1. Когато бях десетгодишен, не пропусках нито един брой от детското списание „Ил кориере деи пиколи”. Намирах в това начин да играя театър. В „Ил кориере деи пиколи” четях редовно комиксите „Да отгледаш баща”, „Котаракът Феликс”, „Бууб Макнат”, „Децата на Кетценджамърови”.
     Като станах на седемнадесет години, прекъснах училището и започнах да работя. Заминах за Флоренция, където останах три месеца и продавах сатирични рисунки на „Ил 420”, единствения сатиричен вестник в Италия. Исках обаче да отида в Рим. Майка ми беше от Рим. Още щом пристигнах в Рим, се почувствах като у дома си. Струваше ми се, че Рим е собственият ми дом. Това е тайнственото привличане на Рим. Струва ти се, че не се намираш в град, а в жилище.
     Бях много блед и романтичен. Ризите ми бяха винаги нечисти и косата ми дълга. Занимавах се със секретарска работа в списание „Ил пополо ди Рома”, преглеждах кореспонденцията и извършвах куриерска работа. Пишех също разказчета и правех рисунки, които продавах на „Марк Аурелио” и други списания. Живеех в мебелирани стаи. Постоянно се местех, защото или не можех да си платя наема, или се забърквах в романтични истории с хазайката. След като поработих няколко години за списанието, започнах да пиша за радиото. Джулиета беше актриса в радиото и аз й пишех текстовете за една ежеседмична програма за младото семейство. Четири месеца след като се запознахме, се оженихме. След това започнах да пиша сценарии за филми. Отначало пишех вицове и шаржове за филмови сценарии. След това се запознах с Алдо Фабрици. Той беше артист и искаше да се снима във филми. Тогава написах една историйка за него. Тя се хареса на един режисьор и той я купи. Заглавието й беше „Последната количка”. И накрая се запознах с Роберто Роселини и започнах да работя полудневно над сценариите на „Рим открит град” и „Пайза”.

     2. Един ден забелязах, че съм режисьор. Мисля, че бих могъл да си припомня точно този момент. Беше първият снимачен ден на „Белият шейх”. Случката е истинска, но винаги когато я разказвам, всички ме гледат така, като че ли им поднасям един съчинен анекдот. В действителност всичко стана приблизително така: една сутрин бях в лодка на път от Фиумичино към един моторен катер, който се намираше в открито море, с участниците във филма „Белият шейх”. Те чакаха мен – режисьора. Аз се сбогувах с Джулиета още в ранни зори със същото сърцебиене и същия страх, както когато отивах на изпит. Бях се отбил даже в една църква и направих опит да се помоля. Пътувах с малкия си „Фиат” и по пътя за Остия ми се пукна гума. Участниците, както казах, бяха вече на катера и аз виждах там, сред морето, моята съдба. Трябваше да заснема една много сложна сцена между Сорди и Брунела Бово. Като се приближих до катера, видях лицата на работниците, прожекторите, реквизита. Питах се непрекъснато: Какво ще правя сега? Не си спомнях вече как се развиваше филмът, не си спомнях вече нищо, имах само едно желание – да избягам. Обаче щом стъпих на катера, започнах да давам указания, наредих нещо на този и онзи, погледнах през камерата. Без да зная нещо, без да познавам обективите. За няколкото минути пътуване по морето, от пристанището до катера, бях станал един взискателен, педантичен, своеволен режисьор с всички недостатъци и всички положителни качества, на които винаги съм се възхищавал и които често са ме отвращавали при истинските режисьори.

     3. Понякога интервютата ми допадат. Често говоря с удоволствие, даже прекалено много. Като прочета след това какво съм казал, че хваща яд. По-точно намирам всичко това малко глупаво. Тогава се заклевам: Беше за последен път! След това обаче започвам отново, защото не мога да кажа не. Би ми било много приятно да направя един списък от готови отговори. Тогава бих могъл да кажа на журналистите, които между другото задават едни и същи въпроси: „Ще намерите отговора под №2005.”
     Всъщност интервютата са ми омръзнали малко. Когато отговарям на въпросите, се чувствам, че понякога като оракул... идиотски...

     4. Аз съм лъжец, но честен. Обвиняват ме, че разказвам едни и същи истории не винаги по един и същ начин. Причината за това е, че поначало цялата история е измислена и че би било скучно за мен и немного приятно за другите да се повтарям.

     5. Обичам да съм сам и обичам да разсъждавам за себе си. Мога обаче да съм сам само когато съм сред хора. Мога добре да разсъждавам само когато съм принуден бързо, едно през друго, притиснат от различни трудности, да уреждам въпроси, да разрешавам проблеми, да укротявам диви зверове. Това ме разпалва и ми създава настроение.
     По-рано не бях такъв. Преди да се отдам на режисьорската дейност, ми се изправяха косите, като си помислех, че би трябвало, обкръжен от шум, да съчиня нещо. Мислех си, че ще приличам на писател, на когото му е хрумнало да пише на улицата, сред тълпата, където някой зяпач поглежда през рамото му да види какво пише, друг пък използва момента, когато се е замислил дълбоко, и му взема хартията или молива, трети пък му крещи нещо в ушите, за да чуе какво казва. От такива и подобни неща се страхувах в началото. Сега обаче така съм се променил, че не мога да правя нищо, ако около мен няма достатъчно шумотевица.

     6. Обичам да чета комикси, съдебна хроника, исторически книги, есета, понякога и стихове, обаче много рядко романи.
     Почти никога не ходя на кино. Понякога влизам в салона, гледам някой откъс от филма и изчезвам.
     Никога не слушам радио. Никога не седя пред телевизора. През живота си не съм гледал нито един футболен мач.
     Не обичам приеми. Не понасям празните приказки. Отегчавам се, когато съм принуден да губя времето си и да водя безполезни разговори с хора, които малко познавам.
     Никога не мога да стоя спокойно. Трябва непрекъснато да се движа. Приятно ми е да седя в автомобил. По този начин често съм заедно с приятелите си. Обикаляме заедно из града. Обичам да гледам как се появяват и изчезват картините през стъклото, докато разговарям.
     Всяка сутрин излизам в осем от къщи. Когато не работя, се разхождам по цял ден безцелно из Рим.

     7. Не съм колекционер. Книгите си подарявам, забутвам някъде, губя ги. Накъсвам всичко, което не ми е интересно, а също и това, което ми се струва интересно, но вече ми е известно. Бих желал да има по възможност по-малко неща около мен.

     8. Не съм честолюбив. Не всички са на това мнение, обаче трябва да призная, че съм срамежлив. Все още се чудя как съм могъл да стана филмов режисьор. По-рано считах, че няма да мога да се наложа, нито другите ще могат да ме обуздаят. Не аз избрах правенето на филми като цел в живота си. Киното избра мен.

     9. Не мога да се идентифицирам с онези маниаци, които не се откъсват от телефона, макар че моите приятели и сътрудници от години наред ехидно ми го натякват. Работата ме свързва с безброй много хора и това ме принуждава да поддържам цяла мрежа от връзки. Така че е съвсем естествено употребата на телефон да има известен дял в протичането на работния ми ден. Както всички други, аз възприемам и ползвам телефона като едно практично средство за бърза връзка, от което не можем да се лишим. И все пак този ежедневен навик не е успял да отнеме онзи дълбоко скрит, фантастичен характер на телефонната връзка, т.е. на един контакт от разстояние, както ми се струва на мен. Независимо от не дотолкова смислените сравнения, чрез които се посочва, че телефонната връзка е една техническа конкретизация на по-стари начини за свързване като например телепатията, бих желал да нахвърля накратко и откъслечно някои мисли. Защо например е по-лесно да се отскубнеш от някое нежелано посещение, отколкото да издържиш на изкушението да вдигнеш слушалката на телефон, иззвънял няколко пъти? Именно защото този, с когото ти разговаряш, не присъства тялом, телефонната връзка е по-ограничена, но по-истинска; недействителна, но по-прецизна; краткотрайна, но по-спонтанна; по-мъглява, но по-интензивна. Изобщо при телефонния разговор вниманието е концентрирано върху това, какво говориш ти и какво казва другият. Някак сте по-деловити. Чувствата, емоциите, впечатлителността имат по-голяма тежест по телефона, защото се възприема по-непосредствено, в по-интензивна и изолирана среда. Тъжната вест придобива непоносими размери във фантазията на слушателя.
     Ужасът се превръща в истински терор; нищо не е така съкрушаващо, както една заплаха по телефона или изречена по телефона унищожителна критика. Една шега, колкото и да е недодялана и нелепа, загубва по телефона грубостта и тъпотията си и се превръща изведнъж в безобидно вълшебство. Аз във всеки случай предпочитам наситената от гласове самота, отколкото тъпата и невзрачна телесна близост.

     10. Не издавам никога морални присъди, тъй като не се чувствам призван за това. Не съм съдия, нито поп, нито политик. Не обичам да се самоанализирам; не съм нито оратор, нито философ, нито теоретик. Аз съм само разказвач и моята професия е да правя филми.
     Сам съм си измислил всичко: детството, личността си, копнежите, мечтите, спомените, за да мога да го разказвам.
     Обичам около мен да е оживено. Това е безспорно главната причина, за да правя филми. Филмът за мен е само претекстът, за да почна да движа нещата. Преди няколко години основах филмова студия, в която да се правят филми от млади автори, които са още неизвестни. Само след година фалирах, но през тази една година се забавлявах чудесно. Обичах това място, атмосферата му: наполовина клуб, наполовина манастир.

     11. Получавам много писма. Не мога да отговоря на всички, но отговарям на доста. Често водя дълго време кореспонденция с някой непознат, без да знам точно защо. Всяко писмо, което получа, скъсвам, щом го прочета. Не обичам да държа книжа нито по джобовете си, нито в къщи. Чувствам се по-леко от това.

     12. Преди известно време исках да направя филм, сценарият на който беше написан от директора на една италианска лудница. Облечен като лекар, живях три месеца в неговата клиника. Когато излязох, не можех вече да направя филма. Чувствах опасността. Много е трудно да останеш отсъм границата, щом вече си се приближил до нея...
     Привличам неудържимо лудите към себе си. Това е самата действителност. Навсякъде се сблъсквам с тях. И всякога им ставам ужасно симпатичен. Обаче, трябва да си го кажа, в повечето случаи аз чувствам същото. Продължи ли това известно време, инстинктът ми за самосъхранение надделява и несъзнателно започвам да се отбранявам... И тогава започва една драма, започват да ме мразят, да ме ненавиждат... Лекарите в клиниката за психичноболни често добавяха: „Елате при нас, а като дойдете, можете да сте напълно уверен, че вече няма да ни напуснете!”
     Когато вмъкна във филмите си някои предразположени към странности герои, хората казват, че съм преувеличавал, че си играя на „Фелини”. Но сравнено с това, което всекидневно се изправя пред мен, имам чувството, че туширам действителността, че я отразявам, в най-добрия случай – сдържано.
     Това, с което лудите ме заинтригуват, е тяхната независимост, тяхната необвързаност, дистанцията, която съществува между нещата и самите тях.

     13. Когато някой ме заговори с „маестро”, ми се струва, че има предвид някой друг, който стои зад мен. Имам чувството, че ми се подиграват, дори нещо по-лошо, че искат по този начин да ме изолират веднъж завинаги. Работата, която извършваш, става нещо второстепенно. Щом си „маестро”, направил си вече каквото си могъл.

     14. За хората на изкуството даже и чувствата в живота им са нещо инцидентно: не вярвам, че съм способен да изпитам дълбоки чувства, било дори тогава, когато се касае за правене на филми. По природа съм кротък, но за да постигна художествения резултат, съм в състояние да бъда твърд, дори жесток.

     15. Не желая да посоча, желая да покажа.
      Мисля, че не бих могъл да живея, ако не правя филми. Ако все пак поддържаме мнението, че е полезно да се разкайваш (абсолютно не вярвам в това, както отбелязвам в скоби), то аз се разкайвам за това, че не съм направил повече филми. Бих правил с удоволствие всичко: документални филми, рекламни предавания, „Детски час”, куклен театър на открито в парковете. Не мога да гледам нещата отвън, например през камерата. Никога не поглеждам през нея, лещата може и да липсва. Аз трябва да се намирам вътре сред самите неща. Стремя се да зная всичко за всичко, да притежавам с любов това, което ме обкръжава. Не обичам да съм турист и това не е моята същност. Предпочитам да съм един скитник, любопитен да види всичко, който се вмъква навсякъде въпреки опасността всеки момент да бъде изхвърлен от полицията.

     16. Вярвам на всичко, което ми кажат. Обичам да слушам необикновени истории. Способността ми да се учудвам е безгранична. Не съм преситен в никакво отношение. Напротив, пазя се да не би по някакъв начин възможностите на фантазията ми да бъдат ограничени. Не е моя работа да въвеждам ред. Собственият ми живот е объркан и разнообразен. Съвсем сигурно е, че не съм майстор на ясната мисъл.
     Аз съм си извоювал правото да възразявам на самия себе си. Не възнамерявам да си отнема правото да правя глупости и моля съвсем скромно да ми се разреши от време на време да греша.

     17. Мразя логичния схематизъм. Настръхвам от онези дефиниции, които, вместо да обясняват действителността, я стесняват за някаква мнима колективна употреба, която в края на краищата не е полезна за никого. Не държа нито на дефинициите, нито на лепенето на етикети. Етикетите прилягат само на куфарите.
     За мен би било погрешна, а дори и опасна методата да се изходи от една ясно очертана, докрай промислена идея и след това тя да бъде осъществена.
     Аз не трябва да знам предварително какво ще правя и намирам верния път само когато съм заобиколен от тъмнина и неизвестност. Детето е обвито в пълен мрак, докато расте в майчината утроба.

     18. Обичам къщи, които са в строеж, квартали, които се събарят, хора, които закъсняват за среща, временното е любимото ми състояние. Приятно ми е да се учудвам вътрешно с отворена уста на моя собствен живот. Всичко правя като че ли под заплахата на някоя катастрофа, като че ли под заплахата на предстоящо земетресение. Това е приятно чувство. Като дете едва се сдържах, щом наближаваше буря.
     За всичко, което правя, ми се струва, че вървя по ръба на някаква пропаст, имам чувството, че ми предстои да си счупя врата.

     19. Не обичам да пътувам. Когато съм на път, изпитвам тягостно чувство. Из Италия все пак е поносимо. Любопитството ми се събужда, зная какво се крие зад всички тези лица, зад тези изрази, зад тези изкуствени фасади. Но когато съм някъде в чужбина, настроението ми се изпарява: не зная вече кое с какво е свързано, не мога нищо да разшифровам, чувствам се изолиран.
     Междувременно с мен става винаги нещо, което наподобява пътуване. Пристигаш, заминаваш, сбогуваш се и се срещаш отново; това раздвижване около мен ми се нрави особено много.
     Приятелите ми са мои спътници.

     20. Същината на комичното ми се разкри чрез комиксите. Тях и цирка открих по едно и също време в живота си. Действащите лица от комиксите са клоуни.
     Джулиета, моята жена, притежава дарбата да претворява спонтанно и сякаш извън съзнанието си, своего рода сън наяве. С клоунската си мимика Джулиета превъплъщава в своето отношение към мен стремежа към невинността. Когато след „Пътят” пристигнах с Джулиета в САЩ, хората не знаеха дали да я посрещнат с усмивка, или да целунат края на дрехата й: те виждаха в нейно лице едно същество между света Рита и Мики Маус.

     21. Париж ми прилича на театрален декор. Всичко там вече е изпято, поставено в рамка, подбрано, показано на сцената.
     Струва ми се, че някои парижки сгради имат вид на гробници. За филма ми „Клоуни” се нуждаех от гробищно настроение. Открих, че гарата в Д’Орсе, желязната врата при входа на парка Монсо, мостът „Александър ІІІ”, един ъгъл от улица „Турбито” съответстваха до голяма степен на намеренията ми. Виждах ясно в представите си тези места, запустели или населени само от неколцина мрачни портиери.
     Не бих могъл да живея нито в Латинския квартал, нито в Маре, защото са прекалено живописни. Ако би трябвало да живея в Париж, тогава най-добре в някоя къща на Ронд Поан на Шанз-Елизе. Там поне си предпазен от фолклористична атмосфера.

     22. Няма нищо по-тъжно от смеха, няма нищо по-хубаво, по-величествено, по-извисяващо и обогатяващо от ужаса на дълбокото отчаяние. Вярвам, че всеки човек, докато е жив, е пленник на този ужасен страх, който подронва осъденото на разруха щастие, а така също запазва дълбоко в себе си онази вдъхваща надежда свобода, която му дава възможност да се усмихне дори когато положението му изглежда безизходно. Затова истинските, а това значи най-честните и дълбоки автори на комедии желаят не само да ни развеселяват, но заедно с това те разтварят умишлено най-болезнените ни рани, за да ги усетим по-силно. Към тях се числят Шекспир и Молиер, а така също Теренций и Аристофан. И, обратно, няма нито един истински автор на трагедии, имам предвид Еврипид, Гьоте, Данте, който да не умее да запази известна иронична дистанция по отношение на ужасните страдания. Затова е абсурдно да желаете да класифицираме великите творчески личности, да правим разлика между хумористи и философи, артисти и писатели, клоуни и поети, художници и филмови дейци.
     Винаги съм считал Тулуз-Лотрек за свой брат и приятел, може би защото още преди откриването на киното от братята Люмиер е открил отсенките и кадрирането на филмите, а може би и защото винаги е чувствал, че го тегли към лишените от наследство, презрените, към тези, което са били наричани от „порядъчните хора” порочни. Доста трудно е да си изясниш от кого си се повлиял в развитието си. Знам обаче със сигурност, че през целия ми живот всяка картина, всеки плакат, всяка литография от Тулуз-Лотрек ме е грабвала. Този аристократ презираше „света на красотата”. Той беше убеден, че най-хубавите и най-чистите цветя виреят в пустошта и по бунищата. Той обичаше мъжете и жените, първичните, суровите, смазаните от живота хора. Той презираше гримираните дамички, защото презираше лицемерието и предвзетостта повече от всеки друг порок. Беше обикновен и прям, един прекрасен човек, въпреки че беше грозен. Затова той не е мъртъв – чрез своите картини той е жив в нашите сърца.

     23. Аз съм човек, който не ходи на черква. Обичах обаче папа Йоан. Един ден срещнах папа Йоан, така да се каже. Пътувах с колата към студиото. Изведнъж чух зад мен сирени, клаксони, полицията. Не знаех какво става.
     Бях спрял пред един светофар. Точно до мен спря една черна кола. В дъното седеше папа Йоан с голяма червена шапка. Няма да забравя никога как изглеждаше. Усмивката му! Невинното изражение на лицето му. Като на бебе. Беше като приказно видение. Той ме погледна. Чувстваше се неудобно, като че ли се извиняваше, задето около него стана такова разбъркване на движението. Аз му помахах. И той повдигна ръката си, благославяйки.
     Лицето на папа Йоан беше така прозрачно! Още щом се появиха снимките му във вестниците, всички обикновени хора разбраха какво представлява – олицетворение на доброто. Той създаде нещо, което няма никога да бъде разрушено. Той беше поет. Чудесен човек.

     24. Християнин – що е това? Ако под „християнин” се разбира „любов към ближния”, то струва ми се, че всичките ми филми са насочени към тази идея. Те представляват опит да се изобрази един свят без любов, хора – пълни егоисти; хора, които се отвращават един от друг. И тогава сред тази кървава арена изплува винаги, и особено във филмите с Джулиета, едно малко същество, което иска да дарява любов, което живее заради любовта. Това, струва ми се, важи дори и за „Сладък живот”... Един свещеник беше вамерил доста сполучлива дефиниция. Той беше казал: „Ако мълчанието Божие се спусне при хората!” Като оставим настрана това, което в тази дефиниция звучи тържествено и библейски, бихме могли, наистина, да видим филма „Сладък живот” в тази светлина. Наистина тук Господ мълчи и любовта отсъства. Само се говори за любов, обаче тя е изчерпана, не може да се подари на никого. Следователно „Сладък живот” е в основата си християнски филм.

     25. Вярвам в Исус, вярвам, че той е не само най-голямата личност в историята на човечеството, но и че продължава да живее в онова същество, което се жертва за ближния си. Не съм запознат с догмите на католическата църква. Може би съм еретик. Моето християнство е останало в суров вид. Не вземам участие в църковните обреди, обаче съм на мнение, че молитвата би могла да се разглежда като една гимнастика, посредством която се приближаваме постепенно до свръхестественото.

     26. Ще излъжа, ако твърдя, че съм безразличен към успеха. След неуспех човек се чувства самотен, а това не е приятно чувство. Все таки, когато нещо, което съм направил, не се харесва, не се тревожа чак толкова. По-печално за мен е безграничното възхищение на някой човек, който ме хвали по съмнителни причини.
     Приятно е всяка вечер да получаваш аплодисменти: затова клоуните остаряват така хубаво, затова стават стари. Ежедневният аплодисмент е силна храна.
     От друга страна, успехът и суетата са един вид проказа. Те изтощават и водят до преждевременно остаряване. Старческата немощ идва при някои хора от филмовия свят много рано. Изключвам Драйер, който живя като монах, или Чаплин, който правеше цирк. Обикновено филмовите режисьори се задържат не повече от десет, петнадесет, най-много двадесет години. Вчера те правеха приказни филми, днес са вече съвсем немощни.

     27. За едно пътуване винаги е нужен някакъв предлог. Също така е нужен предлог, за да се започне един филм. Един творец се нуждае винаги от претекст. Всъщност би трябвало творецът да бъде почти принуден да почне да създава. Съществуването на една държавна организация, която би изисквала от хората на изкуството да работят от сутрин до вечер, би било в действителност хубаво нещо.

     28. Не ходя никога на кино. Но ако все пак това се случи, интересувам се единствено от действието. Никога не съм обръщал внимание на движението на камерата, на някой отделен кадър, на някой швенк. Не познавам класиците на киното. (Това, естествено, не трябваше да го казвам.) Като дете ходех на кино заради това, което ставаше в салона: обичах глъчката, миризмата на напишкалите се деца, аварийния изход и момента, когато мъжете и жените, излезли отново навън, изненадани от студа, още замаяни от това, което са гледали, цялата атмосфера на настъпването на края на света, на катастрофи и унищожение.

     29. Когато завърша един филм, не желая нищо друго, освен да изчезна. Обичам живота. Скучни ми са интелектуалците или тези, които си мислят, че са такива. Те се опитват да нарекат всичко с точното му име: „Една добра жена”. – „Една лоша жена.” Те не са истински интелектуалци. Първоначалното значение на думата интелектуалец е „този, който притежава интелект”. Хората, които днес се наричат интелектуалци, започнаха да се интересуват от филмите. Те искат да дадат точно наименование на мислите ми. Аз не вярвам, че един човек на изкуството има точни мисли или че би трябвало да има. Всичките му приказки извън работата не означават нищо. Те не са нищо друго освен куп безсмислици. Не желая да имам закостеняла представа за живота. Единственото, което искам за зная, е: Защо съм тук? Какъв е моят живот? Освен в работата си не съм сигурен в нищо друго. Колкото повече остарявам, толкова по-малко зная. Не следвам точно определена метода при работата си и в живота. Живея обикновено. Чисто и просто правя нещо.