А л и к а н т е, 1 януари 1927 година
Ринет, сега е два часът през нощта. Днес следобед без всякакви произшествия долетях тук от Тулуза. Какво прекрасно време! Аликанте е най-топлото място в Европа. Единственото, където зреят фурмите. И под това светло небе аз също – почти – узрявам. Разхождам се без сако и се учудвам на тази нощ от „Хиляда и една нощ”, на тези палми, на тези топли звезди и на това море, така сдържано, че нито го чуваш, нито го виждаш, а само те облъхва с ветрец.
Като изскочих от кабината на самолета, изведнъж открих колко съм млад. Прищя ми се да легна на тревата и да дишам с пълни гърди – това е много приятно – и да се протягам, което е не по-малко приятно. Тукашното слънце позволи да разцъфтят и най-неясните ми мечти. Имах хиляди причини да се чувствам щастлив. И кочияшите – също... И ваксаджиите, които така гальовно почистваха обущата и се смееха, когато всичко беше свършено – също. Какъв новогодишен ден, изпълнен с обещания! Какво щастие е да живееш днес!
Като че ли бях се заклел повече да не ви пиша. Но току-що дадох на един просяк три цигари и той имаше такъв радостен вид, че ми се прииска да запазя колкото може по-дълго на лицето му това щастливо изражение – и отново почувствах прилив на доброта и снизходителност. И ви прощавам. Освен това... звъннах тази вечер на Бертран, без да съм склонен да призная в себе си лицемерието. А вие ме прикоткахте – и аз изведнъж станах такъв кротък. Всъщност толкова е приятно да се оставиш да те прикоткат! Но вие ще ми струвате много печални дни и аз правя голяма грешка.
Казвам това без всякаква тъга, но всички тези неща имат за мен много по-голямо значение, отколкото за вас. Несправедливо е, че за най-обикновената тъга аз се разплащам с някаква болка. Тъга – това е дори мило. Но вие не сте се научили да го разбирате.
Добре. Сега слушам някакво механично пиано. Забележително! И всички испанки са оперни героини. Така ми се струва. За това е виновно механичното пиано. Една от тях плаче в отдалечения ъгъл. Ще ми се да зная защо – това е единствената плачеща жена в Аликанте. Пет или шест я успокояват и всички викат заедно. Истински Содом! Но тя не иска да разбере, че е щастлива. Вкопчила се е в своята красива тъга.
Довиждане, Ринет. Може би като се върна, ще намеря вашите писма. Аз ще се поразходя още и ще се приобщя към испанците. В такова меко време всички те имат своя тайна и у всички тя е една и съща. Защото, като срещат погледите си, те се усмихват един на друг. А за да се усмихваш, не е необходимо да знаеш дори три думи на испански, и аз разговарям...
У себе си имам хартия за всеки случай, че ми се прище да ви пиша още вечерта.
Е, ако пък не пиша... А н т о а н
....................................
Сподели с приятели: |