К а з а б л а н к а,  3 януари 1927 година

     Още е само един часът през нощта. Излитам след пет часа, но не ми се спи. И все пак, като примерно момче, лежа в постелята.

     Струва ми се, че ще ви бъде приятно да ви пиша. Предполагам, че в този час вие вече спите, следователно мога да ви разкажа всичко, което ми дойде на ума.

     Вън вилнее буря. Вятърът с чудовищна сила блъска прозореца ми. Това са морзови сигнали или позивните на някакви духове. Опитвам се да ги дешифрирам, но не мога. А така би ми се искало да разбера техния език!

     Долу, от заспалия град, се чуват скръбните сирени на редки таксита. Не ми харесват и тези стъпки по улицата. Всичко, което отвлича вниманието ми, ражда безпокойство. И аз бих могъл да се чувствам толкова щастлив!

     Имам прекрасна стая. Жалко само, че съм поставил пантофите си на масата. Това разваля целия изглед.

     Ринет, нощем аз съм съвсем друг. Когато лежа на леглото с отворени очи, изпитвам тревога, тъга. Не ми харесва, дето се очаква мъгла. Не искам утре да си счупя главата. Разбира се, светът ще изгуби малко, а аз – всичко. Като си помисля само колко много приятели имам, и спомени, и слънце... И още това арабско килимче, което си купих днес: то ме превръща в собственик – мене, безгрижния, безкористния.

     Ринет, един от моите другари си обгори ръцете. Не искам ръцете ми да бъдат обгорени. Гледам ги и ги обичам. Те умеят да пишат, да завързват обущата, да импровизират опера. Та за това бяха необходими двадесет години упражнения. А понякога те затварят в плен лицето. Едно лице...

     Ринет, тази вечер съм разтревожен като заек, не ми харесва тази дакарска история. Тук говорят: „Там има вълнения. Пилот, който претърпява авария, ще бъде убит от номадите.” „Ще бъде убит от номадите...” Не искам нощта да шепне тази фраза. През нощта всичко ми изглежда така крехко. И това, което ме свързва с всички, които обичам. Някои спят. А аз съм по-тревожен от бавачка, когато бодърствам нощем в леглото. Когато ги пазя. Аз така лошо пазя всички мои съкровища...

     Глупав съм. През деня всичко е просто. Защото аз обичам много полетите и риска. Обичам това през деня, но не през нощта. Нощем аз съм разнежен и съжалявам сам себе си.

     Трябва да ви разкажа и нещо тъжно. Имах чудесен приятел. Той умря преди три месеца в Танжер. Аз направих в Танжер доста странно пътешествие. Търсих го. Дойде ми на ум да се обърна към фифитата – постоянните посетителки на бара. Той беше чудесно момче и те сигурно са го обичали.

     Ринет, те не го бяха опазили. Не му бяха останали верни и бяха позволили да се разсеят всички скъпоценни спомени. А между това трябваше да го търся именно там. Това беше най-верният път. Защото човек дава от себе си това, което може и комуто може. А семейството му беше от истински глупаци. Но фифитата невинаги знаят цената на онова, което човек понякога им дава. И те бяха му откраднали онова, което беше най-очарователно и най-душевното у него, без да изразяват някакво възхищение.

     Ринет, приятелко, аз нищо не разбирам от живота.

     Все пак трябва да ви оставя. Тези пантофи на масата ме дразнят – ще угася светлината.

                                                                                                              А н т о а н

                                                     ....................................