петък, 2017-05-26, 11:15 AM

Посетител Guest | Начало | Профил | Регистрация | Изход | Вход

КУЛТУРАТА : Детето-чудо от София до вагона в Хамбург 483/17.03.10.
Публикувано от Новината на 2010/3/17 23:17:00 (21 прочита )


Детето-чудо от София до вагона в Хамбург


Писателят Маргарит Абаджиев представя в Стара Загора книгата си „Шакона пасион" за гениалния цигулар Васко Абаджиев
Маргарит Абаджиев е роден на 13 май 1965 година в Сливен. Завършва психология в СУ „Св. Климент Охридски". През 1993 година написва своя първи роман „Фениксът”, издаден пет години по-късно
заедно с повестта „Любовта на художника”. През 1999-а излиза и сборник с разкази „Гостите”. През 1993-а, по поръчка на БНТ е произведен и документалният филм „Самота”, чийто сценарист е Абаджиев. В края на 2006-а, с логото на издателство „Сиела” се появи и втори сборник разкази „Ура за героите”.
През 2009-а Абаджиев издава романа „Шакона пасион”, който разглежда съдбовните обрати, довели до почти пълното забвение на един велик българин.
Маргарит Абаджиев пристига днес в Стара Загора. Срещата с него е от 18 часа в залата на Регионалната библиотека „Захарий Княжески".

- Г-н Абаджиев, в романа „Шакона пасион" се търсят отговори на въпросите за нееднозначното отношение към личността на гениалния цигулар Васко Абаджиев. Неговата съдба много напомня тази на Моцарт. Ще роди ли и 21-ви век новия български музикален гений?

- Честно казано, не съм сигурен, че ще се появи нов музикален гений у нас, поне не и в класическата музика. Както всеки културен феномен в историята на света, така и инструменталната музика за усъвършенстваните през ХVІІІ и ХІХ век в Европа инструменти е затворена в определен времеви отрязък и като че ли е преминала своя апогей, тъй както класическата живопис или гравюра, и дори класическите романи. Великите симфонии и великите концерти за цигулка и пиано са вече написани. Днес в света има много повече изпълнители, отколкото композитори на такава музика. Тя остава прекрасен, но недостижим факт. Самото време е съвсем различно, с нови приоритети, нови хоризонти и изразни средства в изкуството. Вероятно днес композиторите на филмова музика по някакъв начин се доближават до търсенията на старите майстори, но музиката им е бедна и елементарна в сравнение с известните образци. Джон Уйлямс, Енио Мориконе или Ричард Клайдерман, станали любимци на милиони по света, биха били напълно безпомощни пред Моцарт, Вагнер или Брамс, съзнателно не споменавам Бетовен или Бах. Старият кантор не би ги взел за ученици, колкото и да му плащат. Тук става дума за богатство и хармоничност на мисленето и музикалните търсения, насърчавани от конкретното време, а не непременно за продажба на сътвореното. Що се отнася до България, ще ми се да се появи композитор, който ще успее да извлече могъщата мелодичност от нашия фолклор и на основата на нестандартната му ритмика ще го направи достояние на света в някаква полифонична форма.


- С Васко Абаджиев нямате роднинска връзка. Докато пишехте биографичната книга, минаваше ли Ви мисълта, че бихте могъл да имате духовно родство с този велик българин заради еднаквите фамилии?


- Аз съм изкушен от музиката, но не съм музикант. Вероятно би могло да се предположи някакво духовно родство с моя герой единствено в неизчерпаемото любопитство към света. Той е имал богата библиотека, разпиляна по време на митарствата му, и се е интересувал от най-различни теми и въпроси на изкуството. Иначе като темперамент сме доста различни, поне доколкото съм разгадал образа на Васко Абаджиев. А пълнотата на този образ беше основната ми задача в „Шакона пасион”, затова го наричам роман за живота на този велик цигулар. Не съм се стремил към подробно биографично изчерпване на събитията, а към реставрацията на един уникален и самобитен дух.


- Книгата излезе като част от проекта „Шакона” на Клуб ЮНЕСКО. Целта беше да постави началото на широкото популяризиране и утвърждаване в националната памет на личността на големия Васко Абаджиев. Какво се случи в тази посока през изминалата почти година?


- Книгата продължава да се налага сама, без реклама и кресливи акции. Следващата стъпка беше излизането на диск със записи на Абаджиев за пръв път от 1956 г. и неговото бягство в Западна Германия. Дискът е със записи от Златния фонд на БНР и включва произведения за соло цигулка, където моят герой е недостижим.
Обезателно трябва да спомена имената на инженер Христо Василев, вероятно най-запаленият човек в Европа на тема „Васко Абаджиев”, инициатор на изданието, и на дългогодишния тонрежисьор от Радио София Стефан Владков, който, въпреки осемдесетте си години, направи всичко възможно за изчистването и техническата обработка на записите. Много от тях са изтрити и плочите унищожени още в края на петдесетте, след обявяването на Абаджиев за „невъзвръщенец” и по-късно „изменник на родината”. Днес публиката може да си купи диск и да прецени дали тази музика си струва парите.  Издателите ми от Клуб ЮНЕСКО „Леонардо Да Винчи” водят разговори със Столична община за отпускане на петно за паметник на Васко Абаджиев, както и с авторитетни банки за финансиране на конкурс за цигулари на негово име. Появи се и идея за поставяне на стъклено пано с образа на Васко Абаджиев във фоайето на зала „България”, където той е изнасял своите знаменити концерти през петдесетте години.

- Дебютирате като писател, насърчен от Кръстан Дянков. Онова, което пазите за себе си от общуването с големия наш преводач и критик? Длъжник ли е националната ни памет и на този български ерудит?


- За съжаление, имах възможността да общувам с Кръстан твърде малко, защото той почина десетина месеца след нашето познанство през 1998 г., омерзен от нахлуването в културата ни на парвенющината и лековатата простащина, които днес разцъфтяват. Той беше прекрасна илюстрация на схващането, че писателите правят националните литератури, а преводачите – световната. Неговите преводи на американски класици дълго ще останат ненадминати, защото са правени с години и огромна любов, а не за три месеца.


Кръстан беше инициатор за създаването на списания като „ЛИК”, „Българско фото” и ред други, които промениха изобщо гледната точка на културните хора в страната. За съжаление, той не успя да преодолее огорчението от провалената му специализация в Харвард през 70-те и си отиде алкохолизиран и крайно нещастен. Днес безценният му архив гние, защото наследниците не могат да се разберат помежду си. Беше учредена награда за превод на негово име и с това като че ли националната памет си изми ръцете.



Интервю на Димка Кабаиванова

Търси

Васко Абаджиев

Facebook

Васко Абаджиев

Статистика