„Ветрове, пясъци и звезди” – американското заглавие на „Земя на хората” – излиза в САЩ през юни 1939 г., като Екзюпери включва в изданието и главата „Летецът и стихиите”. Тя е публикувана отделно във френския в. „Мариан” през август 1939 г. Тази глава не е позната на българската публика.

     „Като разказва за тайфуна, Конрад едва се спира на описанието на огромните вълни, на мрака и на урагана. Той старателно избягва употребата на този материал. Вместо това ни рисува трюма на кораба, наблъскан с китайски емигранти. Вълнението е разхвърляло из него целия им оскъден багаж, разбило е сандъчетата с тяхното имущество и е смесило в една купчина всичките им жалки съкровища. Парите, които грош по грош са събирали цял живот, вещите с всичките свързани с тях спомени, толкова еднакви и същевременно толкова различни, отново са се обезличили, върнали са се към първобитния хаос. Конрад ни показва от тайфуна само предизвиканата от него социална драма.

     Всички ние чувствахме същата безпомощност на свидетели, когато, след като се бяхме изтръгнали от бурята, отново се събирахме като край родно огнище в малкото кафене в Тулуза под крилото на прислужницата. Ние не се и опитвахме да опишем този ад, от който се бяхме измъкнали. Нашите разкази, нашите жестове, гръмките фрази биха предизвикали усмивка у другарите, както предизвиква усмивка детското самохвалство. И това не е случайно. Циклонът, за който искам да разкажа, действително е някакво изстъпление на природата. Никога не съм се сблъсквал с по-страшно явление. А между това достатъчно е да изляза извън пределите на обикновеното, и вече не съм способен да предам яростта на вихрите, без да прибягвам до натрупване на превъзходни степени. А това не дава нищо освен неприятния вкус на преувеличението.

     Постепенно аз разбрах дълбоките причини за тази безпомощност на разказвача. Защото искаш да предадеш драма, която не е съществувала в природата. Ако разказвачът търпи неуспех при опита си да предаде ужаса, причината е в това, че ужас не е имало – ти го измисляш впоследствие, когато възстановяваш своите спомени за преживяното. Ужасът не се проявява в самата природа на нещата.

     Ето защо, когато пристъпвам към разказа за преживяното от мен буйство на разгневената природа, имам чувството, че говоря за драма, която не може да бъде предадена.

     От аеродрума Трилю излетях в посока на Комодоро Ривадавия към Патагония. Там летиш над земя, която с хълмистия си вид напомня стара тепсия. Никъде земята не изглежда така износена. Въздушните потоци, които под влияние на високото налягане се устремяват от Тихия океан към пролуката на Кордилерските Анди, още повече се сгъстяват и ускоряват в тясното гърло с ширина сто километра и носейки се към Атлантическия океан, изравняват всичко по своя път. Единствената растителност по тези места, която прикрива голотата на тази износена до пустош земя, са нефтените кули, напомнящи гора след пожар. Тук-там над кръглите хълмове, на които вятърът е оставил само малко чакъл, се издигат заострени, назъбени, оголени до кост върхове, които напомнят носа на кораб.

     През време на трите летни месеца скоростта на ветровете, измерена на земята, тук достига сто и шестдесет километра в час. Те ни бяха добре познати. Щом като аз и моите другари оставяхме зад нас пущинака на Трилю и се приближавахме към зоната, където бушуваха ветровете, ние веднага разбирахме дали те буйстват или не по един сивосинкав цвят на небето. Предвиждайки силното люшкане, ние стягахме по-силно пояса и раменните ремъци. И тук започваше тежък полет. Всеки миг пропадахме в невидими ями. Това беше истинска физическа работа: с изгърбени под тежестта на резките претоварвания плещи ние през цялото време превивахме гърбове като докери. След час малко по-нататък отново попадахме в зона на затишие.

     Машините не ни изневеряваха. Ние разчитахме на здравия крепеж на крилата... Видимостта в повечето случаи оставаше добра и не поставяше допълнителни проблеми. Ние се отнасяхме към тези полети като към тежък труд, но не виждахме в тях нищо драматично.

     Този път обаче цветът на небето не ми хареса.

     Небето беше синьо. С най-чиста синева. Прекалено чисто. Ослепителното слънце изливаше остра светлина над обработената с едра пила земя. Ту тук, ту там в неговите лъчи блясваха, поразявайки със суровото си величие, оглозганите гръбнаци на планинските гребени. Но чистата синева все повече преливаше към стоманеносиво.

     Аз предварително чувствах смътно напрежение, предвиждайки тежките физически изпитания. Чистотата на небето ме потискаше.

     Лошата буря е враг, който не се крие. Човек може да определи каква площ ще обхване, може да се подготви за неговото нападение. Лошата буря е враг, с когото можеш да се вкопчиш в ръкопашен бой. Но на голяма височина при чисто небе буйните вихри на синята буря сграбчват летеца изневиделица, като от засада, и под нозете на пилота се разтваря бездна.

     Забелязах и друго. На нивото на планинските върхове се появи нещо. Не мъгла, не изпарения, не пясъчна завеса, а сякаш облаче пепел. Не ми хареса това облаче изпепелена земя, което вятърът носеше към морето. Затегнах докрай раменните ремъци и управлявайки с едната ръка, с другата се хванах за лонжерона на моя самолет. А през това време все още плавах в удивително спокойно небе.

     Но ето че то трепна. На всички ни бяха известни тези тайнствени тласъци, предвестници на истинската буря. Нито бордово, нито килно люшкане. Никакви силни подхвърляния. Самолетът все така не се отклоняваше от правата и продължаваше равния си полет. Но крилата вече възприемаха тези предупредителни тласъци: не чести, едва доловими, извънредно кратки удари. От време на време те разтърсваха самолета. Сякаш във въздуха ставаха малки барутни взривове.

     И внезапно всичко наоколо избухна.

     За последвалите две минути нямам какво да разказвам. В паметта ми изплуват само няколко обикновени мисли, опит да се ориентирам, прости наблюдения. Не мога да ги нарека драма, защото нямаше никаква драма. Мога само да възпроизведа всичко в известна последователност.

     Преди всичко престанах да се движа напред. При опита си да завия надясно, за да компенсирам внезапното поднасяне, забелязах как ландшафтът под мен все повече забавя своя бяг и най-после окончателно спира. Не правех нито стъпка напред. Ландшафтът под крилата ми сякаш беше застинал. Виждах земята да се люшка под мен, да се върти, но все на едно и също място: самолетът боксуваше, сякаш изведнъж се бяха изпочупили всички зъбци на скоростните колела.

     В същия миг у мен се зароди нелепото чувство, че се излагам на ударите на противника. Всички върхове, гребени и скали, о които се разбиваше на кипящи струи ураганът, като оставяше зад себе си бразда, ми се сториха дула на оръдия, които бяха насочени срещу мен и ме обсипваха с ураганни удари. Постепенно у мен съзря мисълта да се спусна по-ниско и да търся в долината укритие зад склона на някое възвишение. Пък и независимо дали исках това или не, нещо ме засмукваше и теглеше към земята.

     Така, след като попаднах под първите удари на циклона, който – както ми стана ясно двадесет минути по-късно – се носеше с фантастичната скорост от двеста и четиридесет километра в час, аз ни най-малко не изпитвах чувството, че преживявам трагедия. Ако затворя очи и забравя самолета и това, че се намирам във въздуха, ако се опитам да изразя почерпения от мен опит в цялата му съкровена простота, изниква образът на носач, който се старае на всяка цена да удържи в равновесие своя товар: той с рязко движение се хваща за някаква вещ, от което другата се изплъзва, и изведнъж, изгубил способността си да разсъждава, изпитва нелепото желание да разтвори ръце и да хвърли целия си товар. Никаква опасност не се мяркаше през въображението ми. Има някаква своеобразна закономерност в това, че образът възниква по най-краткия път. Човек намира за всяко нещо символ, способен най-кратко и бързо да изрази явлението: аз бях мияч на съдове, подхлъзнал се бях на паркета и всеки момент можеше да изпусна от ръцете си своя чуплив порцеланов товар.

     Но ето че съм пленник на долината. От това не ми става по-добре, а обратно, още по-зле. Наистина люшкането никога никого не е убило. Защото ние добре знаем, че изразът „притиснат от вятъра към земята” е само измислица на вестникарите. Но днес в дълбочината на долината самолетът на три-четвърти излезе от управление. Отпред корабният нос скала ту се люшва отдясно наляво, ту внезапно се възправя в небето и изведнъж за секунда надвисва над мен, преди да изчезне зад хоризонта.

     Хоризонт... Всъщност няма никакъв хоризонт. Сякаш са ме затворили зад кулисите на театър, отрупани с декори. Хоризонтални, вертикални, наклонени – всички линии и планове са се смесили. Стотици напречни долини създават измамна перспектива. Не успявам да се ориентирам, когато нов бесен пристъп на бурята ме принуждава да завия на деветдесет градуса или ме преобръща. И отново, и отново трябва да се измъквам изпод падналата мазилка. И ето, в мозъка ми се зараждат две мисли. Първата от тях е откритие: едва сега започвам да разбирам причината за някои катастрофи в планините – мъглата не е обяснение, защото мъгла нямаше. Пилотът просто е обърквал в това въртене на ландшафта склоновете на планините с хоризонталните плоскости. И втората – натрапчивата идея: трябва да се върна към морето. Морето е плоско. В морето не мога да се блъсна.

     И аз завивам, ако може да се нарече завой този едва управляем танц посред долината, простираща се на изток. В това също все още няма нищо вълнуващо. Аз се боря с безредието, изнемогвам в борба с безредието, изнемогвам в непрестанните опити да възстановя картонения замък, който все се събаря. Само от време на време у мен се мярка първобитен страх, когато някоя от стените на моя затвор се втурва към мен като огромна вълна; или леко се свива сърцето ми, когато вихърът, спуснал се от скалистия гребен, покрай който летя, ме препъва. Избухват невидими барутни складове. Сред хаоса от неуловими чувства ясно става само едно – чувството на уважение. Уважение, което буди у мен този връх. Уважение пред този островърх гребен. Уважение пред този купол. Аз целият съм уважение пред тази напречна долина, която се врязва в мен и сега ще предизвика бог знае каква вихрушка, изливайки своя въздушен поток в онзи, който вече ме носи. И аз откривам, че се боря съвсем не с вятъра, а със самия връх, с гребена, със скалата. Да, със скалата въпреки разстоянието, което ме отделя от нея. С помощта на невидими израстъци, с помощта на скрити мускули тя ми се противопоставя. Напред, вдясно от мен, разпознавам връх Саламанка – правилен конус. Зная, че той се издига над морето. Значи все пак ще ме отнесе към морето! Но най-напред трябва да си пробия път през спускащия се въздушен поток на този връх. През вятъра, който, както ние казваме, „се сгромолясва” върху самолета. Връх Саламанка е гигант... И аз целият съм уважение пред връх Саламанка.

     За секунда настъпи затишие... Секунда... две... Нещо се готви, тъкми се, гласи се. Аз съм учуден, нищо повече. Блещя очи. Струва ми се, че самолетът ми трепери, удължава се, увеличава обема си. Той сякаш застива на място в хоризонтално положение и изведнъж като в някакъв апотеоз нещо го издига на петстотин метра нагоре. Внезапно аз се рея над моите врагове, аз, който вече четиридесет минути не можех да се издига по-високо от шестдесет метра. Самолетът трепти като в кипяща вода. Пред мен се ширва океанът. Долината е открита към океана, напред е спасението...

     И тук, без каквито и да било преходи, само на някакви хиляда метра от океана, връх Саламанка ми нанася удар в корема. Всичко се изтръгна от ръцете ми и аз полетявам презглава към морето.

     Сега съм с лице към брега. Перпендикулярно към брега. Моторът ми работи с пълни обороти. За минута ставаха множество събития. И преди всичко не аз се измъкнах към морето. Сякаш нещо ме изплю с чудовищна кашлица, изригна ме от моята долина като от гърлото на мортира. Когато, както ми се струваше, веднага след това завих на двеста и седемдесет градуса, за да проверя разстоянието до брега; стори ми се, че той вече се губи на десет километра от мен и се синее в далечината като чужд бряг. И зъберите на планините, ясно обрисувани на синьото небе, ми направиха впечатление на назъбена крепостна стена. Силата на спускащия се надолу въздушен поток ме притисна до самата вода и аз веднага можах да оценя скоростта на циклона, срещу който, твърде късно разбрах своята грешка, се опитвах да летя. Дал пълна газ и летейки с двеста и четиридесет километра в час (по това време никой не летеше по-бързо), на двадесет метра над гребените на вълните, аз не се придвижвах ни на йота напред.

     Когато такъв вятър връхлети тропическа гора, той обхваща като пламък клоните, извива ги на спирала и изтръгва с корена, като репичка, гигантските дървета... Тук той се спуска от планините и връхлита морето.

     С лице към брега, аз се вчепках с вятъра с цялата мощ на моя мотор. Всеки зъбер на брега, вкопчил се за въздушния поток, го делеше на струи, които като змии прокарваха своя бразда. И ми се струваше, че съм се хванал за края на чудовищен бич, който шиба морето.

     На тази ширина Америка е вече тясна ивица земя и Андите се простират недалеч от Атлантическия океан. Аз се отбранявах не само от спускащите се от планините въздушни потоци, но и от цялото небе, което се сгромолясваше върху мен от височината на Андийските Кордилери. За първи път през четирите години полети в линията аз започнах да се съмнявам дали крилата ще издържат. Боях се също да не се врежа в морето не само поради низходящите вихри. Естествено, те създаваха над самата вода хоризонтална възглавница. Но опасността беше в това, че вихрушките ме подхващаха неволно в най-акробатични положения. Всеки път при подмятане аз се съмнявах, че ще успея да изправя положението на самолета, преди да се врежа във водата. И най-вече се боях да не потъна, след като се свърши горивото. А това ми се струваше неизбежно. Всяка секунда очаквах да излязат от строя бензиновите ми помпи. Действително самолетът така се тресеше, че плискането на бензина в полупразните резервоари или в бензинопровода предизвикваше чести прекъсвания в работата на двигателя и вместо еднообразното бръмчене той издаваше някакви удивителни звуци, нещо като морзови сигнали – дълго, късо...

     И все пак, хванал здраво щурвала на моя тежък транспортен самолет, погълнат от физическите усилия, аз изпитвах само най-обикновени чувства и безстрастно следях работата на вятъра в морето. Виждах широки към осемдесет метра бели петна, които летяха срещу мен оттам, където спускащите се към морето смерчове се разбиваха във водата в хоризонтален взрив.

     Морето беше едновременно зелено и бяло. Бяло като хрупкава захар със зелени като изумруд локви. В това хаотично кипене беше невъзможно да се различи една вълна от друга. Водните струи образуваха в морето потоци. Вятърът прокарваше в тях огромни бразди подобно на есенна буря, бушуваща сред житата. От време на време между плитчините морето ставаше прозрачно и тогава пред погледа се откриваше зелено-черното дъно. После огромното стъкло на морето се пръскаше на хиляди бели парченца.

     Да, аз вече смятах, че загивам. След двадесетинаминутна борба със стихията не бях се придвижил и на сто метра към брега. При това на десет километра от брега беше трудно да се задържа във въздуха. И се запитах дали ще издържа връхлитащия от планините смерч, дори ако ми се удаде да се приближа до брега. Защото аз атакувах батареи, които бяха открили по мен ураганен огън. И къде бих имал време да изпитвам страх! В главата ми не се мяркаше нито една мисъл, само нарядко се зараждаше образът на някакво действие. Да изправя наклона на самолета. Още да изправя. Да изправя!

     И все пак на моменти настъпваше затишие. Наистина тези затишия приличаха още на най-жестоките бури, които някога бях преживял. Но в сравнение с предишното беснуване на стихията аз се наслаждавах на пълен отдих. Все пак не беше така необходимо веднага да се отговори на удара с удар. Вече се научих да предвиждам тези затишия. И не аз се движех към тези зони на относително спокойствие, а тези почти зелени петна на оазиси, които ясно се очертаваха на морската повърхност, плуваха към мен. Аз различавах добре във водата тези признаци на предполагаеми райони. И всеки път при временното затишие възвръщах способността си да мисля и чувствам. И тогава именно считах, че съм загинал. Тогава се промъкваше у мен тревогата. И с приближаването на всеки нов пристъп на бялата опасност за кратко ме обхващаше паника – до онази минута, когато на границата на бушуващото море аз отново влизах в схватка с невидимия за окото ураган. От този момент вече нищо не чувствах.

     Да се издигна! Все пак осъзнах това желание. Зоната на затишие ми се стори изведнъж толкова широка и дълбока, че у мен се пробуди още смътната надежда: „Ще набера височина... По-високо ще срещна други потоци... Те ще ми позволят да се добера до брега... Сега...” Като използвах примирието, аз се опитах бързо да се изкатеря. Но катеренето се оказа трудно: спускащите се надолу потоци си оставаха сериозни противници. Сто метра... двеста метра... Помислих си: „Ако се изкача на хиляда метра – спасен съм”. Но на хоризонта забелязах спусната срещу мен бяла ивица. И изравних самолета, за да не ме изненада противникът в опасно положение. Късно. Още от първия удар пропаднах надолу. И небето ми се стори като хлъзгав купол, на който не можеше да се задържа.

     Но как да заповядам на собствените си ръце? Току-що направих откритие, от което ме побиха тръпки. Ръцете ми са отекли. Ръцете ми са мъртви. От тях не идват никакви сигнали. Вероятно те са в това състояние отдавна, само че аз не съм забелязвал. Опасността е там, че вече забелязах това и си поставям такъв въпрос...

     В действителност, като се огъваха, крилата действаха върху лостовете за управление и щурвалът се въртеше неудържимо в ръцете ми. В продължение на четиридесет минути аз го стисках с всички сили. Опитвах се донякъде да амортизирам тласъците, тъй като се боях, че ще скъсат кабелите. Твърде трескаво бях се вкопчил за щурвала и сега не чувствам вече ръцете си.

     Какво откритие! Ръцете ми са чужди ръце. Разглеждам ги, отделям един пръст: той ме слуша. Обръщам се настрани. Давам на пръста същата заповед. Не зная дали той ме слуша. Не ми дава никакъв сигнал. Мисля си: „А ако внезапно ръцете ми се отпуснат, как ще разбера това?” Хвърлям им бърз поглед: те не са изпуснали щурвала, но ми стана страшно. Как да отлича образа на разтворената ръка от решението да я разтворя, когато размяната на информация между тази ръка и мозъка вече е прекъсната? Образ, волеви акт – как да различа едното от другото? Трябва да прогоня от себе си образа на тези разтворени ръце. Те живеят самостоятелен живот. Трябва да ги избавя от това изкушение. И си шепна нелепи заклинания: „Стискам ръцете си... стискам ръцете си... стискам ръцете си...” Една мисъл. Един образ. Една фраза, която повтарям непрестанно – и така до самия край на полета. Целият съм съсредоточен в тази единствена фраза и вече не съществува нито бялата пяна на морето, нито ураганът, нито назъбеният планински хребет. Остава само това, че стискам ръцете си. И опасностите, и циклонът, и изгубената земя вече не съществуват. Съществуват някъде само гумени ръце, които изпуснали веднъж щурвала, вече не ще успеят да се опомнят, за да предотвратят още над водата падането на самолета в морето.

     Нищо вече не зная. Чувствам само пълна изнемога. Свършват се силите ми, свършва се волята ми за борба. Моторът продължава своите морзови сигнали: дълго, късо... Чува се откъслечният трясък на дерящото се авиационно платно. Когато тишината продължи повече от една секунда, имам чувството, че сърцето ми спира. Бензиновите помпи излязоха от строя... Край! Не, моторът отново заръмжа...

     Термометърът на крилото показва тридесет и два градуса под нулата. Но аз целият съм потънал в пот. Пот тече по лицето ми. Ама че танц! По-късно ще науча, че акумулаторът е разкъсал стоманените си скоби, блъснал се е в тавана на кабината и го пробил. Ще узная също, че ребрата на крилата са се разлепили, а някои кабели на управлението са се претрили и са се държали на косъм.

     Сега съм омаломощен. Не зная кога ще ме обхване безразличие от голямата умора и смъртната жажда за покой.

     Но на кого да разкажеш тук и какво? Както и да е. Болят ме раменете. Много ме болят. Като че ли съм носил неимоверно тежки чували. Подавам се от кабината. През зеленото петно различих съвсем близкото дъно. Толкова близко, че виждам всички подробности. Но с един удар вятърът разбива рисунката върху стъклото.

     След час и двадесет минути борба успях да се издигна на триста метра. Малко по на юг забелязах в морето дълга следа – сякаш някаква синя река. Реших да се оставя да бъда отнесен към тази река. Не се движа напред, но не ме и отнася назад. Ако ми се удаде да стигна тази река, която по силата на някакви неизвестни причини е защитена от вятъра, вероятно ще мога постепенно да се добера до брега. И аз се оставям да бъда носен наляво. Бесуването на вятъра сякаш затихва.

                                            *             *              *

     Потрябва ми цял час, за да измина десет километра. После под прикритието на скалите продължих да се спускам на юг. Сега се опитвам да набера височина, преди да полетя над сушата към аеродрума. Успявам да се задържа на триста метра височина. Времето е все още ужасно, но не може да става дума за сравнение. Свърши се...

     На летището забелязвам сто и двадесет войници. Извикали са ги тук заради мен, заради циклона. Приземявам се сред тях. След едночасови усилия успяваме да вкараме самолета в хангара. Излизам от кабината. Не казвам нищо на другарите. Искам да спя. Бавно раздвижвам пръстите си. Те все още са безчувствени. Едва си спомням: съвсем неотдавна ми беше страшно. Страшно? Аз наблюдавах удивително зрелище. Какво удивително зрелище? Не зная. Небето беше синьо, а морето беше бяло-бяло. Може би трябва да разкажа за своето приключение, та аз се връщам от толкова далеч! Но съвсем не мога да обхвана случилото се с мен. „Представете си: морето е бяло... бяло-бяло... още по-бяло...” С натрупване на епитети нищо не може да предадеш. Този брътвеж нищо не предава.

     Нищо не предава, защото няма какво да предава. В мислите, които пронизват мозъка ти, в тези изстрадали рамене не се крие всъщност никаква драма. Никаква драма не се крие и в конусообразния връх Саламанка. Той беше зареден с взрив като барутен склад. Но ако кажа това, ще ми се смеят. И аз самият... бях изпълнен с уважение към връх Саламанка. Това е всичко. Никаква драма няма в това.

     Никаква драма, нищо вълнуващо няма никъде другаде освен в човешките взаимоотношения. Възможно е утре да почувствам вълнение, като разкрасявам своето приключение, въобразявайки си, че аз, живият и разхождащият се по земята на хората – загивам в циклона. Това ще бъде преувеличение, защото онзи, който с ръце и крака се бореше с циклона, съвсем не може да се сравни с щастливия човек на утрешния ден. Той беше твърде много зает.

     Моята печалба е малка. Аз направих съвсем незначително откритие. Ето го, моето свидетелство: как да се различи полезният акт от обикновения начин на действие, когато няма вече обмяна на информация?  

     Вероятно бих успял да ви развълнувам, ако ви разкажа приказката за някакво несправедливо наказано дете. А аз ви приобщих към циклона и все пак едва ли ви развълнувах. А нима в киното, потънали в дълбокото кресло, ние не наблюдаваме точно така бомбардировката на Шанхай? Ние може без какъвто и да било ужас да се любуваме на стълбовете дим и пепел, които тази превърната във вулкан земя изхвърля бавно към небето. А между това, както зърното от хармана, както наследството на поколенията, както и семейните съкровища, тази преработена в дим плът на изгорени деца бавно наторява почвата.

     Но сама по себе си физическата драма ни вълнува само тогава, когато ни става очевиден нейният духовен смисъл.”