петък, 2024-03-29, 12:09 PM

Посетител Guest | Начало | Профил | Регистрация | Изход | Вход

Различията в тълкуването са установени от музикалните историци, и те се дължат на много и различни причини: от промяната в дължината на лъка и на шийката на цигулката до промяната в светоусещането на артиста. Светоусещането ражда и променя тона, вибратото, вкуса към глисандото и портаментото, колорита, темпите, та дори и пръстовката. Модерният цигулар ще се зачуди, ако види апликатурата на старите майстори, дори и на по-новите – Шпор, Давид, Йоахим. Но що е правилно светоусещане в изпълнителското изкуство? Да изтълкуваш и предадеш пиесата с чувството на съвременния прогресивен човек – това е най-кратката дефиниция.

Ала що значи съвременен прогресивен човек в смисъла на музикален тълкувател? – Да почувствува дълбоко и честно реализма на всички музикални творци от Локатели и Верачини, и честно да даде тоя реализъм, без да се подхлъзне, отдели от съдържанието и избие в самоцелен блясък и празен формален ефект. По пътя на това бавно, но правилно разсъждение ние трябва да се срещнем лице с лице с изкуството на Васко Абаджиев, и като съвременни люде да го премерим със съвременна социалистическа мярка, най-правилната, защото социализмът е най-верният и обоснован тълкувател на реализма. Втора важна задача е да определим къде, т.е. при кой автор Абаджиев изявява артистичната си индивидуалност най-пълно и най-съвършено. „Амплоа” на артиста в социалистическото изкуство звучи малко чуждо, защото социалистическият майстор-изпълнител трябва да умее да свири всичко много добре, толкова много добре, че за понятието (амплоа) в смисъла на буржоазното му разбиране да не може да се говори. Така художническият профил на артиста ще се очертае по-ясно и с това ще смятаме, че най-правилно сме разбрали и изкуството му. Пишещият тези редове е следил, доколкото му е било възможно, развитието на В. Абаджиев в България и е чул забележителните концерти в София от 1952 г. Авторът добросъвестно е убеден, че има верен общ поглед и за изпълнението на творбите, които не е чул, за да сметне, че не ще сгреши в някои обобщаващи заключения относно музикалният профил на Абаджиев. Като изключим Паганини, най-личната точка, до която стига изкуството му, ще се спрем на Бах, втория автор, тоже връхна точка. Бах за изкуството на Абаджиев има и това значение, че синтетично закръглява цялото му изкуство, изключая Паганини, на който автор ще се спрем отделно. Бах има още и това значение, че се явява като рязък, напълно контрастен автор спрямо Паганини, чрез който философски реалистично осмисленото изкуство на Абаджиев изпъква с още по-голяма убедителност. Бах и всички стари класици са чужди на изкуството на генуезкия революционер, цивилизатор и модернист, и тъкмо това съчетание Бах – Паганини у Абаджиев, говори за голямата му широта на артист. „Логически” (но не социалистически) погледнато, би се очаквало, че Абаджиев с феноменалните си технически възможности (на които и ако има равни на себе си, те ще са колкото пръстите на едната му ръка в цялото земно кълбо) ще направи от себе си мит и култ. Нищо подобно! Васко свири „Nel cor più non mi sento”, неафиширащ техническите трудности, и така леко, както овчарчето свири на върбовата си свирка двутонна мелодия. На Абаджиев на ум не идва да покаже блясъка, ефекта, цялата магьоснически ослепителна фасада на това изкуство, както е правил Оле Бул например. Паганини е автор, който може да се надуе като балон, стига да имаш ръце. Васко Абаджиев, напротив, като че ли иска да го спаси от демонизма, който днес не се котира и с който италианецът, установено исторически, е злоупотребявал.

   Колоритно Васко Абаджиев не е с широката четка на художник, който може да предаде цялото тропически пищно многоцветие на Лало, Сарасате, Виенявски и други жарки автори. Васко Абаджиев не е от стил да разнежи с преситен от емоционалност тон, с който мнозинството свири Брух, Виотан, Чайковски (Н. Симеонова, Саша Попов, В. Чернаев). Васко Абаджиев не е салонно изящен в Менделсон, нито скрито пресметлив в Брамс или академично сдържан в Бетовен. Той не е прекалено игрив в Моцарт. Вън от Бах и Паганини, в които той е стълб, гигант, философ, техник, мислител, чародеец, във всички други автори Абаджиев е само Абаджиев, със свой стил и разбиране, които може и да не се харесат някому, но които са обосновано негови и които той може да отстои и защити със своята дълбока музикалност. Има добри артисти и художници, които лошо тълкуват известен автор, и поради това лошо го и свирят. Васко може да се отклони от класическото и традиционното, понякога вкаменяло схващане за някои от гореказаните автори, и с изкуството, с което ще ги предаде, да не се съгласят мнозина, но нито един от тези несъгласни не ще рече, че Васко Абаджиев не ги е дал изумително музикално, пречистено, стигащ до пределната художествена простота, премлял всяка нота и фраза в някакво духовно чистилище и излъчил ги от инструмента в съвършена форма. Васко е може би най-правоверният класик и там, където не е нужно. Немислимо е да се разглежда Абаджиев само като виртуоз, без да се наложи изключителният музикант. По тая линия – да пресъздава всичко в класическа опростеност, вибратото му е крайно сдържано и там, където би могло да бъде по-прочувствено, то е пак умерено, сякаш артистът се страхува, че ще изпадне в някаква ерес, ако отежни тона си или излезе от следата на най-пречистената музикална идея на произведението. Като някой духовен княз той трябва да бъде сдържан, трезв, безпогрешен, съвършен и там, където творението търпи или иска повече проява на темперамент, и жар, и чувство, вън от академически установената мярка.

   Но ако във всички тези разсъждения има истина, те не се отнасят за Бах и сродните нему автори. Те не са валидни за Бах, защото по мнение на пишещия тези редове Бах и класиците (старите) са духовният фокус, в който музикантът Абаджиев намира не само същността си, но и последната фибра на съществото си, духовното си покритие, своя двойник, своя духовен брат, своя прадух. И той, Абаджиев, като всеки човек не може да не бъде най-верен и най-правдив към себе си, т.е. към Бах. Абаджиев свири Бах безупречно, съвършено, не само защото го разбира, а защото чрез него осъществява най-пълно себе си. Паметни ще останат вечерите, в които Абаджиев даде на софиянци третата солова соната. Адажиото, за което един декадентски тълкувател на Бах беше писал, че почвало „мистично и като зов от отвъдния свят”, и че солистът непременно трябвало да го изпълни на тъмен подиум с угаснали светлини в рампата (едва ли не и да бъде облечен като дух), Васко даде с такова просто, реалистично, но дълбоко разбиране, че и тези слушатели, които не могат да различат ясно Бетовен от Моцарт или Брамс от Р. Щраус, замислено клатеха глави и казваха: „Как свири този Васко Бах! Никога никой артист не е свирил така Бах на българска сцена!”

 13   <<   14   >>   15

Търси

Васко Абаджиев

Facebook

Васко Абаджиев

Статистика