„П О      В О Д А Т А” 

                                                      К а н, 7  а п р и л, 9  ч а с ъ т   в е ч е р т а

     Князе, князе – навред князе! Онези, които обичат князете, са щастливи.

     Вчера сутринта, едва стъпил на крайбрежния булевард „Кроазет”, срещнах трима един подир друг. В нашата демократична страна Кан се е превърнал в град на титлите.

     Ако можеше човек да отваря мозъците, както се вдига похлупакът на тенджера, той би намерил числа в главата на математика, силуети на ръкомахащи и декламиращи актьори в главата на драматурга, образа на жена в главата на влюбения, развратни картини в главата на развратника, стихове в мозъка на поета, но в черепа на хората, които идват в Кан, човек би намерил всякакви корони да плуват като галушки в супа.

     Някои посещават игралните домове, защото обичат картите, други – хиподрумите, защото обичат конете. В Кан идват, защото обичат императорските и царските височества.

     Тук тези височества са у дома си, царуват си мирничко във верноподаническите салони поради липса на царствата, които им бяха отнети.

     Срещате високи и ниски, бедни и богати, тъжни и весели – по всички вкусове. Обикновено те са скромни, искат да се харесат и в отношенията си с простосмъртните внасят изтънченост и приветливост, които човек почти никога не може да намери у нашите депутати – тези князе на избирателните урни.

     Но ако князете, бедните странстващи князе, без бюджети и поданици, които идват да живеят като обикновени граждани в този елегантен цветущ град, се движат естествено и не дават повод за смях дори на непочтителните хора, не е същото с любителите на височествата.

     Те се въртят около своите идоли с религиозно и смешно усърдие и щом се лишат от един, впускат се да търсят друг, сякаш устата им не могат да се отворят за нищо друго, освен да произнесат „Негово височество” или „Госпожата” в трето лице.

     Пет минути не можеш да говориш с тях, без да ти разкажат онова, което им е отговорила княгинята, онова, което им е казал великият херцог, за проектираната разходка с някого от тях и за духовития израз на друг от тези височества. Чувстваш, виждаш, разбираш, че те не дружат с никого другиго, освен с личности от царска кръв, че ако приемат да ти говорят, то е само за да те запознаят именно с онова, което става в тези висоти.

     И започват яростни борби, в които се използват всички хитрости, каквито можеш да си представиш, само за да имат на масата си веднъж през сезона поне някой княз, истински княз, един от онези, които са от първо качество. Какво уважение вдъхва човек, когато е на тенис с някой херцог или когато е бил само представен на галския – така се изразяват свръхелегантните.

     Да се разпишеш при входа на тези „изгнаници”, както казва Доде, на тези съборетини, както казваше друг някой, представлява знамение постоянно, изтънчено, всепоглъщащо, значително. Тефтерът е поставен в хола между двама прислужници, единият от които ти поднася писалката. Записваш името си подир две хиляди други най-различни имена, където изобилстват титлите и благородната частица „дьо”. След това си отиваш горд, сякаш си получил благороден сан, щастлив, сякаш си изпълнил някакъв свещен дълг, и с гордост заявяваш на първия срещнат познат: „Току-що се разписах у великия херцог Жеролщайн.” А вечерта на масата разказваш важно: „преди малко забелязах на листа у великия херцог Жеролщайн името на Х... У...Z...” И всички те слушат с любопитство, като че ли се отнася до някакво събитие от най-голямо значение.

     Но защо да се подсмиваме и учудваме на невинната и тиха мания на елегантните любители на князе, когато в Париж срещаме петдесет най-различни породи любители на велики хора, които са не по-малко забавни.

     За онзи, който поддържа салон, е от голямо значение да може да показва знаменитости; той устройва лов, за да ги привлече. Няма жена от аристокрацията, и то от най-висшата, която да не държи да има свой артист или свои артисти. И тя дава в тяхна чест вечери, за да покаже на града и провинцията, че у нея се събират интелигентни хора.

     Да се хвалиш с духовитост, каквато не притежаваш, но която шумно разпространяваш, или с благородническите си познанства... има ли в това някаква разлика?

     Измежду великите хора най-търсените от жените, млади или стари, са без съмнение музикантите. Някои домове притежават пълни колекции от тях . Впрочем, тези артисти имат това неоценимо предимство, че са полезни на вечерните приеми. Но хората, които държат на съвсем редките екземпляри, не могат никога да се надяват, че ще съберат два на едно и също канапе. Ще прибавим и това, че няма низост, на която да не е способна някоя известна жена, някоя модна жена, за да украси салона си с прочут композитор. Старателните ухажвания, с които жените обикновено си служат, за да привлекат един художник или скромен литератор, стават съвсем  недостатъчни, когато се касае за някой продавач на звуци. Спрямо него се пущат в действие всички средства за съблазън и съвсем необичайни похвати на ласкателство. Целуват му ръцете като на крал, коленичат пред него като пред бог, когато благоволи да изпълни лично своята Regina Coeli. Носят в пръстена си косъм от брадата му, правят си медальон, свещен медальон, и го държат в пазвата си, окачен на златна верижка – копче, откъснало се някоя вечер от панталоните му при рязко дви

жение на ръката, което е направил, завършвайки своето Doux Repos.

     Художниците са малко по-ниско ценени, макар че още доста ги търсят. Те притежават по-малко божественост и повече бохемство. Обноските им са недостатъчно изтънчени и най-вече – недостатъчно възвишени. Те често заместват вдъхновението с двусмислици и брътвежи. Миришат твърде на ателие, а пък онези, които чрез повече грижи са успели да изгубят този мирис, започват да намирисват на позьорство. Освен това те са непостоянни, лекомислени, шегобийци. Човек никога не е сигурен, че ще ги задържи, а музикантът си свива гнездо в семейството.

     От няколко години насам литераторът е доста търсен. Той има, впрочем, големи предимства: говори, говори много, говори за всички и понеже професията му е интелигентна, човек може с доверие да го слуша и да му се възхищава.

     Жената, която се чувства подтиквана от този странен вкус да има у дома си литератор, както човек може да си има папагал, чийто брътвеж привлича съседските портиерки, може да си избира между поети и романисти. У поетите има повече идеализъм, а у романистите – повече оригиналност. Поетите са по-сантиментални, романистите – по-положителни. Въпрос на вкус и темперамент. Поетът има повече лично обаяние, романистът – често повече остроумие. Но романистът крие опасности, каквито няма у поета – той гризе, краде и използва всичко, което е пред очите му. С него никога не можеш да бъдеш спокоен, не можеш никога да бъдеш сигурен, че няма да те изпише някой ден съвсем гол на страниците на някоя книга. Окото му е като помпа, която всмуква всичко, като ръка на крадец, която винаги тършува. Нищо не му убягва, той събира и трупа непрестанно, събира движения, ръкомахания, намерения – всичко, което минава и става пред него; той прибира и най-незначителните думи, и най-незначителните постъпки, и най-незначителните неща. Той трупа от сутрин до вечер наблюдения от всякакъв вид, от които прави истории за продан, истории, които отиват докрай света, които ще се четат, разискват, тълкуват от хиляди и милиони хора. И което е най-ужасно, мошеникът ще ни даде прилика, без да иска, несъзнателно, защото вижда правилно, и защото разказва за онова, което е видял. Въпреки усилията и хитрините му да преправи героите си, хората ще кажат: „Познахте ли господин Х... и госпожа У...? Колко силно са дадени!”

     Наистина за светските хора е също толкова опасно да глезят и да привличат романистите, колкото за търговеца на брашно да развъжда плъхове в магазина си.

     И въпреки това романистите се ползват с благоволение.

     И тъй, когато някоя жена спре избора си върху писател, когото иска да спечели, тя предприема атаката си с помощта на похвали, внимание и ласки. Както водата дълбае капка по капка и най-твърдата скала, така и похвалата с всяка дума прониква по-дълбоко в чувствителното сърце на литератора. Щом разбере, че се е размекнал, трогнал и е спечелен чрез непрекъснатото ласкателство, тя го изолира, разкъсва малко по малко връзките, които той може да има другаде, и неусетно го привиква да идва у дома й, да свикне с обстановката там, да пресели там мисълта си. За да го привикне към къщата, тя умело му подготвя и устройва успехи, прави го прочут, озарява то със светлина, пред всички стари посетители на дома си му засвидетелства подчертано уважение, безкрайно възхищение.

     Тогава, чувствайки се идол, той остава в този храм. Впрочем, той има от това всички облаги, защото другите жени пък го обсипват с най-нежните си любезности, за да го изтръгнат от онази, която го е завладяла. Но ако е ловък, той не ще отстъпи пред увещанията и пред любезностите, с които го обсипват. И колкото по-верен се показва, толкова повече ще бъде преследван, молен, обичан. Ах, да се пази, да не се оставя да бъде въвлечен от всички тези салонни сирени, незабавно ще загуби три-четвърти от стойността си, ако тръгне в обръщение.

     Той създава скоро литературен център, църква, където той е богът, единственият бог; защото истинските религии никога нямат по няколко божества. Ще идват там, за да го видят, да го чуят, да му се възхитят, както идват отдалеч, за да посетят светите места. Ще му завиждат, ще завиждат и на нея. Те ще говорят за литература, както свещениците говорят за догми – с познание и тежест; ще го слушат – него и нея – и на излизане от литературния салон ще имат чувството, че излизат от катедрала.

     И други са търсени, но по-малко, например генералите; те са пренебрегнати от истинското общество, където стоят малко над депутатите, но държат още първо място сред дребната буржоазия. Депутатът е търсен само в моменти на криза. Коткат го с по някоя вечеря от време на време, и то при парламентарните затишия. И ученият не е без почитатели, защото хората имат различни вкусове, и висшият чиновник също е ценен от онези, които живеят на шестия етаж. Но тези хора пък не идват в Кан. Буржоазията едва ли има тук неколцина свенливи представители.

     Само преди обяд човек среща по „Кроазет” всички благородни чужденци.

     „Кроазет” е една дълга улица в полукръг; тя минава край морето – от крепостта срещу Сент-Маргерит до пристанището, над което се издига старият град.

     Младите и стройни жени – да бъдеш слаба е признак на добър вкус, – облечени по английски, вървят с бързи крачки, придружени от бодри младежи в облекло за тенис. Но от време на време се среща и някой измършавял клетник, който се влачи в мъчителна стъпка, като се подпира на ръката на майка, брат или сестра. Те кашлят и се задъхват, тези нещастници, увити в шалове въпреки жегата, и когато минаваме, те ни гледат с хлътнали, обезверени и зли очи.

     Те страдат, те умират, защото този очарователно пленителен и топъл край е същевременно болница на света и разцъфнало гробище на аристократична Европа.

     Отвратителната болест, която никога не прощава и която наричат днес туберкулоза, болестта, която разяжда, изгаря и разрушава хиляди хора, изглежда, е избрала този бряг, за да довършва жертвите си.

     Как ли я проклинат хората от всички краища на света – тази чаровна и страшна земя, преддверие на смъртта, уханна и ласкава, в която толкова скромни и царствени, княжески и буржоазни семейства са оставили по някого и почти всички по някое дете, в което са се криели техните надежди и е разцъфвала тяхната нежност.

     Спомням си за Мантон – най-топлия, най-здравословния от тези зимни курорти. Както във военните селища се виждат крепости, извисяващи се над околните височини, така и на този бряг на агонизиращи се откроява гробището, кацнало на върха на една малка планина.

     Какво чудно място за живите би била тази градина, където спят мъртвите! Рози, рози – навсякъде рози. Те са кървавочервени или бледи, или бели, или изпъстрени с алени жилки. Гробовете, алеите, местата, още празни днес, утре са изпълнени – всичко е покрито с рози. Силното им ухание замайва главата и подкосява краката.

     И всички, които лежат там, са били по на шестнадесет, осемнадесет, двадесет години.

     Минаваш от гроб на гроб и четеш имената на тези същества, тъй млади покосени от неизлечимата болест. Това е гробище за деца, гробище, подобно на онези балове в бяло, където не се допускат женени.

     От това гробище вляво се открива изглед към Италия до точката, където се виждат в морето белите къщи на Бордигера; а вдясно – нос Мартен, който потапя във водите листнатите си склонове.

     И все пак навред по продължение на това очарователно крайбрежие ние сме със Смъртта. Тя обаче е потайна, забулена, пълна с благоприличие и свенливост, с една дума, добре възпитана. Никога не се срещаш с нея лице в лице, въпреки че тя те докосва всеки миг.

     Човек би си казал дори, че тук изобщо хората не умират, защото всичко съучастничи на измамата, в която се обгръща тази властелинка. Но как тя се чувства, как се подушва, как понякога съзираш крайчеца на черната й рокля! Наистина трябват много рози, много портокалови цветчета, за да не усетиш в полъха на вятъра тази отвратителна миризма, която излъчват стаите на умрелите.

     Никога не ще видиш ковчег по улиците, нито черен креп по вратите, никога не ще чуеш камбанен звън. Онзи, слабичкият, който вчера се разхождаше, вече не минава под прозореца ти – това е всичко.

     Ако се учудваш, загдето не го виждаш вече, и се безпокоиш за него, шефът на прислугата и всички прислужници ще отговорят с усмивка, че той е по-добре и че по съветите на лекаря е заминал за Италия. И наистина във всеки хотел Смъртта си има свой таен вход, свои довереници и свои съучастници.

     Някой от старите моралисти би могъл да каже доста любопитни неща относно хитростта и близкото съседство между тоза изящество и това страдание.

     Вече е обяд, променадата е пуста и аз се връщам на борда на „Бел-Ами”; тук ме очаква скромен обяд, приготвен от Раймон, който, препасан с бяла престилка, пържи картофи.

     През останалата част на деня четох.

     Вятърът продължи да духа със същата сила и яхтата танцуваше на котвите си; казвам „котви”, защото се наложи да спуснем и котвата на десния борд. Движението най-сетне ме унесе и съм задрямал за известно време. Когато Бернар влезе в салона, за да запали свещите, видях, че беше седем часът, и понеже вълнението по кея затрудняваше слизането на брега, вечерях на моя кораб.

     После излязох горе и седнах на открито.

     Край мен Кан разстилаше светлините си. Няма нищо по-красиво от осветен град, гледан откъм морето. Наляво старият квартал, чиито къщи сякаш се катереха една връз друга, примесваше светлините си със звездите; надясно газовите фенери по „Кроазет” се извиваха като огромна змия по протежение на два километра.

     И си мислех, че във всички тези вили, във всички тези хотели тази вечер хората са се събрали, както са го правили вчера, както ще го правят утре – и говорят, говорят! За какво? За князете! За времето! ... А после?... За времето!... За князете!... А после?... За нищо!

     Има ли нещо по-мрачно от разговора край общата маса в ресторанта. Живял съм в хотели, търпял съм човешката душа, която там се показва в цялата си простащина. Наистина, трябва да се въоръжиш с пълно бездушие, за да не плачеш от мъка, от отвращение и срам, когато слушаш да говори човек. Човекът – обикновеният човек, богатият, известният, уважаваният, почитаният, видният, доволният от себе си – той нищо не знае, нищо не разбира и говори за ум и разум с отчайваща надменност.

     Трябва да си сляп и пиян от глупава гордост, за да се смяташ за нещо повече от едно животно, малко по-висше от другите. Послушайте тези нещастници, насядали около масата! Те говорят! Говорят с наивност, с доверчивост, с доброта и това наричат размяна на идеи. Какви идеи? Разказват къде са се разхождали: „Пътят беше много хубав, но на връщане захладня”, „Кухнята на хотела не е лоша, макар че храната в ресторанта е винаги малко възбудителна.” И разказват за онова, което са правили, за онова, което обичат, в което вярват!

      Струва ми се, че виждам в тях отвратителната им душа, както виждаш някакъв чудовищен зародиш в стъкленица със спирт. Присъствам на бавното люпене на шаблоните, които те постоянно повтарят, чувствам как думите се ронят от този хамбар на глупостта, какъвто е тяхната просташка уста, и от устата им в безучастния въздух, който ги отнася до ушите ми.

     Ала идеите им, техните най-възвишени, най-тържествени, най-уважавани идеи, не са ли те неопровержимо доказателство за вечната, всемирна, несъкрушима и всемогъща глупост?

     Всички техни схващания за Бога – за несръчния Бог, който сбърква и отново започва първите същества, който изслушва нашите заповеди и си ги записва, за Бога стражар, йезуит, адвокат, градинар, за Бога в броня, в мантията на съдия или с налъми, – сетне отричането на Бога, основано на земната логика, доводите „за” и „против”, историята на осветените религии, на схизмите, на ересите, на философиите, твърденията, както и съмненията, цялата наивност на принципите, свирепото и кърваво насилие на авторите на хипотези, хаосът на възраженията, всички жалки напъни на това нещаство същество, безсилно да разбере, да отгатне, да узнае и тъй готово да вярва, доказват, че то е било хвърлено на този мъничък свят само за да пие, да яде, да прави деца и песнички и да се убива със себеподобните си за развлечение.

     Щастливи са онези, които животът удовлетворява, онези, които се забавляват, онези, които са доволни.

     Има хора, които обичат всичко, които са очаровани от всичко. Те обичат слънцето и дъжда, снега и мъглата, празниците и спокойствието на своя дом – всичко, което виждат, всичко, което правят, всичко, което говорят; всичко, което чуват.

     Те водят тихо, спокойно и доволно съществувание сред своите потомци. Удоволствията и развлеченията пък правят живота на потомците им неспокоен.

     Нито едните, нито другите се отегчават.

     За тях животът е нещо като забавно представление, в което самите те са актьори; нещо хубаво и променливо, което, без много да ги учудва, ги очарова.

     Но други, обхождайки със светкавична мисъл кръга на възможните удоволствия, остават потресени пред празнотата на щастието, пред еднообразието и оскъдността на земните радости.

     Щом станат на тридесет години, всичко е свършено за тях. Какво биха могли да очакват? Нищо вече не ги развлича; опознали са нашите скромни наслади.

     Щастливи са онези, които не познават отвратителното омерзение от постоянно повтарящите се винаги едни и същи постъпки; щастливи са онези, които имат сили да започват всеки ден отново същата работа със същите движения, край същите мебели, пред  същия хоризонт, под същото небе, да минават по същите улици, където срещат същите лица и същите животни. Щастливи са онези, които не забелязват с безмерна отврата, че нищо не се мени, че нищо не отминава и че всичко дотяга.

     Трябва ли да имаме муден, затворен и невзискателен ум, за да се задоволяваме с онова, което е. Как става така, че публиката от цял свят още не е викнала „Спуснете завесата!”, не е поискала в следващото действие да види същества, по-различни от човека, други форми, други празници, други растения, други звезди, други изобретения, други приключения? 

     Наистина никой ли още не е изпитал омраза спрямо вечно същото човешко лице, омраза към животните, които приличат на живи машини, с техните неизменни инстинкти, пренесени в семето от първия представител на вида им до последния, омраза към никога необновяващите се наслади?

     Утешете се, казват, с любовта към науката и изкуството.

     Но нима не виждат, че ние сме винаги заключени в себе си, без да можем да излезем от себе си, осъдени да влачим бремето на нашата безкрила мечта.

     Целият напредък на нашето мозъчно усилие се състои в установяването на материални факти с помощта на смешно несъвършени уреди, които всъщност ни служат само за да допълним малко немощността на нашите органи. Всеки двадесет години някой неизвестен изследовател, който е посветил целия си живот на работата си, открива, че въздухът съдържа някакъв непознат дотогава газ, че като се търка восък о сукно, се освобождавала някаква синкава, безкрайно малка, необяснима и неопределена сила, че измежду безбройните неизвестни звезди се намирала една звезда, за която още не е било съобщено, но която била в съседство с друга такава, видяна и кръстена отдавна. Какво значение има това?

     Болестите ни били причинявани от микроби? Много добре. А откъде идат тези микроби? Ами болестите на тези микроби? Ами слънцата – те откъде идат?

     Ние нищо не знаем, ние нищо не виждаме, ние нищо не можем, ние нищо не отгатваме, ние нищо не предполагаме – ние сме заключени, затворени в себе си. А хората се възхищават на човешкия гений!

     А изкуствата? Живописта се състои в това да възпроизвежда с цветове еднообразните гледки, без те някога да приличат на природата, да рисува хората, силейки се, без някога да може да успее, да им придаде изгледа на живите. И така в продължение на години човек се мъчи напразно да наподобява онова, което съществува; и чрез това неподвижно и нямо копие на действията на живота едва успява да накара и то само хората с опитно око, да разбират онова, което се е опитал да направи.

     Защо са всички тези усилия? Защо е това неудачно подражание? Защо е това просташко възпроизвеждане на неща, които сами по себе си са толкова тъжни? Каква духовна нищета!

     Поетите пък творят чрез думите онова, което художниците се опитват да постигнат с боите си. Защо е и това?

     Когато си чел четиримата най-изкусни, четиримата най-находчиви, безсмислено е да разгръщаш друг някой. Човек нищо повече не може да научи. И те, и тези хора могат само да наподобяват човека. Те се изтощават в една безплодна работа. Защото, щом човекът не се променя, тяхното изкуство също е безполезно и вечно едно и също. Откакто се е пробудила нашата ограничена мисъл, човекът си е все един и същ, чувствата му, вярванията му, възприятията му са си същите – той никак не е напреднал, не е мръднал от мястото си. За какво ми е да науча какво съм, да чета онова, което мисля, да виждам себе си в изтърканите приключения на някой роман?

     Ах, ако поетите можеха да пребродят всемира, да изследват звездите, да открият други светове, други същества, да разнообразяват непрестанно за духа ми естеството и формата на нещата, да ме развеждат безспир в нещо непознато, менящо се и изумително, да разтворят тайнствени врати към неочаквани и чаровни хоризонти – бих ги чел денем и нощем. Но те са безсилни, те могат само да разменят местата на думите и да ми покажат образа ми, както и художниците. Има ли смисъл?

     Защото мисълта на човека е неподвижна.

     Границите са ясно определени – тъй близки и непреодолими: веднъж достигне ли ги мисълта, започва да се върти като кон в циркова арена, като муха в затворена бутилка, която достига стените й и постоянно се блъска в тях.

     И все пак, по липса на нещо по-добро, е приятно да си мисли човек, когато живее сам.

     На това корабче, люшкано от морето, което всяка вълна би могла да залее и преобърне, знам и чувствам до каква степен нищо от онова, което казваме, не съществува, защото земята, която плува в празното пространство, е още по-уединена, по-загубена от тая люлчица сред морските вълни. Тяхната значимост е еднаква, онова, което ми е писано от съдбата, ще се сбъдне. И аз се радвам, че съм разбрал безполезността на въжделенията и суетността на надеждите, заченати от нашата мравешка гордост.

     Легнах си, люшкан от кораба, и потънах в дълбок сън – както се спи върху водата – до часа, когато Бернар ме събуди, за да ми каже:

     -   Лошо време, господине. Не ще можем да тръгнем тая сутрин.

     Вятърът е стихнал, но в открито море е още бурен и това ни пречи да потеглим за Сен-Рафаел.

     Още един ден ще прекараме в Кан.

     Към обяд отново задуха западен вятър, по-слаб от снощи, и аз реших да се възползвам от него и да посетя ескадрата в залива Жуан.

     Когато прекосяваше пристанището, „Бел-Ами” танцуваше като коза и трябваше да управлявам много внимателно, за да не ме плискат по лицето водните струи при всяка нова вълна, която се прехвърляше почти напреко през борда. Но скоро стигнах на завет при островите и навлязох в протока в подножието на крепостта Сент-Маргерит.

     Отвесната й страна се издига върху блъсканите от вълните скали, а върхът й не надвишава невисокия бряг на острова. Човек би казал – някаква глава, побита между две широки рамена.

     Вижда се добре мястото, отгдето е слязъл Базен. Не е било необходимо да си ловък гимнастик, за да се плъзнеш по тия удобни скали.

     Това бягство ми беше разказано с големи подробности от един човек, който се смяташе и който действително би могъл да бъде добре осведомен.

     Базен си живеел доста свободно, приемал всеки ден жена си и децата им. Госпожа Базен обаче, натура енергична, заявила на мъжа си, че ще си отиде с децата завинаги, ако той не избяга; и тя му изложила плана си. Той се колебаел пред опасностите и съмнението в успеха на бягството, но като видял, че жена му е решена за изпълни заканата си, склонил.

     Тогава всеки ден започнали да внасят играчки за децата – цял комплект мънички стайни гимнастически уреди. С тези именно играчки е било направено възловатото въже, което щяло да послужи на маршала. Изплитали го бавно, за да не събудят подозрение, след това приятелска ръка го скрила грижливо в един ъгъл на двора на крепостта.

     Тогава определили деня на бягството. Избрали неделя, понеже в такъв ден надзорът бил не толкова строг.

     И госпожа Базен заминала за известно време.

     Обикновено маршалът се разхождал до осем часа вечерта из двора на затвора, придружен от директора – един любезен човек, който  обичал търговията. После Базен се връщал в апартаментите си, които главният надзирател заключвал с верига в присъствието на началника си.

     Вечерта на бягството Базен се престорил на болен и поискал да се прибере един час по-рано. И наистина той влязъл в жилището си, но щом директорът се отдалечил, за да потърси и да предупреди надзирателя да заключи веднага затворника, маршалът бърже излязъл и се скрил в двора.

     Заключили празния затвор. И всеки се прибрал у дома си.

     Към единадесет часа Базен се измъкнал от скривалището си със стълбата в ръце. Завързал я и слязъл върху скалите.

     Призори един съучастник отвързал въжето и го хвърлил в подножието на скалите.

     Към осем и половина директорът на Сент-Маргерит запитал за затворника, изненадан, че още не го вижда, защото маршалът излизал всяка сутрин твърде рано. Прислужникът на Базен отказал да влезе при господаря си.

     Най-сетне към девет часа директорът разбил вратата и намерил килията празна.

     От своя страна, за да изпълни плановете си, госпожа Базен намерила един човек, на когото мъжът й бил направил някаква голяма услуга. Тя се обърнала към едно признателно лице и спечелила един колкото предан, толкова и енергичен съюзник. Заедно те уредили всички подробности; след това под фалшиво име тя отишла в Генуа и под предлог, че ще направи разходка до Неапол, наела едно италианско параходче за хиляда франка на ден, като уговорила, че пътуването ще трае най-малко седмица и че би могло да продължи още толкова при същите условия.

     Параходът потеглил, но щом излязъл в открито море, пътничката си дала вид, че променя своето решение, и помолила капитана, ако няма нищо против, да отидат до Кан, за да вземат зълва й. Морякът се съгласил на драго сърце и в неделя вечерта хвърлил котва в залива Жуан.

     Госпожа Базен поискала да я отведат на брега и наредила лодката да не се отдалечава. Преданият й съучастник я очаквал с друга лодка при променадата Кроазет и те прекосили протока, който отделя островчето Сент-Маргерит от континента. Мъжът й бил там на скалите с изпокъсани дрехи, изранено лице, окървавени ръце. Понеже морето било развълнувано, той трябвало да се хвърли във водата, за да стигне до лодката, която щяла да се разбие в скалите, ако ги наближи.

     Щом се върнали на сушата, те изоставили лодката.

     След това се качили на първата лодка и с нея отишли на параходчето, което стояло под пара. Госпожа Базен казала тогава на капитана, че зълва й е зле болна и не може да дойде, и като посочила маршала, добавила:

     -   Понеже нямам слуга, наех един камериер. Този глупак преди малко падна на скалите и вижте го в какво състояние е. Моля ви, изпратете го при моряците и наредете да му дадат каквото трябва, за да се превърже и да закърпи облеклото си.

     Базен отишъл да спи долу под палубата.

     И така на следния ден призори излезли в открито море. Госпожа Базен променила още веднъж плана си. Тя заявила, че е болна, и накарала да я откарат в Генуа.

     Но новината за бягството вече се била разчула и народът, като се научил, се стълпил под прозорците на хотела и започнал заплашително да крещи. Скоро врявата станала толкова силна, че изплашеният хотелиер накарал пътниците да избягат през една тайна врата.

     Предавам тази история, тъй както ми беше разказана, без да прибавям нещо.

     Приближаваме ескадрата, чиито тежки броненосци, наредени в една линия, приличаха на бойни кули, построени сред открито море. Ето „Колбер”, „Севестасион”, „Адмирал Дюпере”, „Курбе”, „Ендонтабл” и „Ришельо”, плюс двата крайцера „Ирондел” и „Милан” и четири торпильора, които маневрираха в това време из залива.

     Исках да посетя „Курбе”, който минава за най-усъвършенстваният броненосец в нашата флота.

     Нищо не може да ни даде такава представа за човешкия труд, за прецизния и огромен труд на това животинче с изобретателни ръце, както тези огромни железни крепости, които плуват и напредват, носейки цяла армия войници и същински арсенал от чудовишни оръдия, чиито туловища са направени от малки парчета, сглобени, споени, сковани, завинтени – работа на мравки и великани, която свидетелства в същото време за гения и за немощта и неизлечимата диващина на тази порода – толкова дейна и толкова слаба, – която хаби силите си да създава такива бойни машини, за да се саморазрушава.

     Хората от миналото, които изграждаха от камък дантелени катедрали, приказни дворци, в които да приютят своите детски и благочестиви мечти – не струваха ли те повече от днешните, които пущат в морето железни сгради – същински храмове на смъртта?

     В момента, когато напущам кораба, за да се кача в моята черупка, дочувам откъв брега трясъка на стрелба. Това е полкът на Антиб, който прави упражнения по стрелба из пясъците и боровете. Пушекът се издига на бели къдели, подобни на памучни облаци, които се изпаряват, и се вижда как бягат покрай морето червените панталони на войниците.

     И ето, внезапно заинтересувани, морските офицери насочват биноклите си към сушата и сърцата им се оживяват пред това подобие на войната.

     Като си помисля само за тази дума „война”, обхваща ме смущение, сякаш ми говорят за магьосничество, за инквизиция, за нещо далечно, завършено, отвратително, чудовищно, противоестествено.

     Когато се говори за човекоядци, ние се усмихваме с гордост и заявяваме нашето превъзходство над диваците. Кои са диваците, истинските диваци? Онези ли, които се бият, за да изядат победените, или тези, които се бият, за да убиват, единствено да убиват?

     Малките пехотинци, които тичат ей там, са обречени на смърт, както стадото овце, което месарят кара по пътя. Тези войници ще паднат в някоя равнина с разсечена от саблен удар глава или с пронизана от куршум гръд, това са младежи, които биха могли да работят, да произвеждат – да бъдет полезни. Бащите им са стари и бедни и майките им, които в продължение на двадесет години са ги обичали, обожавали – както само майките могат да обожават – ще научат след шест месеца или може би година, че синът, детето, голямото дете, отгледано с толкова мъка, с толкова пари, с толкова любов, е било захвърлено в някоя дупка, като пукнало куче, след като е билжо изтърбушено от снаряд или стъпкано, сгазено, направено на кайма при кавалерийската атака. Защо са убили нейното момче, нейното хубаво момче, едничката й надежда, гордостта й, живота й! Тя не знае защо. Да, защо?

     Война!... да се биеш!... Да колиш!... Да убиваш хора!... И ние имаме днес, в нашата епоха, при нашата цивилизация, с развитието на науката и високото стъпало на философията, докъдето се смята, че е достигнал човешкият гений, и ние имаме училища, в които обучават хората да убиват, да убиват от далечно разстояние, със съвършенство, да убиват много хора наведнъж, бедни, невинни хора, които имат семейства, да ги убиват бед съдебна присъда.

     И най-поразителното е, че народът не се вдига срещу правителствата. Каква е разликата тогава между монархията и републиката! Най-поразителното е, че цялото общество не се бунтува срещу самата дума – война.

     Ах! Ние живеем вечно под гнета на старите и отвратителни обичаи, на престъпните предразсъдъци, че жестоките идеи на нашите варварски прадеди, защото сме животни и ще си останем животни, над които господства инстинктът и които нищо не е в състояние да промени.

     Нямаше ли да бъде опозорен всеки друг, който би се осмелил като Виктор Юго да издигне този могъщ вик на освобождение и истина?

     „Днес силата се нарича насилие и започва да бъде съдена: войната е изправена на подсъдимата скамейка. По повод жалбата на човешкия род цивилизацията завежда дело и съставя голямо углавно досие на завоевателите и военачалниците. Народите вече започват да разбират, че увеличаване размерите на едно злодеяние не би могло да бъде смекчаващо вината обстоятелство; че ако кражбата е позорно нещо, завоеванието не би могло да бъде слава.

     Ах, да възвестим смело тези безспорни истини, да опозорим войната!”

     Напразен гняв, възмущение на поет. Днес войната е повече от всякога на почит.

     Един изкусен майстор в тази област, един гениален убиец, господин фон Молтке, веднъж произнесъл пред делегатите за мир следните странни думи:

     „Войната е свято, божествено творение; това е един от свещените закони на света; тя развива у хората всички възвишени и благородни чувства: чест, безкористност, доблест, смелост, и – с една дума – въздържа ги да не изпадат в най-отвратителен материализъм.”

     И ето – да се събереш в едно четиристотинхилядно човешко стадо, да вървиш ден и нощ без почивка, за нищо да не мислиш, нищо да не учиш и нищо да не научиш, нищо да не четеш, никому да не бъдеш полезен, да гниеш в мръсотия, да спиш в калта, да живееш като добитък в постоянно затъпяване, да разграбваш градове, да палиш села, да разоряваш народи, после, като срещнеш друга маса човешко месо, да се нахвърлиш отгоре й, да пролееш реки от кръв, да покриеш полята с накълцана плът, примесена с кална и червена пръст, с грамада от трупове, да ти откъснат ръцете или краката, да ти смачкат мозъка без полза за никого и да пукнеш край слога на някоя нива, докато старите ти родители, жена ти и децата ти мрат от глад – ето какво значи „да не изпаднеш в най-отвратителен материализъм”.

     Войнолюбците са бич божи за света. Ние се борим с природата, с невежеството, срещу всякакъв род пречки, за да направим по-лек нашия окаян живот. Човеци, благодетели, учени изхабяват живота си в работа, в търсене на онова, което може да улесни, да подпомогне, да облекчи техните братя. В своята полезна работа те напредват със страстна настойчивост, трупат открития, облагородяват човешкия дух, развиват науката, дават всеки ден на ума съвкупност от нови знания, дават всеки ден на родината си благоденствие, охолство, сила.

     Идва войната. В шест месеца генералите са разрушили плодовете на двадесет години усилия, търпение и човешки гений.

     Ето какво значи „да не изпаднеш в най-отвратителен материализъм”.

     Ние видяхме тази война. Ние видяхме хора, превърнали се в зверове, полудели, да убиват за удоволствие, от страх, за да се покажат храбри, за да се перчат. И щом правото престава да съществува, щом законът мълчи, щом изчезва всякаква представа за справедливост, виждаме да разстрелват невинни хора, срещнати по пътя и заподозрени, защото са били уплашени. Виждахме да се убиват кучета, вързани пред вратите на своите господари, за да се изпитат нови пистолети, виждахме да се разстрелват за удоволствие крави, налягали по полето, без никаква причина, само за да гръмнеш с пушката, ей тъй – за смях.

     Ето какво означава „да не изпаднеш в най-отвратителен материализъм”.

     Да навлезеш в една страна, да заколиш човека, който брани къщата си, само защото е облечен в работнически дрехи и няма войнишка фуражка на главата си, да опожариш жилищата на нещастниците, които нямат хляб да ядат, да изпочупиш покъщнината или да я разграбиш, да пиеш виното, намерено в избите, да изнасилваш жени, срещнати по улиците, да изгаряш барут за милиони франкове, да оставиш след себе си бедност и холера.

     Ето какво означава „да не изпаднеш в най-отвратителен материализъм”.

     Какво, прочее, са извършили войнолюбците, за да ни покажат, че имат поне малко разум? – Нищо. Какво са изнамерили? – Топове и пушки. Това е всичко.

     Нима онзи, който е измислил ръчната количка, не е направил за човека повече чрез тази проста и практична идея – да прикрепи едно колело на две пръчки, – отколкото изобретателят на модерните укрепления?

     Какво ни е останало от Гърция? – Книги, мраморни статуи. Дали е велика със своите победи или с онова, което е създала?

     Дали нашествието на персите й попречи да изпадне в най-отвратителен материализъм?

     Дали нашествието на варварите спаси и възроди Рим?

     Дали Наполеон І продължи великото интелектуално движение, започнато от философите в края на последното столетие?

     Е добре – да! Понеже правителствата си присвояват по този начин правото да разполагат с живота и смъртта на народите, има ли нещо чудно, ако понякога и народите си присвояват правото да разполагат с живота и смъртта на правителствата.

     Те се защитават – имат право. Никой не притежава неограничено право да господства над другите. Това може да прави само за доброто на онези, които управлява. Който управлява, длъжен е да избягва войната, така както капитанът на кораба е длъжен да избегне корабокрушението.

     Когато един капитан изгуби кораба си, съдят го и го осъждат, ако го признаят за виновен в небрежност или в неспособност.

     Защо не съдят правителствата след всяка обявена война? Ако народите разберат това, ако бяха се разправили сами с престъпните власти, ако биха отказали да се оставят да бъдат безпричинно избивани, ако бяха си послужили с оръжията си срещу онези, които са им го дали, за да убиват – в него ден войната би била мъртва... Но този ден няма да дойде!...