вторник, 2017-06-27, 5:41 PM

Посетител Guest | Начало | Профил | Регистрация | Изход | Вход

Няколко дни, преди да почине баща му, Васко свири в Лайпциг. На 9 септември 1947 г. проф. Никола Абаджиев почива в Берлин на 64-годишна възраст. Васко със сестра си Янка е на смъртното легло на баща си. Загубата на скъпия си родител артистът понася тежко, но твърдо. С всички сили сдържа сълзите си пред майка си и сестрите си, но вън от къщи плаче неутешимо. В скръбта си, до септември 1948 г., Васко по-малко концертира и повече свири камерна музика. Годините 1946 и 1947, вън от голямата концертна дейност, творчески са едни от най-плодовитите му като композитор. През двете години Васко е компонирал: струнен квартет, соната за цигулка и пиано, фантазия за цигулка и пиано, прелюд и фуга, соната и няколко каприза за соло цигулка, пасакалия за орган, няколко пиеси за пиано.

   През зимата на 1948 год., макар с не напълно възстановено здраве от жълтеницата и преживените ужаси на войната, Васко е ангажиран за голяма концертна обиколка в Швейцария. На 10 декември свири в Женева – първият му концерт. Успехът му е голям. Свири Тартини – „Дяволският трилер”, „Шакона” от Бах, първия концерт на Паганини, сол мажорния романс на Бетовен, Меланхоличната серенада от Чайковски и Сарасате – „Цигойнервайзен”. Собствени композиции – капризи, капризи от Паганини, „Nou più mesta”, „Nel cor più non mi sento”, „Di tanti palpiti” са бисови номера. Следват концертите му в Берн и Цюрих.

   Може би швейцарската обиколка е била прибързана за неотпочиналата от военното напрежение крехка артистична душа. След концерта си в Цюрих Васко се почувствува зле с нервите си и лекарите му забраняват всяко концертно излизане за няколко месеца. Васко, който е възнамерявал след швейцарската обиколка да се върне в България, пристига в отечеството си и остава на почивка до септември 1949 год. През този период той се отдава предимно на композиционна работа, свързана с по-малко нервно напрежение. Народното правителство и лично другарят Червенков, тогава председател на Комитета за наука, изкуство и култура, проявяват изключителен интерес към даровития син на народа ни, който от най-крехката си възраст така сияйно прославя родното изкуство. Дават му възможност да се консултира с по-големи специалисти в чужбина и да живее, където иска. Васко избира Унгария. Към края на есента 1949 г. заминава за Будапеща.

   В Унгария нашият артист, който бързо възстановява здравето си, образува квартет и трио. Васко, Сентйоби, Ерика Маркс и другарката Абаджиева свирят почти през ден Чайковски, Бетовен, Шуберт, Хайдн, Моцарт, Бокерини, Васкови квартети. По-късно в триото участвува проф. Венер от Музикалната академия. Цикъл от камерни концерти дават в „Изложбената зала”. Със съвършено възстановено здраве Васко излиза в рецитал и със Симфоничния оркестър на Будапеща. Успехът му е нечуван. Свири в Будапеща, в Гьор, в Ниренхаузен. На първия си концерт в Будапеща артистът е бил аплодиран двадесет и пет минути без прекъсване.

   Повече да стои в Унгария Васко не желае. Той иска да се прибере в родината си, от която дълги години е бил откъснат поради войната и следването си. Към края на април 1952 г. се връща в България. Отзиви за успехите му в Швейцария и Унгария не даваме. Всички най-хубави думи са казани вече много пъти. Не се повтарят, нови думи липсват и защото сам артистът показа на родната публика блясъка и връхната точка на изкуството си.

 

ПРОФИЛ    НА    МУЗИКАНТА.   БАХ.

 

   Концерти, концерти, концерти! Коя е тази сила, която събира множеството в светлата зала, магьосва душите, наелектризира душите, наелектризира сърцата, покрива гледеца с оня лъскав емайл, който се ражда само от най-чистите възторзи на изкуството. На осветения подиум излиза артистът. Някои шепнат, други с преливащо чувство на предвкусваща радост, устремили поглед, не изпускат нито едно негово движение, трети нервно бърчат вежди от шума на неутихналите около тях. Как всички са различни, но как всички еднакво се вълнуват! И защо когато програмата е свършена, бисовете изчерпени, силите на артиста стигнали крайния си предел и полиелеите загасили светлината си, публиката като най-жесток егоист, обезумяла сякаш, не разбира, не иска да разбере, а в лудост продължава да аплодира, да тропа с нозе и ръце по седалки и под и иска още, още! Митично същество или свръхчовек е изтръгнал от бездушните струни, от мъртвия клавиш и студената металическа корда чудните звуци и ония хармонии, за които няма обяснение как и защо действуват така вълнуващо на човешката душа. Не – няма мит, няма свръхсъщество. Има напълно земно създание, както великият писател на човечеството го определя с понятието, което звучи гордо; има зърно талант и много положен труд. Да, разбира се, личното у артиста е дало отпечатъка си. От тези, които с дълбочината на духа и вдъхновението си написаха безсмъртните творения, посредниците-изпълнители като пророци и избрани пратеници ги дават претворени на близките си. Те са възкресители на мъртвите нотни белези, те ги оживяват с плът и кръв, с дух и багрена красота. Нима не е велика задачата им? Но откъде иде тая способност да разбулват скритите тайни на нотния лист, да трогват до сълзи слушателите? Кой ги дари с този чуден похват? – Само любовта им към човека и красотата, и многолетният къртовски труд над инструмента.

   Виртуозът-изпълнител всякога е бил некоронован крал, чието царство не е имало ни граници, ни предели. И в ранното време, когато е пътувал с дилижанс, за да отиде в далечна страна, и после, когато е преодолявал пространствата с паравоз и още по-късно – летящ през въздушните простори, и днес, когато от концертната зала етерът отнася изкуството му в най-отдалечените краища на планетата. Корели, Джеминиани, Тартини, Виоти, Шпор, Вилхелми, Сарасате и толкова други ярки звезди, всяка със своя блясък, ту ясно светещи, ту с тъмен пламък, всеки изявява нещо съвсем свое, лично и неповторимо. От втората половина на седемнадесетото столетие, в което живее Корели, основателят на модерното цигулково изкуство, осемнадесетото, деветнадесетото и последното – всяко носи свои проблеми. Така както Корели е свирил своите сонати а tre или concerti grossi, съвременниците на Бах не са ги свирили, точно тъй, както днешният модерен виртуоз не ще се съгласи да свири Баховата „Шакона” тъй, както гениалният ѝ автор е пожелавал да бъде свирена от негови съвременници. И колко прав е Ауер, когато патетично се провиква, че музикалният дух на Бах преминава всички тесни граници на времето, и артистът от днес ще свири Бах по-добре, защото ще го даде с тълкуващия дух на нашето поколение, не с тоя от 1720 година.


12  <<   13   >>   14

Търси

Васко Абаджиев

Facebook

Васко Абаджиев

Статистика