четвъртък, 2017-09-21, 4:05 PM

Посетител Guest | Начало | Профил | Регистрация | Изход | Вход

Начало » Статии » Фантаз и Химера-упражнения по безсрамие » "Да направиш филм" - Федерико Фелини (откъси)

"ДА НАПРАВИШ ФИЛМ" - Част 4

МЕЖДУ ФИЗИЧЕСКАТА И МЕТАФИЗИЧЕСКАТА РЕАЛНОСТ

 „Кое е най-великото човешко качество? Любовта към ближния.
Много е трудно да се осъществи на дело.”



     1. Аз не съм „автор терапевт”, не предлагам във филмите си нито решения, нито методи, също така – никакви идеологии.Ограничавам се с това да освидетелствам случилото се, да тълкувам и отразявам обкръжаващата ме действителност. Ако зрителите се познаят във филмите ми, то това означава, че е постигната предпоставката за критическа дистанция при наблюдението над самия себе си, без което не могат да се вземат нови решения, не могат да се правят промени или преобразования.

     2. Моите филми не притежават това, което се нарича „финална сцена”. Всъщност моите истории никога нямат край. Защо нямат? Защото правя от моите герои (много ми е трудно да го изразя) нещо като „ръководна нишка” – те са като факли, които постоянно, отначало докрай изразяват едно и също чувство на автора. Те не могат да имат развитие поради още една причина. Нямам намерение да играя ролята на моралист, обаче намирам все пак, че един филм е по-морален, когато не предлага на актьора решението, което е взел героят, чиято история се разказва. По начало зрителят се намира в едно много удобно положение, когато наблюдава как някой от героите във филмите успява да се справя с това, което му е създало неприятности, или как става добър, след като в началото е бил лош. Тогава той с чиста съвест си казва: Добре, мога без риск да продължавам да си бъда един малък мошеник, какъвто съм сега, да мамя жена си, да предавам приятелите си, тъй като, както става във филмите, сигурно ще се намери доброто разрешение...  Моите филми, напротив, изискват от зрителя една прецизна отговорност. Той сам определя какво решение ще вземе накрая Кабирия. Съдбата на Кабирия е в ръцете на всеки един от нас. Щом филмът ни трогне и разтревожи, ние трябва веднага, още при първата ни среща с приятеля или с жена си (защото всеки от нас би могъл да е Кабирия) да започнем да се отнасяме по новому с тях. Ако филми като „Мамини синчета”, „Пътят”, „Мошеничеството” предизвикват у зрителя възбуда, примесена с леко неприятно чувство, смятам, че е постигната целта, която съм преследвал с тях. Аз чувствам и мога днес без колебание да твърдя, че всички истории, които си измислям, целят да дадат израз на известно безпокойство, на един вид стеснителност, на разногласията в отношенията между хората, отношения, които би трябвало да бъдат нормални. С една дума – настойчиво желая да кажа единствено следното: Трябва всичко да има някакво средство, което да подобри отношениято между хората.
     Ако бях политик, за да разяснявам това, бих правил събрания или бих влязъл в някоя партия, или бих танцувал бос на публични места. И ако по този начин откриех междувременно някое решение и можех да го защитя убедително и добросъвестно, не бих станал, разбира се, разказвач на истории и създател на филми.

     3. С добри намерения, с добросъвестни убеждения, със страстна вяра в собствените идеали може наистина да се прави превъзходна политика или плодотворна обществена дейност (все неща, които може би са по-полезни от филма), но не непременно добри филми. Поначало няма нищо по-лошо, по-тягостно от един лош политически филм.

     4. Всякаква ангажираност възпрепятства според мен разгръщането на индивида. Моят „антифашизъм” е биологично обоснован. Никога няма да забравя изолацията, в която Италия живя двадесет години. Днес храня дълбока антипатия – в това отношение съм дори много чувствителен – към всички онези идеи, които могат да се изразяват в лозунги. Аз се ангажирам за неангажираността.
     За повърхностните неща пък съм всецяло ангажиран.
     Поначало съм ангажиран от сърце и душа с нсичко, което върша.

     5. Аз съм против нещата и хората, склонни да се обвързват по прецизен начин. Думата „ангажиран” ме дразни. Когато я чуя, реагирам по детски, насилвам се и се опълчвам срещу тези, които са застанали зад някакъв ангажимент. Знаете ли, хората, които днес са на 45 години, са порастнали под сянката на фашизма и църквата. През цялото си детство съм слушал за чувството за дълг, за добросъвестно служене на някаква идея. И когато чуя сега, че младите хора се занимават със същите глупости като тези от времето на Мусолини и на поповете и че дискутират върху тях, наистина се вбесявам.
     Аз виждам в това заплаха за истинската свобода, което означава и за истинското индивидуално развитие. А за какво се ангажира ангажираният филм? Една марксистка или маоистка терминология от този род ме прави доста подозрителен. Не защото искам да изляза тук в подкрепа на една индивидуална анархия, не, тук става въпрос наистина за моя собствен опит.
     Фашизмът беше фактически невежество и глупост в действие. Не мога да твърдя, че бих се борил в редиците на антифашистите, това би било невярно, защото никога не съм бил политически активен.

     6. След края на войната нашите теми бяха предначертани. Проблемите бяха много ясни: как да се преживее, войната, мирът. Тези проблеми бяха на дневен ред, те бяха подхвърлени непосредствено и брутално. Днес проблемите са други. Естествено неореалистите не се надяваха, че войната и бедността, които ни предоставяха най-благодарните теми, ще продължават да съществуват... Очевидно някои неореалисти вярват, че само с лошо облечен човек пред камерата може да се снима филм. Не са прави.

     7. За мене неореализмът е една възможност да се види действителността без предразсъдъци, без да се вземат под внимание условностите – като се застане пред действителността без предварително оформено мнение; като действителността се разглежда открито, независимо за коя действителност става тук въпрос, не само обществената действителност, но и духовната действителност, метафизичната действителност, всичко, което човекът има в себе си... Когато разказвам историята на някой човек, винаги се опитвам да разкрия някаква истина.

     8. Реализъм е лоша дума. В известен смисъл всичко е реалистично. Аз не виждам очертана граница между представите и действителността. Аз виждам много действителност в представата. Не се чувствам задължен да подредя всичко по общоприетия начин. Притежавам безгранична способност да се удивлявам и не мога да разбера защо трябва да поставя една псевдорационална броня пред това чудо.

     9. Реализмът не е нито зала, нито панорама с едно единствено измерение. Една природна гледка има например слоеве с различна плътност и най-дълбокият слой, който може да се разбули само от един поетичен език, не е най-недействителният. Това, което искам да покажа зад най-горния пласт на нещата и хората, е, както ми казват, иреалното. Наричат това склонност към тайнственото. Бих приел този израз с удоволствие, ако цялата дума се напише с главни букви и се възпроизведе като  MYSTERIUM. Тайните са за мен големите, неопределени от разума линии на душевните преживявания, тайните, които човек крие в себе си, любовта, добротата... В центъра на натрупаните един върху друг слоеве на плътността на нашата действителност живее според мен Бог – ключът на всички тайни. Искам още да добавя, че когато някои италиански критици казват, че неореализмът бил „социален”, те го стесняват. Човекът не е само социално същество, но и божествено.

     10. Не съм достигнал още тази степен на покорство, че да мога във филмите си да се отрека от себе си. Опитвам се да си изясня в тях тези неща, които не разбирам, но понеже съм човек, в това огледало могат несъмнено да се разпознаят и други хора. Това, което във филмите ми е автобиографично, е нещо като призив, който ме намира, когато съм в състояние на душевно вцепеняване, и ме разбужда. Иска ми се да остана по-дълго време в това състояние, да се порадвам на миговете, в които някой звъни на вратата, но не отивам да отворя. Естествено е, че все някой път трябва да се реша да отворя. В основата си изглежда, че съм един вид „мамино синче” по дух.

     11. Според мен няма хумористични и нехумористични сюжети. Също както драматичното, трагичното, фантастичното, хуморът представлява потопяване на действителността в определена атмосфера. Хуморът е един вид възглед, отношение или чувство, което имаме за нещата. Но преди всичко той е вродено качество, което човек или притежава, или не притежава. Преднамереното използване на хумора за балансиране на известни настроения и ситуации, макар и съвсем бегло и добре дозирано, е чуждо на феномена хумор и представлява фактически неговото отрицание.

     12. Когато Роселини каза за „Сладък живот”, че бил филм на провинциалист, той не знаеше какво казва. Да се нарече „провинциалист” един човек на изкуството според мен е най-доброто определение, което може да му се даде, защото отношението на един човек на изкуството към действителността би трябвало да бъде именно отношение на един провинциалист. Това означава, че действителността го привлича, но същевременно той притежава непредубедеността на един провинциалист. Какво представлява човекът на изкуството наистина? Нищо друго освен един провинциалист, който се намира между физическата и метафизическата реалност. Пред една метафизична реалност ние всички сме провинциалисти. Че кой ли пък е гражданин на трансцендентността?...
     Светци. Обаче тази граница на междуцарствието, която искам да нарека провинция, този вододел между света на сетивното и свръхсетивното е истинското царство на човека на изкуството.

     13. Прочетох „Малката червена книга на ученика”.* Реакцията ми беше преди всичко субективна, свързана непосредствено с училищните ми преживявания. Като си помисля само колко много глупост, мракобесничество, нереалност въплъщаваше за мен и за всички от моето поколение училището! Нереалност – имам предвид отричане на живота. Това беше едно абсолютно абстрактно и унизително запознаване с истинските и конкретните страни на живота. Възпитание, минало „покрай възпитанието”. Непоправимо! Само като си помисля за чувството на вина, за раболепието, за унищожаващия непрекъснат страх, за прахосването на времето в клас! Щом се изпречат пред мен някакви коридори и учебни стаи, които бяха буквално импрегнирани от бездействие; щом призова в паметта си някои любезни учители, които нямат вина за това, че са останали в спомените ми като жалки шутовски образи, често обладани от подла жестокост – та така, щом си помисля за всичко това, тези страници от наръчника с ученически обвинения предизвикват у мен извънредно добро настроение и безпристрастна ведрост. На мен лично не би ми било възможно да критикувам институцията „училище” толкова остро, дори не мога и да си го представя. Това е институция, която притежава съзнание за културна значимост, схващане за собствена, некомплицирана индивидуалност и за естествен, непогрешим усет за противоречията и недъзите (не само тези на училището). Освен това тази книжка има няколко глави с такъв надменен и ироничен тон, като че ли са написани от забавляващи се възрастни хора. Този тон ме обърка, стори ми се, че стоя пред нещо напълно ново и несвойствено.
     Допустимо е една такава смела и честна постъпка, каквато е публикацията на тази книжка, да бъде използвана за демагогски цели; като средство, което да предизвика анонимно заблуждение, което би могло да бъде безкритично, чисто виталистично. Обаче аз не вярвам, че допускането на такава възможност би могло да принуди някого да игнорира или – което е по-зле – да упражни истински стремеж към свобода и зрелост, намерил израз в „Малката червена книга на ученика”.

     14. Киното днес, изглежда, се намира в същото положение, както и останалите изкуства. В едно наистина особено положение. Едно цялостно проучване ни дава (като се изключат учудващият брой и „разнообразното” размножаване на различните причини от обществен, политически, етичен и естетически характер) класическа картина: объркване, безсилие, пустота, криза, преходен период, заличаване на всички досегашни правила и ценности. Смятам, че такава диагноза има един съществен и основен недостатък. Тя, изглежда, все още е резултат на една оценка, която се позовава на същата тази диагноза, поради което би трябвало да бъде премахната заедно с останалите. Накратко: ние прилагаме такива традиционни критерии при оценяването на опитите, изследванията, новите изразни форми на дадено изкуство, включително и на киното, да установят безсилието, объркаността, невалидността. Всъщност ние преценяваме тази абстрактна картина и един поп-роман, и един експериментален филм със същите критерии, с които е преценявал човекът преди две хиляди години. Точно тази разлика, този разрив между новото и надживените критерии правят нещата така щекотливи и дори ме принуждават да ги гледам с недоверие.
     Преди няколко дни четох един разговор с Рене Клер, в който старият майстор гърми и трещи срещу младите си колеги с обичайната си бликаща, сурова интелигентност, обвинявайки ги в недобросъвестност, глупавост и високомерие. Изказването му беше несъмнено разумно и правдиво, убедителната му сила едва ли можеше да се отрече.
     И все пак, ако ми бъде зададен същият въпрос, едва ли бих знаел какво да отговоря: бих се колебал. Може би човешкото общество, което израства край нас, с всичките си изяви – включително и тези в областта на изкуството – е толкова различно и неузнаваемо, че естественото уважение пред това, което може трудно да се оцени, би трябвало да ни предпази от прибързана преценка или най-малкото да ни накара да се откажем от старите критерии, за да могат да бъдат изпробвани критерии, по-подходящи за новото съдържание.
     И в заключение ми се струва, че именно границите на производството във филмовото дело, в литературата, в театъра и в изобразителните изкуства днес ни разочароват и объркват. Странни граници, никой не осъжда нито тях, нито причинителите им. Те са свидетелство за нарастващата индивидуализация, за по-високото културно развитие, за общественото съзнание на днешните хора. Досега хората на изкуството са били винаги върховете, стърчащи над еднообразната инертна маса, общият знаменател, към който останалите хора се приобщаваха и от който се прехранваха. Днес този знаменател е по-малко общ, тъй тако изявената индивидуалност на всеки един го задържа или ограничава. Върховете не стърчат вече така високо отгоре, защото нивото на масата се е издигнало. Дали това е за добро, или за зло, не знам точно. Може би сме предопределени да станем една общност на хора на изкуството. Всеки ще произвежда и ще се прехранва от създаденото. Може би изкуството така, както днес го разбираме, няма да е повече необходимо. Това, разбира се, са химери, които нищо не променят, обаче с едно нещо би трябвало да се съобразим. Ние повтаряме непрекъснато, че хората са винаги едни и същи и ще останат такива. Ние обаче знаем всъщност какви са били хората само от 10 000 години насам. Ако си помислим обаче, че човечеството е на милион години, всяка оценка, всяко твърдение, всяко предсказване се поглъща от водовъртежа на времето.

     15. Винаги съм смятал, че киното е един вид изразно средство, един съвсем своебразен език и че то не е нито задължено, нито подчинено на някое друго изкуство. Това е така и по отношение на литературата. Киното често е плячкосвало нейните имоти, но това може да се причисли към обичайните отношения на зависимост, които съществуват между всички видове изкуства. По-важен е фактът, че винаги когато един филм черпи темите си от дадено литературно произведение, резултатът е посредствен и разочароващ, в ущърб на филма. Това би могло да служи за окончателно доказателство за самостоятелността на филма, който не понася нито да го облагородяват, нито да го замърсяват по този начин. Всички опити да се свърже киното с литературата се дължат на инертност и сантименталничене, дори и на чиста пресметливост. Своеволни, неестествени операции: все едно да се прикачват на мястото на краката на коня четири автомобилни колела или да се приготви бифтек във форма на риба.

     16. Според мен декадентството е неизбежна предпоставка за едно възраждане. Аз вече казах, че обичам корабокрушенията. Затова съм много щастлив, че живея в такова време, когато всичко се руши. Чудесни времена, защото маса идеологии, понятия и условности претърпяха корабокрушение. Човекът стъпи на Луната, нали? Значи е напълно абсурдно да се говори за флагове, граници и различни валути. Всичко това трябва да се изхвърли през борда.
     Смятам, че този процес на разпадане е нещо съвсем естествено. Аз не намирам в него признаци за гибелта на цивилизацията, а, напротив, потвърждение на нейната жизненост. Настъпил е краят на определена епоха за човечеството. Обаче този все още бавен процес на разпадане би трябвало да се ускори. Трябва да се започне отново от нулата. „Табула раза”, всичко трябва да бъде изметено.
     Очаква ли нашето общество тези, които ще го наследят? Не, не ги очаква. То ги създаде само, ще не ще. Няма прекъсване. Младите хора осъзнават идването на един нов свят. Много трудно е обаче да се говори за това, без да се изпадне в реторичност. Това предстоящо развиделяване ме вълнува.

     17. Като човек се интересувам от всичко, обичам сам да се сблъсквам с проблемите, които са актуални, защото съм любопитен и любознателен. Като режисьор обаче съм абсолютно безразличен към абстрактния проблем, наречен идеология. Ако се запаля за някоя идея, за някоя ситуация, за определено обкръжение, ако трябва да мисля върху тях, да фантазирам, да се трогвам от тях, то е необходимо да се сблъскам с тях като с конкретен факт. Може това да е някой типичен образ, който ме посещава; друг път да е спомен за някое преживяно приключение, да е някоя „групичка” хора от някоя местност или някакво помещение. Това възбужда фантазията ми. Ако бях музикант, вероятно щях да пиша ноти, ако бях художник, бих запълнил платното. Като режисьор използвам филмовия образ като изразно средство. Аз съм един от трубадурите воини на филма. Откровено казано, не ми идва наум друго определение за мен освен това, което звучи доста скромно, но е страшно задължаващо за мен.

     18. Вярвам – или поне предполагам, - че нищо не е по-близко до сърцето ми от свободата на човека, освобождаването на човека от примките, нъзлите, мрежите на моралните и обществените условности, в които вярва или по-точно мисли, че вярва, и които го впримчват, ограничават и го карат да изглежда по-малък, а понякога и по-подъл. И все пак, ако трябва обезателно да ми бъде натрапено едно педагогическо знаме, то неговият лозунг ще бъде: „Бъди такъв, какъвто си.” Това означава да откриеш сам себе си, за да можеш да обичаш живота. За мен животът е хубав с всичките си трагедии и болки. Той ми харесва, обогатява ме и ме вълнува. И аз правя всичко, което е по силите ми, за да могат и останалите да го чувстват по този начин.

     19. След всеки период на застоял материализъм следва период на духовен разцвет. В момента живеем като в един тъмен и мрачен тунел, неспособни да се доверяваме един на друг, но ни се струва, че забелязваме в далечината светлина – предчувствието за една нова свобода: ние трябва да се постараем да вярваме на тази възможност за спасение.

     20. Когато казвам, че съм бил достатъчно доверчив, не бих желал да приличам на безгрижна пеперуда, която лети от цвят на цвят, а на човек, който чувства, че живее, комуто все още предстоят човешки приключения. Поначало всичко в живота ми харесва и понякога се чувствам изпълнен с такова живо любопитство, като че ли още не съм се появил изцяло на бял свят. Да, не съм загубил още любовта към пътешестването, макар това пътешестване да е понякога безнадеждно и тъжно.
     Най-важното за човека е да издържи, да не се оставя да го потиснат, преди всичко да знае да гледа оттатък тунела, ако трябва – да напрегне волята, фантазията и вярата си и сам да си измисли спасителна точка. В този смисъл смятам, че делото на хората на изкуството в днешно време е крайно необходимо.

     21.Упадъкът на митовете е може би само един мимолетен призрак, обаче се чувства, че чистата енергия протича безпрепятствено край тях. Ако се вгледаме в преминаващите покрай нас маски и чудовища, ще видим, че едни от тях избледняват, други се сгромолясват, това са тези, за които повече нищо не знаем. Моралистите се вайкат и смятат, че това било скандално, обаче все пак придобивката е налице: един строй се е надживял.
     Ние продължаваме да изграждаме все още идеализирани образи за нещата, които наблюдаваме. Идеалите прикриват действителността. Няма нищо идеално, няма идеална жена, идеална двойка, идеално място, идеална ситуация: всичко зависи от това да се научим да живеем с проблемите си.
     Ние продължаваме да изпитваме респект пред ценности и общи принципи, които повече не са ни потребни. В живота има само единични случаи, с които трябва по възможност да се съобразяваме.
     Настоящият процес на разпадане на обществото ми се струва напълно нормален: за мен той не е признак на гибел, а признак на живот. Животът се състои от преобразования. Би трябвало да ги ускоряваме, така да ги приемаме, както правим с храната си.
     Бунтът е винаги плодоносен. Само бунтът носи органичната необходимост да си създадеш собствено становище. Одобряването, напротив, води до безразличие. Тогава можеш да заспиш.

--------------------------------
     * Книга, в която учениците обвиняват образователната система и учителите.

Сподели с приятели:
Категория: "Да направиш филм" - Федерико Фелини (откъси) | Добавено от: gemi (2011-01-28)
Прегледано: 394 | Тагове: Federico Fellini, fellini, Федерико Фелини, да направиш филм, Фелини | Рейтинг : 0.0/0
Общо коментари: 0
Само регистрирани потребители могат да добавят коментари.
[ Регистрация | Вход ]

Търси

Васко Абаджиев

Facebook

Васко Абаджиев

Статистика