Още за книгата, филма и други неща

     Първо ще поискам прошка от приятелите, които споделиха отвореното писмо, та така станаха обект на нападки и обиди, защото то се оказа повод за възбуждане на стари пререкания. Съзнателно не изреждам имена; и без това ми е чоглаво да ви занимавам още с този проблем по време на празниците.

     Преди петнадесет години, когато печатах първите си книги, срещам на стълбището Вачо Бъндарака от едноименната и първа наша рок група – мой любим съсед. И той ми вика: „Абе, ти си пишел разкази, романи, такива неща? Будала, пиши доноси, бе!”   8  )))

    Миналата сряда противната страна е пуснала обръщение към приятелите, в което нарича моето отворено писмо „донос”. Аз съм наречен „някакъв субект с графомански напъни”, „автор на нещо за Васко Абаджиев, което е озаглавил „роман” и т. н.

     Противният субект вече е жертва, унизен талант, почти мъченик на новото българско кино. Той е оклеветен от злодея, моя милост, който държи да си придаде важност, търсейки известност покрай Негово сиятелство твореца, хуманиста, гражданина и лауреата.

     Той отвръща на удара, укорявайки водещата от БНР, на която гостувах в сутрешния блок. Тук е мястото да й благодаря, че се съобрази с моето желание, защото за мен „режисьорът” Колев не е равностойна страна в този спор. Няма да обяснявам защо съм се заинтересувал от тази съдба и съм написал романа си пет-шест години преди неговия интерес, това би било абсурд. Нищо, че често наричаме България и Абсурдистан.

     Това е една твърде мътна страна в авторското право, където първенството на подадения сценарий може да се уважи, а първенството на издадения роман – не. А вашите писма ми показаха, че новите технологии са позволили такива посегателства да станат масова практика, от която са засегнати и мнозина други. И какво да сторя с такъв кърлеж, впил се в сюжета? Кажете, посъветвайте ме, повечето от вас са далеч по-разумни и сдържани от мен!

     Междувременно някой е пуснал донос във ФБ и от сряда, 3-ти,  до тази сутрин моят блог бе блокиран. Кой ли ще да е бил доносникът? Никога не бих се сетил, понеже съм „тотален анонимник”. Разкрит съм, свалям маската на Гай... някой си там... аз съм от ANONIMUS. 8 ))) Не покривам критериите за куха популярност, понеже не ме дават по телевизора за щяло и нещяло.

     Повечето от коментарите след пускането на писмото ми показаха, че хората не четат неговото съдържание, а мненията отдолу. И  общото натрапващо се впечатление е, че става дума за лична свада. Държа да напомня обаче, че всичко започна от посегателството на противната страна. Иначе бих си останал в тишината, която ми е толкова нужна и плодотворна.

     Естествено, че е на лична основа, но не аз го предизвиках още миналата година. „Режисьорът” заяви: „Не те искам като съсценарист, не те искам за консултант, не може да си на снимачната площадка!” Боже, добре, че ми позволи да остана в България и да дишам роден въздух. Неговите роднини били разстроени от моите думи по БНР. Възможно е, а аз имам ли право на близки и роднини? Или тяхното състояние няма значение спрямо „оригиналния сценарий” и неговия автор?

     В крайна сметка сравняваме две понятия за лична съвест.

     Той ме давал под съд, за обида вероятно. Хубаво, но преговорите за правата се водиха в състав от четирима души. Не е изключено тогава да съм споменал, че такъв сюжет е за хора като Ищван Сабо, защото съдбата на Васко Абаджиев може да бъде претворена правдиво от човек, роден и израсъл в Източна Европа. Сега, когато имам преведен синопсиса на немски, ще му го изпратя. На Сабо, не на Колев, който се стреми да ме уязви, пишейки:: “...защото си мисли, че някой велик режисьор ще реши да го екранизира, а аз му преча „ А защо да не реши великият режисьор? Заради нечие безочие ли?

     И тук стигам до любимата си част. Миналата седмица се виждах с една издателка по повод книгата за Екзюпери. Говорихме си как издадената книга вече живее свой собствен живот, независим от този на своя създател, много често против и дори въпреки него. Та в този смисъл, не точно аз преча на противния субект, а „Шаконата”, защото тя стои на пътя му. Книгата, издадена няколко години преди неговия интерес, е „защитен свидетел”, тя не лъже и не си придава важности. Публиката казва, че е добра и отразява сполучливо живота на виртуоза. И пак само публиката ти казва в личен план писател ли си, писач ли си, режисьор ли си или само снимач. Тя те облича в достойнство, което не може да ти осигури членуването в гилдия, някакъв клуб по интереси или синдикат на взаимните възторзи. Публиката ти дава авторитет, независимо от мащаба му, който никое правораздаване не може да ти присъди „в името на народа”.

     Саркастичен съм, защото е възможно да ме дебнат адвокати с писалка в ръка. Не че се притеснявам особено, но държа да кажа на мизерника в очите какво мисля за него. По-важното го казах в отвореното писмо. Каквото исках да кажа за Васко Абаджиев пък, съм го сторил върху 432 стр., с все бележките.

     Ще завърша с подходяща шега, известна на хората, с които се виждаме по-често. На един троянчанин му откраднали пастърмата. Старецът табиетлия рекъл: „Не ме е яд, че ще я изядат, яд ме е, че не знаят как да я нарежат!”   8  )))