, думите му са отправени към нея, старае се да й се понрави, да й даде да разбере, че я харесва. На устните му избликват нежности, в погледа милувки, желание да й целуне ръка, да докосне плата на роклята й. За него жените украсяват света и правят живота пленителен.

     Той обича да приседне в нозете им заради самото удоволствие да седи там, обича да среща погледа им само за да търси в него тяхната бягаща и забулена мисъл, обича да слуша гласа им само защото е глас на жена.

     Чрез тях и заради тях именно французинът се е научил да разговаря и да бъде винаги остроумен.

     Какво значи да разговаряш? – Загадка! Това е изкуство да не се показваш никога отегчен, да знаеш да казваш всичко така, че да будиш интерес, да се харесваш с всичко, да съблазняваш с нещо.

     Как да се определи това мигновено докосване на нещата чрез думите, тази игра на тенис с пъргави слова, тази лека усмивка на мислите, каквато всъщност представлява разговорът?

     На тоя свят единствено французинът притежава остроумие и единствено той е в състояние да му се наслаждава и да го разбира.

     Той притежава остроумие, което е преходно, и остроумие, което живее – остроумието на улицата и остроумието на кабинета.

     Онова, което е трайно, то е именно остроумието в най-широкия смисъл на думата, този велик насмешлив или весел полъх, витаещ над нашия народ, откакто е започнал да мисли и да говори, това е огромното вдъхновение на Монтен и Рабле, насмешливостта на Волтер, Бомарше, Сен-Симон и изумителният смях на Молиер.

     Остроумната шега, словото е най-дребната монета на това остроумие. То представлява една страна, една съвсем особена черта на нашия национален ум. Това е един от най-големите му чарове. Това остроумие ражда веселия скептицизъм на нашия парижки живот, милото безгрижие на нашите нрави. То е част от нашата приветливост.

     По-рано тези шеговити игри се правеха в стихове, сега ги правят в проза. Според епохата си те се наричат епиграми, духовитости, остроти, закачки, двусмислености. Те обикалят из града и приемните, раждат се навред, по булеварда и на Монмартр. И шегите от Монмартр често са равностойни на шегите от булеварда. Печатат ги по вестниците. От единия до другия край на Франция те разсмиват, защото ние умеем да се смеем.

     Защо една дума, а не друга, едно непредвидено, странно сходство между два израза, между две мисли или дори между два звука, някаква игрословица или неочаквана смешка отприщват илюзиите на нашата веселост, карат ни да избухнем изведнъж, като бомба, която вдига цял Париж, цялата провинция?

     Защо всички французи ще се разсмеят, когато всички англичани и немци няма да могат да разберат нашия смях? Защо? – Единствено защото ние сме французи, защото имаме френски дух, защото притежаваме очарователната способност да се смеем.

     У нас, впрочем, е достатъчно да си малко остроумен, за да управляваш. Доброто настроение замества гения, една духовита дума миропомазва човек и го прави велик за потомството. Всичко останало няма голямо значение. Народът обича онези, които го забавляват, и прощава на онези, които го разсмиват.

     Един поглед само върху миналото на нашата родина ще ни убеди, че славата на великите хора е създадена само от думи, казани на място. Най-мразените владетели са ставали популярни благодарение на приятни смешки, повтаряни и запомняни от век на век.

     Френският трон се крепи на духовити девизи.

     Думи, думи и само думи, насмешливи или героични, шеговити или двусмислени, тия думи плуват по повърхността на нашата история и я правят да прилича на някакъв сборник от каламбури.

     Кловис, кралят християнин, когато слушал четенето на страстите Христови, се провикнал: „Ах, защо не съм бил там с моите франки!”

     Този владетел, за да царува сам, изклал своите близки и роднини, извършил всички престъпления, които можем да си представим. И въпреки това го смятат за просветен и благочестив монарх.

     „Ах, защо не съм бил там с моите франки!”

     Ние нямаше да знаем нищо за добрия крал Дагобер, ако не бяхме научили от песента някои особености, сигурно неверни, из неговия живот.

     Желаейки да лиши крал Хилдерик от трона му, Пипин задал на папа Захарий следния коварен въпрос: „Кой от двамата е по-достоен да царува – този ли, който достойно изпълнява всички кралски задължения, макар да няма кралска титла, или онзи, който има титла, но не знае да управлява?”

     Какво знаем за Луи VІ? – Нищо. Пардон: в битката при Бренвил, когато един англичанин го хванал и извикал: „Кралят е пленен”, този владетел, истински французин, отговорил: „Не знаеш ли, че крал никога не може да бъде пленен, дори и при игра на шах!”

     Луи ІХ, макар и светец, не ни е оставил нито дума, достойна за запомняне. И затова неговото царуване ни изглежда ужасно скучно, пълно с молитви и покаяния.

     Филип VІ – този глупак, разбит и ранен при Креси, отишъл да тропа на портите на замъка д’ Амброа, викайки: „Отворете, тук е съдбата на Франция!” Ние още сме му признателни за тия мелодраматични слова.

     Жан ІІ, пленник на галския принц, му казал с рицарска непринуденост и учтивост на френския трубадур „Смятах, че аз ще ви предложа днес вечеря, ала съдбата реши другояче и пожела аз да вечерям с вас.”

     Едва ли ще се намери човек, по-учтив при неуспех.

     „Не френският крал ще отмъщава за свадите на орлеанския херцог” – заявил великодушно Луи ХІІ.

     Това са наистина велики мисли на крал, достойни да се запомнят от всички владетели.

     Франсоа І, тоя голям негодник, женкар и нещастен пълководец, спаси спомена за себе си и огради името си с неугасващ ореол,, като написа на майка си, след поражението при Павиа, тези великолепни думи: „Всичко е изгубено, госпожо, освен честта.”

     Нима днес тези думи не ни изглеждат също тъй прекрасни, както една победа? Не прочуха ли те владетеля повече, отколкото ако беше завоювал цяло кралство? Ние сме забравили имената на повечето от големите сражения, които са станали в онова далечно време, ала ще забравим ли някога „Всичко е загубено освен честта...?”

     Анри ІV! Свалете шапки, господа, той превъзхожда всичките! Потаен, недоверчив, лукав, престорено добродушен, по-хитър от когото и да било, по-лъжлив, отколкото човек може да си представи, развратник, пияница, в нищо невървящ – той успя с няколко уместни думи да си създаде в историята великолепна слава на благороден и великодушен крал, на храбър, честен и почтен мъж.

     О, тоя мошеник! Как умеел той да си играе с човешката глупост!

     „Обеси се, храбри Крийон, ние победихме и без тебе!”

     След такива думи всеки генерал е готов да се обеси или да се убие заради владетеля си.

     Непосредствено преди прочутото сражение при Иври той казал: „Момчета, ако знаменосците ни паднат, равнете се по бялото перо на шапката ми, ще го намерите винаги по пътя на честта и победата!”

     Можеше ли да не бъде винаги победител този, който умеел така да говори на своите офицери и войници?

     Той иска Париж, този крал безверник; той го иска, но трябва да избира между вярата си и красивия град. „Стига – шепне си той, – Париж струва повече от една литургия!” – това е разсмяло хората, които са имали чувство за хумор, и никой не се е разсърдил много.

     Не стана ли той покровител на главите на семействата, запитвайки испанския посланик, който го заварил да си играе на конче с престолонаследника: „Господин посланик, вие баща ли сте?” Испанецът отговорил: „Да, Ваше величество.” „В такъв случай – казал кралят – аз продължавам.”

     Но той спечели завинаги сърцето на французина – сърцето на буржоата и сърцето на народа – с най-хубавите думи, които някога владетел е изрекъл, гениални думи, пълни с дълбочина, добродушие, дяволитост и смисъл:

     „Ако бог ми даде живот, бих желал в кралството ми да не остане нито един селянин толкова беден, че да не може в неделя да сложи на масата си сготвена кокошка.”

     С такива именно думи човек печели, управлява, владее въодушевените и глупави тълпи. С две думи, Анри ІV обрисува своя лик на поколенията. Не можеш да произнесеш името му, без да изплува веднага в съзнанието ти образът на сготвена кокошка.

     Луи ХІІІ не е изричал такива слова. Тъжно е било царуването на този тъжен крал.

     Луи ХІV даде формулата на личната неограничена власт: „Държавата – това съм аз.”

     Той даде мярка за кралската гордост в пълния й разцвет: „Още малко, и щеше да се наложи да чакам.”

     Той даде мостра на високопарни политически думи, които създават съюзи между два народа: „Няма вече Пиренеи.”

     Цялото му царуване в тия няколко думи.

     Луи ХV, развратният крал, елегантен и духовит, ни остави тази очарователна записка за своето владетелско безгрижие: „След мен – и потоп!”

     Ако Луи ХVІ беше поне малко остроумен да каже някоя духовитост, може би щеше да спаси монархията. С една духовитост не би ли избягнал гилотината?

     Наполеон І хвърляше изобилно необходимите думи в сърцата на своите войници.

     Наполеон ІІІ с една кратка фраза угаси всички бъдещи недоволства към него, като обеща: „Империята – това е мирът!” „Империята – това е мирът!” – великолепно твърдение, прекрасна лъжа! След като беше казал това, той можеше вече да обяви война на цяла Европа, без да се бои от народа си. Намерил беше една проста формула, ясна, завладяваща, способна да направи впечатление на умовете и срещу която фактите не можеха нищо да сторят.

     Той води война в Китай, в Мексико, в Русия, В Австрия – води война срещу целия свят. Какво значение имаше?

     Някои хора още говорят с дълбоко убеждение за осемнадесетте години, които ни е дал.

     „Империята – това е мирът!”

     Ала също така с думи, по-убийствени от куршумите, господин Рашфор събори империята, като я прониза със стрелите си, насече я и я раздроби.

     Маршал Мак-Махон също ни остави спомен от своята власт: „Тук съм и тук оставам!” И именно със словото на Гамбета и той на свой ред бе съборен: „Да се подчини или да си върви!”

     С тези два глагола, по-могъщи от революция, по-страшни от барикади, по-непобедими от войска, по-опасни от всякакви избори, трибунът свали войника, смаза славата му, унищожи силата и обаянието му.

     Що се отнася до тези, които днес ни управляват – те ще паднат, защото не са остроумни; ще паднат, защото в ден на опасност, в ден на бунт, в ден на неизбежното сблъскване не ще съумеят да разсмеят Франция и да я обезоръжат.

     От всички тези исторически слова няма и десет, които да са истински. Но това е без значение, щом хората вярват, че са произнесени от онези, на които се приписват.

 

      В царството на гърбавите

      трябва да си гърбав,

      или да изглеждаш тъй... –

 

казва народната песен.

     Ала търговските пътници говореха сега за еманципацията на жените, за техните права и за новото място, което те искат да заемат в обществото.

     Едни одобряваха, други се сърдеха. Малкият дебелан неуморно пускаше шеги и завърши едновременно закуската и спора със следната забавна историйка:

     „Напоследък – разказваше той – бил свикан голям митинг в Англия, където този въпрос се разисквал. Един оратор, развивайки тезата си, подкрепена с множество доказателства в полза на жените, завършил със следния израз: „Накратко, господа, разликата между мъжа и жената е много малка...”

     В това време един силен глас, възторжен и сигурен, се разнесъл над тълпата:

     „Ура за малката разлика!”

     

Прегледано: 159 | Добавено от: Goto | Тагове: Бел-Ами, пътеписи, По водата., Мопасан
Общо коментари: 0
Само регистрирани потребители могат да добавят коментари.
[ Регистрация | Вход ]

Търси

Васко Абаджиев

Facebook

Васко Абаджиев

Статистика