петък, 2024-03-29, 11:07 AM

Посетител Guest | Начало | Профил | Регистрация | Изход | Вход

 За доказателство, колко неправилно тълкуват Паганини, той взе цигулката и на един дъх изсвири двадесет и четирите каприза на майстора, без да сбърка, без да засече, за припомка макар, въпреки че някои от тях не бе свирил с години. После остави цигулката сякаш бе изсвирил на някое първолаче „Цвете мило, цвете красно” и продължи лекцията си словесно. Аз гледах смаян виртуоза и вече малко внимавах в това, що говореше за проблемността на Паганиниевото творчество, защото стоях мъчително недоумяващ пред друга проблема – музикалния гений на нашия българин”.

   Васко седи с талантливия млад диригент на Русенския симфоничен оркестър – Добрин Петков, и си приказват. Васко пожелава да чуят нещо по радиото. Отварят апарата. Улавят някаква чужда станция – оркестрова пиеса. След няколко секунди Васко казва: „Това е немски диригент с чужд оркестър.” В края съобщават, че немски диригент дирижира на гастрол в чужда държава. Пак в разговор с Добрин Петков по цигулкови въпроси (Петков е отличен цигулар, сам концертирал и с концерта на Паганини) Васко взема цигулката, за да покаже някои места от капризите на Паганини; „за които съм чувал, че се струват на някои цигулари мъчни, пък те никак не са мъчни”. Като ги просвирва с лекота, за която не можем да говорим повече от това, което казахме вече, Васко се увлича и почва да свири каденцата на Соре към първия концерт на Паганини, после „Nel cor più non mi sento”, после свои капризи и накрая – свободни двойни флажолети, терци, сексти, децими, в горните позиции. Октавите във фингерзатц с първи и трети, с втори и четвърти пръст свири с такава лекота, че всички го слушат в истински прехлас.

   Архитект Я. Якимов, бившият виолист от квартета Лечев, разказва: „Васко бе седемгодишен. Баща му дава една солова соната за цигулка от Регер, не мога да си спомня точно коя, за да запознае малкия с автора. Сонатата е толкова трудна, че за един добър цигулар, само да я разчете, са нужни поне два-три дни. На другия ден изуменият родител чува сонатата не разчетена, а изсвирена почти цялата наизуст!”

   На друга приятелска среща става дума за композитора Глазунов. Васко взема цигулката – да си припомни концерта му, след като не го е свирил дванадесет години, последният път с Менгелберг. Пиесата е изсвирена като на генерална репетиция за концерт след няколко часа. Същото става с ла минорния концерт на Моцарт, който свирѝ през юни 1953 г. с Абендрот в зала „България”. Васко не го е бил свирил от няколко години. Два дни преди концерта го „попресвирва” и само каденцата в цялост.

   През м. юни на 1952 г. гост на страната ни бе именитият съветски композитор Хачатурян. На един обед в хотел „България” Хачатурян бил запитан колко души познава с такава музикалност и памет като Абаджиев (Васко е добре познат на Хачатурян). Съветският компонист отговорил, че не знае в съвремието младеж с такава музикалност и памет. – Сам аз нямам такава памет – допълнил Хачатурян.

   В цялата си артистична кариера Васко е бил така сърдечно чествуван, така лудо аплодиран от публиката, както това бе проявено на концертите му в зала „България” през 1952 г. Скромно и съвсем кратко написаните страници в дневника му са най-достоверният свидетел за това. След всеки концерт Васко е трябвало да разписва 100-150 автографа, за да бъде после преследван от ентусиазирани млади хора по улици, трамваи, подземни железници, хотели. Ето дословен цитат от страница на дневника му, конспиративно прелистен с майка му – другарката Абаджиева: „Грац, 1. ІV. 1942 г. ...Свирих пак петте биса, които свирих във Виена. Да имах още десет, спокойно можех да ги изсвиря. Накрая публиката толкова много се ентусиазира, че буквално, без каквото и да е преувеличение, не викаше, а ревеше. Досега подобно нещо нито на свой, нито на чужд концерт не бях преживял! След като загасиха лампите, трябваше на тъмно да се кланям, докато не изгониха публиката от залата”.

   Всеки именит артист има в концертния си живот случки и епизоди комични, трагични, трагикомични. Васко също ги има. Мястото не позволява да разкажем всички, но някои можем. Най-големият техник изпада в техническо... затруднение. Ще цитираме пак дословно страничка от дневника му: „...След това свирих „Пчелата” от Шуберт. Случи се нещо много неприятно. Току-що почнал, Келер (акомпаняторът – б. а.) забързва, увлича се и след няколко секунди почва да свири буквално в два пъти по-бързо темпо. Аз се мъча да го догоня, ще си счупя пръстите, а той свири още по-бързо и лудо бяга пред мене. Стана страшна галиматия! Добре че не загубих самообладание. Свиреше няколко такта пред мене. Накрая се намерихме и едва свършихме. Въпреки всичко публиката смело ни ръкопляскаше, та трябваше да повторим пиесата. Келер после обясняваше, за да се оправдае, че ученикът, който му обръщал, бил обърнал два листа. Но това не бе истина, защото Келер свиреше правилно, само че в страхотно ачелерандо”.

   Честата история „Цигуларят и сурдинката” не отминава и Васко. Пак страничка от дневника: „... След „Рондото” от Бацини свирих „Цигойнервайзен”. Преди втората част през четирите паузи почнах да търся сурдинката си. Бях я сложил в левия си джеб. Бъркам, но вместо сурдинката напипвам портмонето си, гребенчето, огледалцето. Дребулиите дрънчат, а нея я няма. Нямаше що – почнах без сурдинка. След свършването публиката не преставаше да аплодира. Повторих втората и третата част на „Цигойнервайзен”, и тоя път поставих навреме сурдинката, но при изваждането ѝ не можах да намеря джеба на панталона си, а Келер, фамозният Келер, най-спокойно почна алегрото. Закъснях с два такта, но почнах, та и това премеждие мина благополучно.”

   Изглежда, че тоя фатален Келер е бил някакъв лош гений на Васко, защото за същия концерт отбелязва: „ ...Следваше „Кампанела” от Паганини, която излезе също много добре. Само накрая, на флажолета си, пръстът ми се закачи в лъка и не излезе твърде ясен. Дребна работа, но можеше и без нея”.

 

18   <<   19   >>   20

Търси

Васко Абаджиев

Facebook

Васко Абаджиев

Статистика