вторник, 2017-05-23, 3:06 AM

Посетител Guest | Начало | Профил | Регистрация | Изход | Вход

Начало » Статии » Антоан дьо Сент-Екзюпери

"Г и б е л т а"

                                                     V І І     Г л а в а

 

                                                        Г и б е л т а

 

     „Но когато някой екипаж не се върне, припомнят си сериозността на лицата в часа на тръгването. Тази сериозност се тълкува като белег на предчувствие. И тогава идат самообвиненията, че са пренебрегнали това предчувствие.”   („Боен пилот”)

     Някога Антоан е имал необикновени преживявания: създаване на линии за въздушна поща, размирици в Сахара, Южна Америка... Войната обаче не е истинско преживяване, тя е само заместител на необикновено преживяване. То лежи в богатството на връзките, които създава, в проблемите, които поставя, в творенията, които предизвиква. Не е достатъчно да се заложи хазартно на живот или смърт, за да се превърне войната в необикновено преживяване.

     Войната, твърди Сент Екз, е болест. Като тифуса.

     В края на май 1944 г. той пише на своята братовчедка Ивон как винаги е разделял човечеството на две части. За него съществуват хора градини и хора дворове. Последните разхождат дворовете със себе си и те задушават между стените им. Налага се да говориш с тях, за да вдигаш шум. Тягостно е мълчанието в един двор.

     А в градините се разхождаш. Можеш да не говориш и да дишаш. Чувстваш се удобно, а приятните изненади сами идват при теб. Не трябва да търсиш нищо. Появяват се пеперуда, бръмбар, светулка. Нищо не се знае за цивилизацията на светулките. Може да се помечтае. Поразително е как бръмбарът все бърза, сякаш знае къде отива. И тук може да се помечтае. Кацне ли пеперудата на голямо цвете си казваш, че за нея то е като люлееща се тераса от висящите градини на Вавилон. После забелязваш първите звезди и притихваш.

     В това писмо Антоан осъзнава и признава, че, живеейки със скоростите на модерния свят, може би е избягал от душата си, кретаща без дъх след него, изостанала далеч назад от втурналото се през света тяло, изпреварващо я с няколко обиколки на земния екватор в едно нищо незначещо състезание.

     Във втората част се долавят други нотки, по-вглъбени и примирени. „Сякаш съжалявам за младостта си, прекарана на волска каруца. Трябва някога да съм бил меровингски крал. А цял живот съм тичал, но съм малко уморен от тичане.”

     И завършва: „Аз просто дойдох да поседя в приятелството за пет минути вечност.”

     Седмици преди да получи разрешение за последните полети и без да е сигурен в тях, той се връща назад в мислите си, за да изчака своето накуцващо въодушевление. Не може да го подкрепи със силни страници и в „Цитадела”, пилеейки се в безплодни очаквания. Затова писмата от този период са най-меродавният източник на информация, най-сигурен изразител на неговите състояния и намерения. Бездействието направо го съсипва и той за пръв път, закрепен на земята, като че си дава сметка за своето невнятно щуране из пространството, надбягвайки се с времето. Няма и помен от възторга на 20-те и 30-те с безумния устрем връз крилата през пустини, океани и планини. Няма я тази убеденост в пионерското дело, което се е сринало пред очите им, а близките другари отдавна вече са мъртви. И не е случайно, че той жали за младостта си в търсене на изгубеното време. Точно времето, най-важното градиво в  личностното и литературно отражение на света, му е потребно, за да възстанови своето място в реалността. Жадува за бавно време, в което може без усилие да възприема пространството. Толкова много е бързал да живее и твори на бързи обороти, че изпада в състоянието на античните херои. Техните подвизи така са сгъстили в съществата им отражението на света, че нервното и физическо напрежение ги състарява мигновено – те са психически старци в млади тела, провели през своите чутовни усилия волята на някой бог. Безпощадна е поуката от древните митове.

     Нещо такова се случва и с Екзюпери. Чужд на словесната помпозност, той би се смял до сълзи на думата „подвиг”, съотнесена към него, но е факт, че книгите и така стеклия се живот „подвижват” света сред сгъстените часове на войната. Личностната му сила осезаемо забързва представите на читатели и публика, приучвайки ги към новите скорости по планетата.

     Самата авиация осъществява огромен скок посредством милионите жертви – започва войната с бутални бензинови двигатели при 500 км/ч, а след шест години я завършва с реактивна тяга, керосиново гориво и скорост около тази на звука и свръх нея. Авиацията пробива и в космоса, където принц Татан пътешества с помощта на дивите птици. Това е „подвигът” на Екзюпери – понятие, така грозно извращавано от марксизма.

     Но има и нещо друго. От американския конвой, с който прекосява Атлантика, той пише на Консуело в едно писмо от април 1943-а: „Не заминавам, за да умра. Заминавам, за да страдам, за да се свържа чрез страданието с близките си. (...) Не искам да ме убият, но с готовност приемам да свърша така.”

     Повече го мъчи фактът, че е напуснал Франция и впечатлението от това в страната, бидейки вече известен писател и неизбежен морален авторитет. Той иска да сподели терзанията на „заложниците” като форма на солидарност. Затова постоянно търси срещи с познатите хора, идващи от родината, и надълго ги разпитва за ситуацията там.

     Гнети го въпросът дали е постъпил правилно, избирайки емиграцията, това не му дава мира. Ако през 1940 г. този ход му е изглеждал единственият правилен, то в Алжир, покрай многото колебания, у него се възобновява и тази дилема. От гледна точка на опита и уменията му обаче отговорът е ясен. Антоан го дава с последните си полети.

 

     Завземането на Италия започва през септември 1943 г. и се движи от Реджо, на върха на „Ботуша”, към Неапол, Рим и Сиена. През юли 1944 г. съюзническите войски са на река Елса и приближават река Арно, протичаща през Флоренция. На 17 юли ескадрила ІІ/33 пристига в Борго, южно от Бастия, Корсика. Оттам ще осъществява систематични проучвания на Южна Франция и по протежението на Рона, чак до Лион и Гренобъл. Тези мисии подготвят офанзивата в Прованс.

     „Онзи ден на височина десет хиляди метра над Анеси излезе от строя един от моторите ми, и то точно в часа, когато навършвах четиридесет и четири години. Докато драсках над Алпите със скоростта на костенурка, под угрозата на всички немски изтребители, тихичко се смеех, мислейки за свръхпатриотите, които забраняват книгите ми в Северна Африка. Смешна работа.”

     Това са редове от последните писма. Той се измъква над Алпите с ниска скорост и височина, продължавайки по долината на река По. Прелита над Торино и Генуа, снимайки без прекъсване. Два противникови изтребителя го преследват, но после го изоставят, вероятно самоубеждавайки се, че никакъв вражески самолет не би се осмелил да лети на едва 2 000 метра над Генуа. Никой... освен дръзкият рожденик, драскащ със скоростта на костенурка. От тази мисия се раждат много френски анекдоти и се оказва, че Екзюпери е заснел предислоцирането на възлови германски части и позиции.

     Той обаче знае, че това е невероятен късмет, граничещ с чудесата, за които е писал, но не ги свързва със себе си. Най-странното е, смятат мнозина, не че е изчезнал на 31 юли, а че изобщо е доживял до тази дата. Последният месец от живота си може би преживява по височайша милост, „заслепен от нещо несъмнено, което никога не успявам да задържа”.

     И както още казва сам в „Земя на хората”: „Нямаше ни гласове, ни образи – само усещането за нечие присъствие, за много близко, почти отгатнато приятелство.”

     Дьони дьо Ружмон, швейцарски писател и близък приятел, също позирал му в Ню Йорк за рисунките на лежащия Малък принц, усеща в неговия създател „желанието за смърт” по-скоро като състояние на духа, отколкото като физически акт.

     Може би на прословутата интуиция се дължи поведението му от юли 1944 година. Той пак е твърде разсеян, неспокоен, изпаднал в нещо като религиозен транс. Носи портрет на Света Терез дьо Лизийо, която също е имала видения. Приятелите му се притесняват за него и се наговарят той да бъде запознат с американските планове за дебаркиране, което автоматично би го свалило от самолета. Това трябва да стане на 1 август, защото въпреки разрешените от генерал Ейкър пет полета Сент Екз извършва осем и не се завръща от деветия. Командващите от френска страна го познават от младини, не са в състояние да го спрат. После вече е късно.

     Партизанският командир Пиер Далоз нарича Екзюпери „изгнаник в изгнание”. Насред тревогите си той търси разтуха в заниманията с математика и аеродинамика, защото такава е природната всеобхватност в начина му на мислене, съчетан с обичайната  закачливост. Нейно изражение е облогът с полковник Желе, сключен на 15 юли.

     „Облог между Сент-Екзюпери с неговия другар полковник Макс Желе: Един правоъгълен паралелепипед с височина, равна на диагонала на основата, се състои от отделни кубчета със страна един сантиметър. Повърхнината на правоъгълника при основата е равна на произведението от 311 850 по неизвестно неделимо число.

     Да се определи височината на паралелепипеда.

     Ако полковник Желе, випускник на Политехниката, реши задачата ми за три дни и три безсънни нощи, се задължавам да му подаря автоматична писалка „Паркер – 51”. Ако не я реши за три дни, той ще ми подари шест пакета „Филип Морис”.”

     Както е видно, Сент Екз дава на стария си познайник три дни и три безсънни нощи за разрешаване на лично съставената задача. Именно в думата „безсънни” се крие шеговитото заяждане на писателя, убеден в своите честно спечелени цигари от „випускника на Политехниката”.... Изтънчената хапливост на един жизнерадостен дух.

     На 30 юли пилотите от ескадрилата отиват на вечеря в ресторант „Льо Саблет”. Те са в компанията на местни момичета, с които са си организирали пикник същия ден на плажа Фаринела, на тридесет километра от Бастия. Сент Екз е в тайфата, в униформа и с накривена шапка, но се държи резервирано, защото повечето от присъстващите са два пъти по-млади от него. В техните спомени той повече се разхожда по плажа. Върви мълчаливо, замечтан, някак зареян в мислите си. Морето е бурно, с големи вълни. Понякога от любезност се оставя да бъде поканен на танц, но често настъпва партньорките си. В ресторанта показва фокуси с карти на седящото до него момиче, свършващи обикновено с асо или поп купа. Яде малко.

     Няколко дни преди това Екзюпери става кръстник на новородения син на майор Гавоал, наречен Кристиан-Антоан. През последната нощ, когато другите са заспали, комендантът отива в стаята на Сент Екз на партера във вила Ербалунга. Гавоал е разтревожен от поведението на стария си другар. Той си спомня: „Беше легнал на леглото си облечен, със скръстени под главата ръце. Когато беше в меланхолично настроение, винаги лягаше така. Премисляше случилото се през деня и медитираше, преди да заспи дълбок сън.

     (...) Даде ми и последния си аргумент: беше убеден, че ще изчезне по един или друг начин и аз като негов приятел не бива да подкрепям друг вид изчезване, освен по време на бойна акция...”

     Рьоне се опитва да му говори разумно, но всуе. „Имах чувството, че пред мен стоеше призрак. И двамата бяхме развълнувани и плакахме. Оставих го късно, вземайки в стаята си неговата чанта.”

     Комендантът приема на съхранение синьото куфарче, в което Антоан държи записките си и „Цитадела”, но обещава по навик. Той не вярва, че вижда приятеля си за последно.

     Никой не знае къде писателят е прекарал остатъка от нощта срещу 31 юли, не е спал в офицерската си стая. Появява се в базата малко преди развиделяване и направо се приготвя за полет. Кодовото име на последната му мисия е „СОДА №33S75 – разузнаване в района на Гренобъл и Шамбери”. Сент Екз навлича 30 кг екипировка за полет при минус 50 градуса Целзий. Той се настанява в кабината, където е „пъхнат като лула в калъф”, и поставя на коленете си тефтер с вързан към него молив. В 8:45 часа, при добро време и отлична видимост, самолетът излита.

                         

                           „Бесилка зловеща, печална,

                              пред мен постоянно стърчи,

                              пътя мрачен съзирам,

                              гдето няма обратни следи...”

 

     Двадесет и пет минути по-късно радарите отчитат, че е преминал над бреговете на Франция. Съблякъл света от себе си, Антоан лети с труд и мъка към своята звезда.

     Още никой не знае, че на видно място върху масата в стаята си е оставил за пощальона две писма. Едното е до Нели дьо Воге. Второто – до Пиер Далоз, командир на партизаните във Веркор.

     След като не се завръща до 14:30, когато би трябвало да свърши горивото му, в информационното бюро се попълва обичайния фиш: „Незавърнал се пилот. Счита се за изчезнал. Без снимки.”

     Бордови дневник на ескадрилата: „В лицето на Сент-Екзюпери ние губим не само скъпия си другар, но и човека, който за нас бе величав пример за вяра. Въпреки възрастта си той дойде да дели с нас опасността не от суета, за да добави нов ореол към прекрасната си кариера на летец, а от вътрешна потребност. Екзюпери е една от истинските личности в живота, които умеят да се самоуважават.

     Разбира се, всички ние все още се надяваме да го видим в близко време; съдбата не е в състояние да победи човек, чието оръжие е жизнен опит от 7 000 часа, прекарани във въздуха, човек, устоял на толкова тежки удари!

     Възможно е той да е слязъл в Швейцария или да се е укрил в горите на Савоя; дори и да е пленен, няма да е задълго. И всички ние си представяме радостта, която той ще изпита, когато се завърне заедно с нас в свободна Франция.”

     „Дори и изчезването не му е било простено и са инсинуирали предателство – разказва Къртис Кейт, френски журналист и писател от американски произход, автор на книгата „Антоан дьо Сент-Екзюпери, небесният орач”. – Във вестниците се съобщава, че не се е завърнал от последната си бойна мисия, излизат няколко снимки, отразяващи кариерата му, след което настъпва пълно мълчание. Сякаш някакъв диригент е дал знак с палката си. Някои смятат, че заповедта за това идва отвисоко.”

     Няма да го оставят толкова лесно да се превърне в герой. Какво като вероятно е платил с живота си? След изчезването мнозина твърдят, че се е самоубил, а един негов другар изказва подозрението, че самолетът му е взривен по внушение на дьо Гол.

 

     Така започва мистерията с изчезването на Екзюпери, продължила през оставащите десетилетия на ХХ век. Междувременно книгите му са станали по-скъпи от самия него и собствената му личност. Те жънат успех навред, преведени на всички световни езици.

     Постепенно роднините се уморяват от спекулациите по негов адрес, защото доста от тях са неприязнени. Както всяка истинска личност, сплавена в трудностите на живота и закалена през опасностите на експедиции, катастрофи и войни, Сент Екз възбужда всякакви чувства. Пък и той навярно би го счел за нормално. Мъдростта на такива хора също е платена с кръв – те не жадуват повсеместна любов, но държат на скромното уважение, което са си заслужили.

     Казват, че последното желание на неговата майка Мари е било паметта на Антоан да е по-важна от уточненото място на гибелта му. Но на Великден 1945 г. тя пише поема, посветена на загиналия й син. В нея моли истината за смъртта на последния пряк наследник от рода Сент-Екзюпери, след когото това име остава завинаги в историята.

                        „В утрото на Възкресението

                          коленичила за молитва

                         ще повторя вопъла ти,

                          Магдалена, пред камъка,

                         в Гетсиманската градина:

                        „Господи, къде го положи?”

 

                        Търся детето си навсякъде.

                        В деня на неговото раждане

                        крещях, за да му дам живот.

                        И днес крещя отново

                        не знаейки нищо за него;

                        нищо, дори и гроба му.

 

                        „Гладът му за светлина бе такъв,

                        че го издигна” при неговите звезди.

                        Поклонник на небето, дали вече е стигнал

                        в покоите господни? Ах! Ако знаех,

                        щях по-малко да ридая под забрадката си.”

 

     По-късно, през юли, след края на войната в Европа, тя, заедно с други негови близки и приятели, получава с цяла година закъснение  последното му писмо:

                „Мила мамо,

     Толкова ми се иска да не се безпокоите за мен и да получите писмото ми. Много съм добре. Много. Но ми е мъчно, че тъй дълго не съм Ви виждал. И се тревожа за Вас, мила моя майчице. В какво нещастно време живеем!”

     И малко по-нататък завършва: „Целунете ме, мамо, от все сърце, както и аз Ви целувам.

                                                                                     Антоан”

     За пръв и последен път той завършва писмата си до нея по такъв начин, молейки я да го целуне. И пораждайки най-различни догадки.

     Подобни тълкувания търпят и двете писма, оставени на масата му преди последното отлитане. Това до Делоз завършва така:

    „Ако ме убият, за нищо няма да съжалявам. Бъдещият мравуняк ме ужасява. Ненавиждам добродетелта на роботите. Аз бях роден да бъда градинар.

        Прегръщам ви.                                                Сент Екз”

     Редовете до Нели са още по-крайни.

     „(...) Четири пъти едва не загинах. Пределно ми е безразлично.

     Не ме интересува тази фабрика за омраза, която те наричат обновление. (...) До гуша ми дойдоха. Война е и съм изложен на най-оголената, най-неприкритата опасност, която може да съществува. В най-чистия й вид.”

     А в последния абзац обобщава: „Добродетел е да спасиш френското духовно наследство, като си останеш уредник на библиотеката в Карпантра. Да летиш беззащитен със самолет. Да учиш децата да четат. Да бъдеш прост дърводелец и да отидеш на смърт. Те са народът, не аз. Но аз също съм част от тази страна.

     Нещастна страна! (...)                      

                                                      Полева поща              99 027

     Тези редове, на които обръщат внимание всички негови биографи, представят Сент Екз като наистина крайно омерзен и вече лишен от надежда. Ала това са спекулации, макар и добронамерени. Според свидетелите през юли той живее в усещането, че наистина е получил отсрочка при невероятното си измъкване с повреден двигател навръх рождения си ден – 29 юни 1944 година. За него той повторно е удостоен с Военен кръст с палмови клонки, защото почти повтаря лудешкия си полет към Арас четири години преди това.

     „Аз ангажирах тялото си в тази история. Цялото си тяло. И го ангажирах, знаейки, че ще го загубя. Дадох всичко, каквото можах, за тези правила на играта. За да не бъдат те само правила на игра, а нещо друго. Аз добих правото да се чувствам посрамен след малко, когато майорът ще ме разпитва. Тоест – да участвам. Да бъда свързан с другите. Да се приобщавам. Да получавам и да давам. Да бъда нещо повече от себе си. Да стигна до тази пълнота, която ме обсебва цял. Да изпитвам тази обич, която изпитвам към другарите си, обич, която не е порив, дошъл отвън, която никога не иска да се изразява, освен все пак в прощалните вечери. Ние сме тогава малко опиянени и благоволението на алкохола ни кара да се навеждаме към сътрапезниците си като дърво, натежало от плодове, които иска да раздаде. Обичта ми към групата не се нуждае от обявяване. Тя е създадена от връзки. Тя е моята собствена същност. Аз съм от групата. Това е всичко.

     (...) На вечеря групата брои умрелите си.

     Мъртвите остават по-хубави в спомените. Те остават завинаги обвеяни с най-светлата си усмивка.”   („Боен пилот”)

 

                                 ...............................................                  

Сподели с приятели:
Категория: Антоан дьо Сент-Екзюпери | Добавено от: Goto (2014-07-30)
Прегледано: 492 | Тагове: Малкият принц, Сент-Екзюпери, Сент Екз, Екзюпери | Рейтинг : 0.0/0
Общо коментари: 0
Само регистрирани потребители могат да добавят коментари.
[ Регистрация | Вход ]

Търси

Васко Абаджиев

Facebook

Васко Абаджиев

Статистика