вторник, 2017-04-25, 4:42 PM

Посетител Guest | Начало | Профил | Регистрация | Изход | Вход

Начало » 2013 » октомври » 20 » Спомен за Татан
8:07 PM
Спомен за Татан

                                     „С П О М Е Н     З А     Т А Т А Н”

 

   „Човекът е това, което е, а не онова, което може да се изрази. Естествено, целта на всяко съзнание е да изразява съществуващото, но изразяването е трудно дело, бавно и лъкатушно – и грешим, мислейки, че нещо не съществува, щом не можем да го изкажем. Защото „изказвам” и „проумявам” имат един и същ смисъл.”

    Това са редове от "Цитадела", недовършеният философски опус на Антоан дьо Сент-Екзюпери, но те се срещат и в "Боен пилот". "Цитадела" е нещо като философски дневник, следващ някои аспекти и настроения от "Тъй рече Заратустра" на Ницше. Сент Екз я съчинява или диктува повече от петнадесет години, връщайки се неведнъж към свои основни разсъждения и развивайки всеки път нова, по-дълбока, релефна вариация на вече изказани мисли. Той се стреми да изрази   ч о в е к а   въобще.

   В същото време "Цитадела" е едно непрестанно упражнение по стил и откъси от нея се срещат във всички отделни книги на писателя-авиатор, от "Южна поща" до "Малкият принц". "Цитадела" е неговата съкровищница с горчива и изстрадана мъдрост. Предвид водения живот, постоянната оголена опасност на този занаят, катастрофите с всички счупвания, състояния на безсъзнание и кома, и самата смърт на Екзюпери, изхабен до краен предел от своята професия, би могло да се каже, че тази необикновена книга е писана със собствената му кръв. А само писаното със собствена кръв е истинно, както повелява неистовият гений на Ницше.

   Макар и работейки в гражданското въздухоплаване Сент Екз се включва, въпреки усилията на свои приятели и почитатели, в разузнавателната авиация на Франция по време на германското нашествие от 1939-40 година. След завръщане от една мисия за показаната смелост и себеотрицание е награден с Военен кръст с палмови клонки. Самолетът е на решето, обстрелван и от германци, и от французи, но капитан Сент-Екзюпери, поручик Дютертр и картечарят са невредими.

   Всичко това Екзюпери описва в своята удивителна книга "Боен пилот". Там той не споменава за наградата си, а за кошмара на отстъплението, за бъркотиите при евакуацията, за безсмисленото самоунищожение, за слабостта и дезорганизацията на френската армия, озовала се срещу "блицкрига" на генерал Гудериан и неговите танкови дивизии.

   Редом със стотици други пилоти, доведени от отстъплението в Северна Африка, Екзюпери е демобилизиран на 31 юли 1940 г. и на 5 август се връща в имението на своята сестра в Аге, близо до Сен Тропе. Там живее три месеца, но впоследствие се връща в Алжир "да провери настроенията", а след това решава да замине за САЩ, където чрез публицистични прояви някак да въздейства на американското обществено мнение, за да го спечели за френската кауза и за намеса на Америка във "Войната на Запада срещу нацизма", както той определя страните във Втората св. война. По това време той е най-четеният и популярен френски, а може би и чуждоезичен писател в Съединените щати.

   "Боен пилот", донесена с кораба през Атлантика, излиза в САЩ през февруари 1942 година. Тя предизвиква стотици статии и изявления, става бестселър, но настройва срещу Екзюпери френската емиграция и особено привържениците на дьо Гол от "Свободна Франция". Татан (това е неговото умалително име от колежа) е написал истината, рискувайки всекидневно живота си, но "подправените нюйоркски французи", сред които и Андре Брьотон, не се интересуват от истината. Те искат пропаганда. Такова отношение дълбоко огорчава Екзюпери, защото той е бил етичен и внимателен, дори срамежлив човек. Оспорването на твърденията му обаче, платени с крайно себеотрицание, го е ожесточавало, водейки до язвителност, сарказъм и често несправедливи оценки за ответната страна. В САЩ Екзюпери се ползва с ненакърнима репутация, която си е извоювал сам, там той е почти национален герой. Голистите се надяват чрез него да лансират личността на генерал дьо Гол, своя водач, който няма почти никаква политическа тежест  оттатък Атлантика, ръководейки дейността си от Лондон. Екзюпери отказва, изпитвайки дълбоко недоверие към този роден, френски тоталитарист, който според него при евентуална победа би заменил Хитлер със собствения си авторитаризъм.

  Бъдещето показва проникновението на писателя, което се отразява на посмъртното отношение към личността и творчеството му. Общественото мнение полека е съсредоточено върху "Малкият принц", а дошлите на власт голисти се опитват да забравят останалите книги, особено "Боен пилот" и военновременните писма, в които Сент Екз безмилостно казва какво мисли за тях. Изчезването му осигурява дълги години на спекулации, догадки и клевети по негов адрес.

   В традициите на модерната литература "Земя на хората" и "Боен пилот" са тип автобиографична проза с доста рехава сюжетна тъкан. Формално погледнато те не са романи, въпреки че именно "Земя на хората" печели наградата на Френската академия през 1939-а за роман. Тъй като са изградени по единствения меродавен за Сент Екз способ, при който силата на изразяваното чувство поражда структурата на речта и дълбочината на езика, то той редува описания на природни картини и съдбовни случки, ненатрапчиво преливащи в спомени от детството или умозрителни разсъждения. Написани в темпо и с дълбоко разбиране за лиричната форма, тези поеми в проза съдържат неочакван трагикомичен потенциал с почти кинематографичен монтаж на гледни точки, контрасти и емоционални обобщения. Самоиронията и нежната простота са обезоръжаващи, защото въздействието на Екзюпери се крие тъкмо в това - в силата на простата правда.

   По тези причини той не знае как да завърши двете книги и изпада в патетика. Ако в "Цитадела" съчинява няколко молитви, то финалите на "Земя на хората" и "Боен пилот" приличат на проповеди, като особено последната, поради споменатата й публицистична роля в САЩ, е твърде показателна.

   Въпреки това Екзюпери изказва мисли, които обобщават изобщо състоянието на християнската цивилизация и култура след господството на атеизма през ХІХ в. и политическото опорочаване от страна на марксизма на същинските религиозни идеи. Много от тези пасажи се срещат и в "Цитадела". Ето финалът на "Боен пилот" с незначителни съкращения и систематизиране.

   "Моята цивилизация е изградена върху преклонението пред човека, съзиран през отделните личности. В продължение на столетия тя искаше да покаже човека, както би научила хората да разпознават една катедрала през камъните. Тя бе възхвалявала този човек, който се възвисяваше над отделните личности...

   Защото човекът на моята цивилизация не се определя, като се изхожда от човеците. Човеците се определят чрез него. В него, както във всяко духовно същество има нещо, което материалите, от което е съставено, не го обясняват.Една катедрала е нещо съвсем друго, а не количество камъни. Тя е геометрия и архитектура. Не камъните определят катедралата, а тя обогатява камъните със своята собствена значимост. Тези камъни се облагородяват, бидейки камъни на катедралата. Най-различни камъни служат за нейното единство. В своята тържествена религиозна песен катедралата поглъща всичко, дори и капчуците с най-гримасничещи лица.

   Ала постепенно аз бях забравил моята истина. Бях повярвал, че човекът представя всички хора, както Петър представя всички камъни. Аз смесвах катедралата с купа камъни и наследството постепенно изчезна. Трябваше да се възстанови човекът. Той е  есенцията на моята култура. Той е крайъгълният камък на моята общност. Той е принципът за моята победа.

   Лесно е да се установи ред в едно общество, като всеки се подчинява на точно определени правила. Лесно е да създадеш един сляп човек, който се покорява, без да протестира, на един господар или на някоя догма. Но по-голям успех е, ако искаш за освободиш човека, да го накараш да властва над самия себе си.

   Но какво значи да освобождаваш? Ако освободя в някоя пустиня човек, който не усеща нищо, какво значи неговата свобода? Има свобода само за "някого", който върви за някъде. Да освободиш този човек, значи да му вдъхнеш жажда и да му начертаеш път към някой кладенец. Само тогава той ще може да избира постъпки, които не ще бъдат лишени от значителност. Да се освободи някой камък, не означава нищо, щом той няма сила да пада. Защото и като бъде освободен, камъкът няма да отиде никъде.

   Но моята цивилизация поиска да основе човешките отношения върху преклонението пред човека - отвъд отделната личност, та държането на всеки към самия себе си или към другите да не бъде вече сляпо възприемане обичаите на мравуняка, а свободна проява на обичта.

   Невидимият път на земното привличане освобождава камъка. Невидимите склонове на обичта освобождават човека. Моята цивилизация поиска да направи от всеки човек посланик на един и същ принц. Тя смята отделната личност като път или послание на някой по-силен от личността и за нейното възлизане тя й даде свободата да върви по намагнитени посоки.

  Аз зная много добре произхода на това силово поле. В продължение на столетия моята цивилизация съзерцаваше бога през хората. Човекът бе сътворен по божия образ. Почитаха бог в човека. Хората бяха братя чрез бога. Това отражение на бога предаваше едно достойнство на всеки човек, което не може да се отнеме. Отношенията между човека и бог основаваха очевидно длъжностите на всеки към себе си и към другите...

   Съзерцанието на бога установяваше равенство между хората, защото те бяха равни чрез бога. И това равенство имаше ясно значение. Защото не можеш да бъдеш равен освен чрез нещо. Войникът и капитанът са равни чрез нацията. Равенството е дума, лишена от смисъл, ако това равенство няма чрез какво да се свърже.

   Аз разбирам ясно защо това равенство - равенство на божиите права, които минават през отделните личности, не позволяваше да се ограничи издигането на отделната личност: бог можеше да реши да си послужи с тази личност за път. Но тъй като въпросът също бе за равенството на божиите права "над" отделните личности, каквито и да са, те бяха подложени на същите задължения и на същото зачитане на законите. Изразявайки бога, те бяха равни в правата си. Служейки на бога, те бяха равни в задълженията.

   Разбирам защо равенството, установено чрез бога, не носеше нито противоречия, нито безредие. Демагогията прониква, когато поради липса на общо мерило принципът на равенството се изражда в принцип на еднаквост. Тогава войникът отказва да отдава чест на капитана, защото, отдавайки чест на капитана, войникът би показал уважение към отделна личност, а не към нацията.

     Моята цивилизация, наследявайки Бога, направи хората равни чрез човека.

   Разбирам произхода на почитта на хората едни към други. Ученият дължеше почит на корабния огняр, защото чрез огняря той почиташе Бога, чийто посланик беше също черноработникът.  Каквито и да бяха стойността на единия и посредствеността на другия, никой не можеше да изисква друг човек да му стане роб. Един посланик не може да бъде унизен. Но тази почит към човека не влечеше унизително преклонение пред посредствеността на отделната личност, пред глупостта или невежеството, защото преди всичко зачитано бе това качество на божи посланик. Така обичта на Бога създаваше между хората благородни отношения, тъй като техните делови връзки бяха както между посланик с друг посланик, независимо от качеството на отделните личности.

    Моята цивилизация, наследявайки Бога, установи през отделните личности почитта на човека.

   Разбирам произхода на братството между хората. Хората бяха братя чрез бога. Не можеш да бъдеш брат освен чрез нещо. Ако няма възел, който да ги обединява, хората са само наредени един до друг, а не свързани. Не можеш да бъдеш чисто и просто брат. Моите другари и аз сме братя "през" групата ІІ/33. Французите "през" Франция.

   Моята цивилизация, наследявайки Бога, направи хората братя през човека.

     Разбирам значимостта за задълженията за милосърдие, които ни проповядваха. Милосърдието през отделната личност служеше на Бога. То се дължеше на Бога, колкото и незначителна да беше отделната личност. Това милосърдие не унизяваше онзи, към когото се проявяваше, нито го обвързваше с веригите на благодарността, защото дарението бе отправено не нему, а Богу. От друга страна, милосърдието никога не беше почит, въздавана на посредствеността, на глупостта или на невежеството. Лекарят смяташе за дълг да залага живота си, когато лекуваше и най-обикновения болен от чума. Той служеше Богу. Той не се унизяваше от безсънната нощ, прекарани до болничното легло на някой крадец.

  Така моята цивилизация, наследница на Бога, служейки си с отделната личност, направи от милосърдието дарение за човека.

  Разбирам дълбокото значение на смирението, изисквано от отделната личност. То съвсем не я унизяваше. То я възвисяваше. То й уясняваше нейната роля на посланик. Също както я задължаваше да почита Бога през другите, задължаваше я да го почита в себе си, да стане пратеник на Бога, запътен към Бога. То й налагаше да забрави себе си, за да се възвиси, защото, ако отделната личност се прехласва от собствената си значителност, пътят тутакси се превръща в стена.

   Моята цивилизация, наследница на Бога, проповядваше също тъй уважение към себе си, с други думи, уважение към човека през самия себе си.

   Разбирам най-сетне защо обичта към бога установи между хората отговорност един към друг и ни наложи надеждата като добродетел. Тъй като тя правеше всеки от тях посланик на един и същ Бог, в ръцете на всеки лежеше спасението на всички. Никой нямаше право да се отчайва, тъй като беше пратеник на друг, по-голям от него самия. Отчаянието бе отрицание на Бога в себе си. Задължението на надеждата би могло да се изрази така: "Значи, ти се смяташ толкова значителен? Какво глупаво самомнение има в твоето отчаяние!"

   Моята цивилизация, наследница на Бога, направи всеки отговорен за всички хора и всички хора отговорни за всекиго. Отделната личност трябва да се пожертва за спасяването на един колектив, но тук не е въпрос за една глупава аритметика. Въпросът е за уважението към човека през отделната личност. Наистина величието на моята цивилизация е в това, че сто миньори смятат за свой дълг да рискуват живота си, за да спасят само един затрупан миньор. Те спасяват човека.

   В тази светлина разбирам ясно значението на свободата. Тя е свободата на растеж на дървото в силовото поле на семето. Тя е климатът за възвисяване на човека. Тя прилича на благоприятен вятър. Благодарение само на вятъра платноходите са свободни в морето.

   Така построен, човек би разполагал с могъществото на дървото. Какво пространство биха покрили неговите корени! Какви човешки сокове би изсмукало то, за да блеснат после под слънцето!

                                         *        *        *

   Но аз обърках всичко. Аз прахосах наследството. Оставих да изгние понятието човек.

   Но за да спаси това преклонение пред един принц, съзерцаван през отделните личности, както и високото качество на човешките отношения, които създаваше това преклонение, моята цивилизация бе изразходвала значителна енергия и дарби. Всички усилия на "хуманизма" бяха насочени само към тази цел. Хуманизмът си бе поставил за изключителна задача да осветли и да увековечи превъзходството на човека над отделната личност. Хуманизмът бе възхвалявал човека.

   Но когато трябва да се говори за човека, езикът става неудобен. Човекът се различава от човеците. Ако се говори само за камъни, нищо съществено не се казва за катедралата. Нищо съществено не се казва за човека, ако искат да го определят чрез качеството на човеците. Хуманизмът подходи по този начин в една посока, която бе предварително преградена. Той искаше да установи понятието човек чрез логични и нравствени доводи и така да го пренесе в съзнанията.

   Никое словесно обяснение никога не ще замести съзерцанието. Единството на едно духовно същество не може да се предаде чрез думи. Ако бях пожелал да внуша на хората обич към отечеството или към някой имот, каквато тяхната цивилизация не познава, не бих разполагал с никакъв довод, за да ги развълнувам. Един имот се състои от нивя, пасища и добитък. всяко от тях и всички заедно служат за обогатяване. И все пак има нещо в имота, което се изплъзва от анализа на материалите, тъй като има собственици, които от обич към имота си биха се опропастили, за да го спасят. А тъкмо това "нещо" облагородява със специално качество тези материали. Те стават добитък на имота, ливади на имота, нивя на имота...

   Така ставаш човек на една родина, на един занаят, на една цивилизация, на една религия. Но за да твърдиш, че принадлежиш на подобни духовни същества, трябва предварително да ги създадеш в себе си. И там, дето не съществува чувство за отечество, никакъв език не ще го занесе. Духовното същество, на което твърдиш, че принадлежиш, се създава само чрез дела. Едно същество не е от царството на думите, а от царството на делата. Нашият хуманизъм пренебрегва делата. И неговият опит пропадна.

   Това съществено дело сега има име. То е - жертвата.

   Жертва не значи нито отрязване на някоя част от теб, нито покаяние. Тя е по същината си дело. Тя е дар от самия теб на съществото, на което твърдиш, че принадлежиш. Може да разбере какво е един имот само онзи, който ще пожертва за него част от себе си, който ще се бори, за да го спаси, и ще се труди, за да го разхубави. Тогава ще почувства обичта към имота. Един имот не е сбор от материални интереси - в това е грешката. Той е сбор от дарения.

   Дотолкова, доколкото моята цивилизация се е осланяла на Бога, тя е спасила това понятие за жертвата, което установяваше Бога в сърцето на човека. Хуманизмът пренебрегна съществената роля на жертвата. Той сметна, че може да превъзнася човека с думи, не с дела.

   За да спаси през човеците образа на Човека, той разполагаше само със същата тази дума, украсена с главна буква. Ние рискуваме да се хлъзнем по опасна наклонена плоскост и да смесим един ден човека със символа на средното аритметично или с общия сбор на човеците. Ние рискуваме да смесим нашата катедрала с купа камъни.

   И постепенно загубихме наследството.

  Вместо да утвърждаваме правата на човека през отделните личности, ние почнахме да говорим за правата на колектива. Видяхме неусетно да се вмъква една нравственост на колектива, която пренебрегва човека. Тази нравственост може да обясни добре защо отделната личност е длъжна да се пожертва за общността. Но тя няма вече, без словесни извъртания, да обясни защо общността е длъжна да се пожертва само за един човек. Защо е справедливо хиляди души да умрат, за да спасят само един от тъмницата на несправедливостта. Ние още си спомняме това, но постепенно го забравяме. А тъкмо в този принцип, който толкова ясно ни отличава от мравуняка, лежи преди всичко нашето величие.

   Ние се плъзнахме, защото ни липсваше резултантен метод - от човечеството, което се крепеше върху човека - към този мравуняк, който се крепи върху сбора на отделните личности.

  Какво можехме да противопоставим ние на религията на държавата или на масата? В какво се превърна нашият велик образ на човека, роден от Бога? Той едва би могъл да се познае още в един речник, изпразнен от същината си.

  Забравяйки човека, ние постепенно ограничавахме нашата нравственост до въпросите на отделната личност. Ние изискахме от всекиго да не уврежда друга отделна личност. От всеки камък - да не уврежда друг камък. И действително, когато са струпани в някое поле, те не се увреждат едни други. Но те увреждат катедралата, която биха построили и която в замяна би създала тяхната собствена значимост.

   Ние продължихме да проповядваме равенството между хората. Но след като забравихме човека, ние не разбирахме вече нищо от онова, което говорехме. Тъй като не знаехме чрез какво да създадем равенството, ние направихме от него едно смътно твърдение - с което вече не можехме да си послужим. Как да се определи равенството въз основа на отделната личност, между мъдрия и простака, между глупака и гения? По отношение на материалите равенството изисква - ако трябва да го определим и осъществим - те да заемат едно и също място и да играят еднаква роля. Което е нелепо. Тогава принципът на равенството се изражда в принцип на еднаквостта.

   Ние продължихме да проповядваме свободата на човека. Но след като забравихме човека, ние определихме нашата свобода като някакво смътно разрешение, ограничено изключително от вредата, причинявана на другите. А това е лишено от смисъл, защото няма никакво действие, което да не ангажира другите. Ако съм войник и се самонараня, застрелват ме. Няма никаква отделна личност съвсем сама. Който се отделя, уврежда общността. Който е тъжен, натъжава другите.

   Ние не знаехме вече да си служим с правото ни на една свобода, разбирана по този начин без непреодолими противоречия. Тъй като не можехме да определим в кои случаи важеше нашето право и в кои не, ние, за да спасим един неясен принцип, затваряхме лицемерно очи пред безбройните пречки, които всяко общество поставяше неизбежно срещу нашите свободи.

   Колкото се отнася до милосърдието, ние дори не се решавахме вече да го проповядваме. Наистина някога жертвата, която създава духовните същества, се именуваше милосърдие, когато възхваляваше Бога през неговия човешки образ. През отделната личност ние въздавахме на Бога или на човека. Но забравяйки Бога или човека, ние въздавахме вече само на отделната личност. Оттогава милосърдието често приемаше вид на действие, което не може да се приеме. Не личното настроение, а обществото е длъжно да осигури справедливост с разпределението на благата. Достойнството на отделната личност налага то да не бъде зависимо от щедростта на някой друг. Би било парадоксално да виждаме онези, които имат, да изискват, освен притежаването на имотите си, и благодарността на онези, които нямат.

   Но свръх всичко нашето зле разбирано милосърдие би се обърнало срещу своята цел. Основано изключително върху чувствата на милост към отделните личности, то би ни забранило всяко възпитаващо наказание. А истинското милосърдие, като проявява преклонение, въздавано на човека отвъд отделната личност, налага да се победи отделната личност, за да се възвиси у нея човекът.

 

   Така ние загубихме човека. И загубвайки човека, ние лишихме от топлота това братство, което нашата цивилизация ни проповядваше - тъй като човек е брат чрез нещо, а не просто брат. Подялбата не осигурява братството. То се свързва единствено в жертвата. То се свързва в общото дарение, давано на нещо по-значително от онзи, който дава. Но като смесваме този корен на всяко истинско съществуване с едно безплодно принизяване, ние ограничаваме нашето братство само до една взаимна търпимост.

   Ние престанахме да даряваме. Но ако аз искам да дарявам само себе си, не получавам нищо, защото не съграждам нищо, от което съм част: значи, не съм нищо. Ако след това дойдат и ми поискат да умра за някакви интереси, ще откажа да умра. Интересът на първо място налага да живееш. Какъв подем на обич би заплатил моята смърт? Умира се за една къща. Не за предмети и стени. Умира се за една катедрала. Не за камъни. Умира се за един народ. Не за една тълпа. Умира се от обич към човека, ако той е крайъгълен камък на една общност. Умира се единствено за онова, за което може да се живее.

   Нашият речник изглеждаше почти непокътнат, но думите ни, когато се бяха изпразнили от действителната си същина, когато искахме да ги употребим, ни водеха към безплодни противоречия. Поради това ние бяхме принудени да затваряме очи пред тези спорове. Бяхме принудени, тъй като не умеехме да градим, да оставяме камъните, струпани в полето и да говорим предпазливо за колектива, без да се решаваме да определим точно онова, за което говорехме, защото ние действително не говорехме за нищо. Колектив е дума, лишена от значение, докато колективът не се свърже с нещо. Едно множество не е духовно същество.

   Ако нашето общество още може да изглежда желано, ако човекът запазва в него някакво обаяние, то е дотолкова, доколкото истинската цивилизация, на която ние изменихме поради нашето невежество, продължава да пръска над нас своята отречена светлина и ни спасява въпреки самите нас.

   Как нашите противници можеха да разберат онова, което ние вече не разбирахме? Те видяха от нас само тези струпани камъни. Те се опитаха да дадат някакъв смисъл на един колектив, който ние не умеехме да определим, защото не можехме да си спомним за човека.

   Някои още от началото отидоха весело чак до крайните изводи на логиката. От тази сбирка те направиха една абсолютна сбирка. Камъните трябва да бъдат еднакви с камъните. И всеки камък господства сам над себе си. Анархията си спомня за преклонението през човека, но с категоричност го прилага за отделната личност. И противоречията, които се раждат от тази категоричност, са по-лоши от нашите.

   Други грабнаха тези камъни, които нямаха никаква власт, и направиха от този сбор държава. Такава държава също тъй не възвисява хората. Тя също тъй представя множество. Тя е власт на колектива, делегирани в ръцете на отделна личност. Тя е властване на един камък, който твърди, че е еднакъв с другите, властване над общността от камъни. Тази държава проповядва ясно една нравственост на колектива, която още отричаме, но към която ние самите бавно сме се запътили поради това, че не си спомняме за човека, единствения, който би оправдал нашето отрицание.

   Вярващите в тази религия ще се противят, ако мнозина миньори рискуват живота си за спасението на един-единствен затрупан миньор. Защото тогава купът камъни ще бъде увреден. Те ще доубият тежко ранения, ако той забавя напредването на армията. Те ще преценят благото на общността чрез аритметиката и аритметиката ще ги управлява. С това ще загубят възможността да се извисят над самите себе си. Като последица те ще направят онова, което се различава от тях, тъй като не ще разполагат с нищо по-горно от себе си, в което могат да се слеят. Всеки чужд обичай, всяка чужда раса, всяка чужда мисъл неизбежно ще стане за тях обида. Те не ще имат способността да всмукват нещата, защото да преобразиш в себе си човека, трябва не да го окастриш, но да го изясниш на самия него, да посочиш цел на въжделенията му и ширина на устремите му. Да преобразиш човека - това винаги значи да го освободиш. Катедралата може да обсеби камъните, които имат смисъл само като камъни на катедралата. Но купът камъни не обсебва нищо и поради липсата на способност да обсебва - той смазва. Така е, но чия е вината?

   Аз вече не се учудвам, че грамадата камъни, която тежи много, надви пръснатите камъни.

   Все пак аз съм по-силният.

 

   Аз съм по-силен, ако отново намеря себе си. Ако нашият хуманизъм възстанови човека. Ако ние съумеем да създадем нашата общност и ако, за да я създадем, употребим единствения годен за това инструмент - жертвата. И нашата общност, такава, каквато я бе създала нашата цивилизация, не бе сбор от нашите интереси - тя беше сбор от нашите дарения.

   Аз съм по-силен, защото дървото е по-силно от соковете на почвата. То ги всмуква в себе си. Преобразява ги в дърво. Катедралата е по-лъчезарна от грамадата камъни. Аз съм по-силен, защото единствено моята цивилизация има силата да свърже в своето единство отделните различия, без да ги окастря. Тя оживява извора на своята сила и в същото време се утолява от него.

 

   (...) Аз ще воювам за превъзходството на човека над отделната личност, както и на всемирното над частното.

   Аз вярвам, че преклонението пред всемирното възвисява и свързва отделни богатства и създава единствения истински ред, който е редът на живота. Дървото е напълно в ред, макар че корените му се различават от клоните.

   Аз вярвам, че преклонението пред отделното влече само смърт, защото създава преклонение пред приликата. То смесва единството на духовното същество с еднаквостта на неговите части. И опустошава катедралата, за да подреди камъните. И аз ще воювам срещу всеки, който ще поиска да наложи един специален обичай вместо другите обичаи, ще наложи един народ на другите народи, една раса на другите раси, една мисъл вместо другите мисли.

 

   Аз вярвам, че превъзходството на човека установява единственото равенство и единствената свобода, които имат някаква значимост. Аз вярвам в равенството на правата на човека, като се има предвид всяка отделна личност. И вярвам, че свободата е свобода за възвисяването на човека. Равенството не е еднаквост. Свободата не е възбуждане на отделната личност срещу човека. Аз ще воювам срещу всеки, който поиска да подчини на отделна личност - както и на множеството от отделни личности - свободата на човека.

   Аз вярвам, че моята цивилизация нарича милосърдие жертвата, давана на човека, за да се установи неговото царство. Милосърдието е дар, даван на човека, независимо от посредствеността на отделната личност. То създава човека. Аз ще воювам срещу всеки, който твърди, че моето милосърдие възхвалява посредствеността, който ще отрече човека и ще затвори по този начин отделната личност в окончателна посредственост.

   Аз ще воювам за човека. Срещу неговите неприятели. Но също така и срещу себе си."

 

   Тук отново се срещат основните алегории на Екзюпери, към които той упорито се връща десетки пъти в своето творчество. Такива са купът камъни и катедралата (Храмът), кладенецът, занаятът, дарът и жертвата. Отвъд абстрактните си измерения, този откъс показва отношението на писателя към нацизма, който той нарича "човешки мравуняк" и сравнява неговия колективизъм с купа камъни, разсипал се от Храма, когато истинската християнска вяра е заменена с идолите на пангерманизма. Хитлер, превръщайки нацизма в своеобразна държавна религия, също се вмества в тази система за идолопоклонничество, която, изтъквайки могъществото на колектива, най-важно за тоталитаризма, разбива хармонията на обществото, изваяна в катедрално съвършенство от равенството през бога и  в  ч о в е к а. За съхранението на тези общностни ценности е необходима вяра и жертвоготовност, на каквито учи и крайното себеотрицание на автора - авиатор.

   Но защо занимавам търпеливите читатели с размисли отпреди повече от 70 години? Защото от десетина месеца, пишейки моноспектакъл и книга за Екзюпери, не мога да се отърся от мисълта, че сегашното българско общество минава през същия съдбовен катарзис, през какъвто Сент Екз прекарва съвестта на французите с финала на "Боен пилот". Ние се нуждаем от същото преосмисляне на собствените си културни и цивилизационни ценности, на обичаите и традициите, правещи ни общество, единно и равнопоставено в името на един ясен идеал, а   н е   с р е щ у   нечия мътна и нечистоплътна корист. Само посредством тази осъзната и целокупно възприета вяра в себе си, обществото отново може да се почувства Храм срещу купчината еднакви и взаимозаменяеми камъни на Партията. Да противопостави решително обединението на индивидуалностите срещу безличието на колективизма. Да възроди православното християнство срещу спомена за комунизма като недъгава религия на държавата чрез човешката маса. И да осъзнае категорично подменянето на равенството чрез Човека, делегирано днес като права в рамките на модерната цивилизация с еднаквостта на човеците, взаимозаменяеми в колектива и само така ценни за институциите, в ролята на статистическа величина. Точно това е европейският тоталитаризъм, прокарван през бюрокрацията на Евросъюза, който разбива семейства, общности и нации в името на собственото си пребъдване.

   А българското общество трябва да реши какво иска и какво е готово да жертва, ако изобщо държи да го има.

   На 31 юли 2014 г. се навършват 70 г. от гибелта на Антоан дьо Сент-Екзюпери.

 

  

  

  

Прегледано: 328 | Добавено от: Goto
Общо коментари: 0
Само регистрирани потребители могат да добавят коментари.
[ Регистрация | Вход ]

Търси

Васко Абаджиев

Facebook

Васко Абаджиев

Статистика