неделя, 2017-10-22, 3:51 PM

Посетител Guest | Начало | Профил | Регистрация | Изход | Вход

Начало » 2015 » ноември » 8 » МИТЪТ ЗА СИЗИФ - ЧАСТ ВТОРА
8:52 PM
МИТЪТ ЗА СИЗИФ - ЧАСТ ВТОРА

АБСУРДНИТЕ СТЕНИ

Дълбоките чувства, както и великите произведения, винаги изразяват повече, отколкото изказват съзнателно. Неизменността на влеченията и отвращенията на една душа се преоткрива в действените или мисловни навици, развива се в последиците, непознати за самата душа. Силните чувства носят със себе си своя свят, блестящ или жалък. Те озаряват със своята пламенност неуловимия свят, който ги е породил. Съществува цяла вселена от ревност, тщеславие, егоизъм или великодушие. Вселена, с други думи, метафизика и състояние на духа. Това, което е вярно за насочените чувства, ще бъде още по-вярно за емоциите в зачатък, едновременно неизяснени, смътни и същевременно „установени“, далечни и „настоящи“ като тези, които извиква у нас прекрасното или които поражда абсурдът.

Усещането за безсмислие може да порази всеки човек на завоя на някоя улица. Същността му, в неговата отчайваща голота, в неговата бледа светлина, е неуловима. Но със самото си съществуване тази трудност предизвиква размисъл. Навярно е истина, че човекът остава за нас непознаваем, че в него винаги има нещо упорито, което ни убягва. Но практически аз познавам хората и ги разпознавам по тяхното поведение, по съвкупността от техните прояви, по последиците, които поражда тяхното преминаване през живота. Освен това аз мога практически да изкажа, практически да определя, да слея в едно, в разумен ред последиците от тези ирационални чувства, неподлежащи на анализ, да уловя и отбележа всичките им страни, да начертая картата на тяхната вселена. Сигурно е, че от повърхностното стократно наблюдаване на един и същи актьор няма да опозная личността му по-добре. И все пак, ако обединя героите, които той е превъплътил, и ако кажа, че го познавам малко повече при стотния проследен образ, навярно в това ще има частица истина. Защото този привиден парадокс е също така и притча. В него има поука. Тя гласи, че човек се разкрива с играта си също така добре, както и с искрените си пориви. Така е, ако се спуснем по-надолу из чувствата, стаени в сърцето, но частично издавани от действията, които предизвикват, и състоянията на духа, които предполагат. Ясно е, че тук давам дефиниция на един метод. Ясно е обаче също, че това е метод за анализ, а не за познание. Защото методите водят до метафизика, те неволно издават предварително заключения, за които твърдят, че са още неизведени. Затова можем да открием последните страници на една книга още в първите. Кръгът е неизбежен. Дефинираният тук метод е ръководен от усещането, че не е възможно да съществува истинско познание. Само признаците могат да бъдат изброени и условията — почувствувани.

Може би бихме могли да достигнем това неуловимо усещане за безсмислието в разноликите, но сродни светове на разума, на изкуството да се живее или чисто и просто на изкуството. Условията за безсмислието са в началото. В края е абсурдният свят и онова състояние на духа, което озарява вселената със своята светлина, изваждайки от мрака единствената по рода си безпощадна страна, която съумява да открие в нея.

 

 

Всички велики прояви и всички велики мисли имат незначителен подтик. Великите творби се раждат често на завоя на някоя улица или на прага на някой ресторант. Така е и с безсмислието. Абсурдният свят повече от всеки друг доказва благородството си с това жалко раждане. В някои случаи човек може да се преструва, като отговаря „нищо“ на въпроса, какво е естеството на мислите му. Близките му добре знаят това. Но ако този отговор е искрен, ако той отразява онова странно душевно състояние, при което опустошението става красноречиво, при което веригата на всекидневните действия е разкъсана и сърцето напразно търси свързващата брънка, тогава той е първият знак на безсмислието.

Случва се декорите да се сгромолясат. Ставане, трамвай, четири часа в канцеларията или в завода, обяд, трамвай, четири часа работа, вечеря, сън и понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък и събота все в същия ритъм, по този път се върви лесно повечето време. Само че един ден изниква първото „защо“ и всичко започва в тази умора, примесена с учудване. „Започва“ — това е важно. Умората е краят на действията на един машинален живот, но тя възвестява в същото време раздвижването на съзнанието. Тя го пробужда и предизвиква онова, което става по-нататък. По-нататък идва несъзнателното връщане към веригата или настъпва окончателното пробуждане. В края на пробуждането с време се достига до последицата: самоубийство или възстановяване. Умората съдържа в себе си нещо противно. От това заключавам, че тя си струва вниманието. Защото всичко започва от съзнанието и получава значение чрез него. В тези забележки няма нищо оригинално. Но те съдържат очевидност. В момента те са достатъчни за повърхностни познания върху произхода на абсурда. Обикновената „грижа“ стои в началото на всичко.

Времето ни носи, както и всички дни от невзрачния живот. Но винаги настъпва момент, когато трябва ние да го понесем. Ние живеем чрез бъдещето: „утре“, „по-късно“, „когато си създадеш положение“, „с годините ще разбереш“. Тези несвързани разсъждения са възхитителни — нали в края на краищата трябва да умрем. Но идва ден, когато човек установява или казва, че е на тридесет години. Така той потвърждава своята младост. Но с това се помества във времето. Заема своето място в него. Разбира, че е достигнал до определена точка на една крива, и с това признава, че е длъжен да я измине. Той принадлежи на времето и сграбчен от страха, открива в него най-злия си враг. Всеки следващ ден той е желаел да дойде следващият ден, а всичко в него е трябвало да го отхвърля. В този, бунт на плътта се състои абсурдът[1].

Една степен по-долу и идва необичайното — забелязваш, че светът е „плътен“, прозираш до каква степен един камък ни е чужд, неясен, с каква убедителност природата, околната среда може да ни опровергае. В основата на всичко прекрасно се таи нещо нечовешко и хълмовете, нежното небе, очертанията на дърветата в същата минута изгубват измамния смисъл, който сме им придавали, и вече стават по-далечни от загубен рай. Първичната враждебност на света през хилядолетията отново се доближава към нас. Само секунда и ние вече не го разбираме, защото векове наред сме разбирали единствено фигурите и рисунките, които сами предварително сме очертавали в него, защото сега вече силите ни не стигат да поддържаме тази измама. Светът ни убягва, защото отново става такъв, какъвто е. Декорите му, преобразени от навика, стават отново това, което са. Те се отдалечават от нас. Също както в някои дни зад близкото лице на една жена откриваме чужденка на мястото на тази, която сме обичали месеци или години, и дори може да пожелаем онова, което внезапно ни прави толкова самотни. Но мигът още не е дошъл. Да отбележим едно: в тази плътност, в тази необичайност на света се състои абсурдът.

Хората също излъчват нещо нечовешко. В някои часове на прозрение механичният характер на техните действия, лишената им от смисъл мимика прави глупаво всичко, което ги заобикаля. Човек говори по телефона зад стъклената преграда; не го чуваме, но виждаме неговите безцелни гримаси: питаме се за какво живее той. Абсурдът се състои също в това безпокойство пред нечовешкото у самия човек, в този неразбираем крах пред образа на това, което сме, в това „гадене“, както го нарича един съвременен писател[2]. Той се съдържа и в чужденеца, който през някои мигове идва срещу вас в огледалото, в този познат и все пак смущаващ близък, когото откриваме по собствените си снимки.

Идвам най-сетне до смъртта и до усещането, което имаме за нея. По този въпрос всичко е казано, затова по-разумно е да се въздържаме от патетичност. И все пак вечен повод за удивление е как всички живеят, сякаш никой „не знае“. Така е, защото в действителност нямаме опит в смъртта. Експериментирано е буквално само това, което е изживяно и осъзнато.

Тук може най-много да се говори за опита на другите в смъртта. Това е сурогат, мислен поглед върху нещата, който никога не ни удовлетворява напълно. Тази меланхолична условност не може да бъде убедителна. Ужасът идва от математическата страна на събитието. Времето ни плаши, защото ни показва условието; решението идва по-късно. Всичките прекрасни разсъждения за душата тук поне за известно време остават деветдесет процента неосъществени. Душата е изчезнала от безчувственото тяло, за което плесницата не значи вече нищо. В тази проста и окончателна фаза на премеждието се съдържа абсурдното усещане. Под мъртвата светлина на съдбата се явява безполезността. Никаква поука, нито усилия могат да бъдат оправдани a priori пред кървавата математика, която определя нашата участ.

Отбелязвам пак, че всичко това е казвано и повтаряно. Тук се ограничавам в едно бегло подреждане и посочване на очевидните теми. Те преминават през всички литератури и всички философии. Всекидневният разговор се подхранва от тях. Изобщо не става дума да се измислят отново. Но трябва да се уверим в тези дадености, за да можем да си поставим после основния въпрос. Отново повтарям, интересуват ме не толкова абсурдните открития. Интересуват ме техните последици. Ако човек е сигурен в тези факти, какво трябва да реши, докъде да стигне, за да не изучава нищо? Ще трябва ли да умре доброволно, или да се надява въпреки всичко? Необходимо е преди това да се извърши същата бегла преоценка в сферата на разумните съждения.

 

 

Първата крачка на разума е да различи вярното от невярното. При това, щом мисълта се обърне към себе си, тя най-напред открива противореча. Излишно е тук да се стремим да бъдем убедителни. От векове насам никой не е доказал това по-ясно и по-красиво от Аристотел: „Често осмиваната последица от тези мнения е, че те се самоунищожават. Защото, твърдейки, че всичко е вярно, ние утвърждаваме верността на противоположното твърдение и вследствие на това погрешността на собствената си теза (тъй като противоположното твърдение отрича нейната истинност). Ако пък се каже, че всичко е невярно, това твърдение също ще бъде невярно. Ако обявим, че единствено противоположността на нашето твърдение е невярна или че само то не е невярно, въпреки това ще бъдем принудени да приемем безкрайно число верни и неверни съждения. Защото този, който изрича истинско твърдение, в същото време заявява, че то е вярно, и тъй нататък, до безконечност.“

Този порочен кръг е само първата брънка от цял низ, където самовглъбилият се разум се губи в главозамайваща въртележка. Самата простота на тези парадокси ги прави необорими. Каквито и да са игрословиците и акробатиките на логиката, да разбираш, означава преди всичко да обединяваш. Към дълбокото желание на разума, дори в неговите най-съвършени стъпки, се прибавя несъзнателното усещане на човека пред неговата вселена: потребност от близост, копнеж за яснота. Да разбере света, за човека означава да го доведе до човешкото, да го бележи със своя печат. Светът на котката не е свят на мравояда. Баналната истина: „Всяка мисъл е антропоморфическа“, има само един смисъл. Така и разумът, който се стреми да проумее действителността, може да бъде удовлетворен само като я доведе до мисловни изрази. Ако човекът приемеше, че светът също може да обича и да страда, той би се примирил. Ако мисълта би могла да открие в подвижните огледала на явленията вечни връзки, които да ги обобщят и да се самообобщят в един-единствен принцип, би могло да се говори за духовно щастие, в сравнение с което съществуващият миг за блажените би бил само смешен заместител. Този стремеж към единство, този копнеж към абсолютното разкрива основното движение на човешката драма. Но макар този копнеж да е факт, той не може да бъде незабавно удовлетворен. Защото, ако прехвърлим пропастта, която отделя желанието от завоеванието, ние потвърждаваме с Парменид съществуването на Единното (каквото и да е то), изпадаме в смешното противоречие на ума, утвърждаващ пълното единство и доказващ със самото си твърдение своето собствено отличие и многообразие, което се е опитвал да разреши. Този нов порочен кръг окончателно задушава нашите надежди.

Това също са очевидности. Ще повторя отново, че те са интересни не сами за себе си, а заради изводите, до които водят. Познавам и друга очевидност: според нея човекът е смъртен. Същевременно могат да се изброят умовете, които са извели оттук най-висшите заключения. В това есе трябва да разгледаме като непрекъснато подновявана равносметка постоянното разминаване между нашите въображаеми и действителни знания, практическото примирение и престореното невежество, принуждаващо ни да живеем с мисли, които, ако действително съществуваха, би трябвало да разстроят целия ни живот. Пред тази плетеница от противоречия на разума ние осъзнаваме напълно разединението, което ни отдалечава от нашите собствени творения. Докато разумът мълчи в неподвижния свят на своите надежди, всичко се отразява и вмества в единството на неговия стремеж. Но при първото си движение този свят се пропуква и рухва: безброй огледални парченца се пръскат пред познанието. За нас вече няма надежда да възстановим от тях известната ни и спокойна повърхност, която би умиротворила сърцата. След толкова векове на търсения, след толкова поражения на мислители ние знаем добре, че това важи за цялото ни познание. С изключение на заклетите рационалисти днес всички са изгубили вярата си в истинското познание. Единствената показателна история на човешката мисъл, която би могла да се напише, би била поредицата от разкаяния, доказателство за безсилието й.

За кого и за какво наистина мога да кажа: „Познавам това!“ Аз мога да усетя сърцето си, което е в мен, и отсъждам, че то съществува. Мога да докосна света и пак отсъждам, че той съществува. Дотук се простира цялото ми знание, останалото е построено от мен. Защото, ако се опитам да уловя това „аз“, в което искам да се убедя, ако се опитам да го определя и да го обобщя, то се превръща в обикновена вода, която изтича през пръстите ми. Мога да нарисувам едно по едно всичките лица, които то притежава, както и всичките, които са му приписвали: възпитанието, произхода, въодушевлението или мълчанието, величието или низостта. Но лицата не могат да се наслояват. Самото ми сърце ще остане за мен завинаги неопределимо. Пропастта между увереността в собственото ми съществуване и съдържанието, което се опитвам да придам на тази убеденост, никога няма да бъде запълнена. Аз ще бъда вечно чужденец за себе си. В психологията, както в логиката, има истини, но не и истина. Думите „Познай себе си“ на Сократ имат толкова стойност, колкото думите „Бъди добродетелен“ в нашите изповедални. Те разкриват един стремеж и в същото време незнание. Това са безплодни игри с големи теми. Те са справедливи само в точните граници на своята приблизителност.

Ето отново дървета — аз познавам тяхната грапавина; ето вода — аз изпитвам нейната сладост. Как бих могъл да отрека тези нощни ухания на трева и звезди през някои вечери, когато сърцето се отпуска, този свят, чието могъщество и сили изпитвам? И все пак всички земни познания няма да ми дадат нищо, което би могло да ме убеди, че този свят е мой. Вие ми го описвате и ме учите да го разделям. Изброявате неговите закони и в жаждата си за знание аз се съгласявам, че те са верни. Вие разглобявате неговия механизъм и моята надежда се увеличава. В края на краищата вие ме учите, че този вълшебен и пъстър свят се свежда до атома и че самият атом се свежда до електрона. Всичко това е добре, чакам да продължите. Но вие ми говорите за невидима планетарна система, в която електроните обикалят около едно ядро. Предавате ми този свят чрез образ. Тогава разбирам, че сте дошли до поезията: никога няма да стигна до познанието. Имам ли време да се възмущавам от това? Вие вече сте сменили теорията си. Така науката, която трябваше да ни открие всичко, завършва с хипотеза, яснотата потъва в метафората, несигурността се превръща в произведение на изкуството. За какво ми бяха нужни толкова усилия? Меките очертания на хълмовете и властта на мрака върху разбуненото сърце ми откриват много повече. Отново съм се завърнал в началото. Разбирам, че дори да мога чрез науката да уловя явленията и да ги изброя, никога няма да мога да удържа този свят. Когато проследя с пръст цялата му повърхност, няма да узная нищо повече за него. Вие ме карате да избирам между едно описание, което е сигурно, но което не ми открива нищо, и хипотези, които уж ме учат, но които пък не са сигурни. Чужд сам на себе си и на този свят, притежаващ като единствено оръжие мисъл, която се самоотрича при всяко потвърждение — що за участ е това, щом ми носи покой само ако се откажа да зная и да живея, щом при нея атаките на копнежа за завоевание се спират от предизвикателни стени? Да искаш, означава да създаваш парадокси. Всичко е подредено така, че да се зароди отровният покой, който дават безгрижието, заспалото сърце или смъртоносните отрицания.

Умът също ми казва, по свой начин, че този свят е абсурден. Неговата противоположност, слепият разум напразно твърдеше, че всичко е ясно, аз чаках доказателства и желаех той да има право. Но въпреки всичките столетия на самодоволство, независимо от множеството красноречиви и убедителни хора, аз знам, че това е невярно. Тъй или иначе, в тази сфера няма щастие, щом аз не мога да зная. Вселенският разум, практически или абстрактен, детерминизмът, категориите, които обясняват всичко, могат само да разсмеят порядъчния човек. Те нямат нищо общо с духа. Те опровергават неговата фундаментална истина — да бъде окован. В този необясним и ограничен свят съдбата на човека добива своя окончателен смисъл. Огромно множество противници на разума се е надигнало и го заобикаля до сетния му дъх. В неговата възвърнала се и сега вече подготвена проницателност усещането за абсурда се изяснява и уточнява. Казах, че светът е абсурден, и избързах. Сам по себе си светът е неразумен, това е, което може да се каже. Абсурдното се състои в сблъсъка между ирационалното и безумната жажда за яснота, чийто зов отеква дълбоко в душата на човека. Абсурдът зависи толкова от човека, колкото и от света. Той е в момента тяхната единствена връзка. Той ги скрепява един с друг, както само омразата може да свързва съществата. Това е всичко, което мога да различа ясно в този необхватен свят, в който следвам своя път. Да спрем дотук. Ако приема за истинско безсмислието, което определя моите връзки с живота, ако се проникна от чувството, което ме обхваща пред зрелищата на света, от тази проницателност, която ми налага да търся знание, трябва всичко да пожертвувам за тези истини и да ги погледна в лицето, за да мога да ги поддържам. Преди всичко трябва да определя според тях поведението си и да бъда с тях във всичките им последици. Говоря тук за честност. Но искам да зная преди това дали мисълта може да съществува в тези пустини.

Знам вече, че мисълта все пак е навлязла в тези пустини. Тя е намерила хляб там. Разбрала е, че досега се е подхранвала с илюзии. Дала е път на някои от най-неотложните теми за човешкия разсъдък.

От момента, в който е разпознато, безсмислието се превръща в най-разкъсващата от всички страсти. Големият въпрос е да узнаеш дали можеш да живееш със своите страсти, да узнаеш дали можеш да приемеш техния фундаментален закон — да изгарят сърцето и същевременно да го опияняват. Но ние все пак не поставяме още този въпрос. Той е в центъра на опита. Ще дойде време да се върнем към него. Нека по-скоро опознаем темите и поривите, родени в пустинята. Достатъчно ще бъде да ги изброим. Те също днес са познати на всички. Винаги е имало хора, които са защищавали правата на ирационалното. Традицията на унижаваната мисъл, ако бихме могли така да се изразим, никога не е отмирала. Рационализмът е критикуван толкова много, че това сякаш вече не е необходимо. И все пак в нашето време се раждат отново тези парадоксални системи, които успяват да накарат разума да се колебае, като че изобщо някога е вървял напред. Но това не е толкова доказателство за ползата от разума, колкото за жизнеността на неговите надежди. В исторически аспект това постоянство на две поведения показва ясно основната страст на човека, разкъсван от своя порив към единство и ясното съзнание за обграждащите го стени.

Но може би никога в никое време нападките срещу разума не са били тъй силни, както в нашето. След мощния вик на Заратустра: „Случайност — това е благородната родоначалница на света. Аз я върнах на всички предмети с думите, че няма вечна воля, която да се разпорежда с тях“, след смъртоносната болест на Киркегор, „болката, водеща до смъртта, след която няма нищо“, знаменателните и мъчителни теми на абсурдната мисъл идват една след друга. Или поне — и тази отсенка е основна — темите на ирационалната и религиозна мисъл. От Ясперс до Хайдегер, от Киркегор до Шестов, от феноменолозите до Шелер, и в логичен и духовен план цял род умове, близки по своя стремеж, противници по своите методи и цели, настървено се нахвърляха да преградят царствения път на разума и да открият отново правите пътища към истината. Тук разсъждавам за познати и изживени истини. Каквито и да бъдат или са били техните амбиции, всички са тръгнали от този неотразим свят, където господствуват противоречието, антиномията, тревогата или безсилието. И общото за тях са именно темите, които изведохме дотук. За тях също трябва да се каже, че най-важното са заключенията, които могат да се извлекат от тези открития. Това е толкова важно, че трябва да ги разгледаме отделно. Но засега става дума само за техните открития и за техните начални опити. Става дума само да се установи тяхната взаимовръзка. Ако би било самомнително да желаем да разискваме техните философии, възможно и достатъчно е във всеки случай да накараме да се почувствува общата им атмосфера.

Хайдегер разглежда хладнокръвно човешката участ и заявява, че това съществуване е унижено. Единствената реалност е „грижата“ във всички измерения на съществото. За човека, изгубен в света и неговите развлечения, тази грижа е бегъл, призрачен страх. Но щом този страх се самоосъзнае, той се превръща в тревога, постоянна атмосфера на прозорливия човек, „в която съществуването се преоткрива“. Този професор по философия пише, без да трепне, и то с най-абстрактния език на света, че „стесненият и ограничен характер на човешкото съществуване е по-първичен от самия човек“. Той проявява интерес към Кант, но само за да открие ограничения характер на неговия „чист разум“. Само за да завърши своя анализ със заключението, че „светът не може да предложи нищо на разтревожения човек“. Тази грижа му се струва надминала до такава степен категориите на разсъдъка, че мисли само за нея и приказва само за нея. Той изброява нейните форми: скука, която обикновеният човек се мъчи да изличи в себе си, да я задуши; ужас, когато духът съзира смъртта. Той също така не отделя съзнанието от абсурда. Съзнанието за смъртта призовава грижата и „съществуването се самопризовава с посредничеството на съзнанието“. То е самият глас на тревогата и то заклина съществуването „да се върне само към гибелта си в анонимното Безличие“. Според него не бива да се спи, трябва да се бди до пълно изхабяване. Той остава в този абсурден свят и изтъква преходния му характер. Той търси своя път сред развалините.

Ясперс губи вяра във всякаква онтология, защото счита, че ние сме загубили „простотата“.

Той знае, че не можем да стигнем до нищо, което да стои над смъртоносната игра на привидностите. Знае, че поражението — това е краят на разума. Той се спира на духовните лутания, които ни предава историята, посочва безмилостно пукнатината на всяка система, илюзията, която е спасила всичко, учението, което не е скрило нищо. В този опустошен свят, където невъзможността да знаеш е доказана, където нищото се явява единствена реалност, а неспасяемото отчаяние — единствен начин на поведение, той се опитва да намери отново нишката на Ариадна, която води до божествените тайни.

Шестов от своя страна във възхитителното еднообразие на своите творби, клонейки непрекъснато към същите истини, доказва безспир, че и най-сбитата система, и най-универсалният рационализъм опира винаги накрая до ирационалното в човешката мисъл. Нито една от ироничните очевидности, нито едно от смешните противоречия, които обезценяват разума, не му убягва. Едно-единствено нещо го занимава — изключението независимо от това, дали се отнася до сърцето, или до ума. През опитите на Достоевски с осъдения на смърт, през гневните пътища на ницшеанския дух, през проклятията на Хамлет или горчивата аристократичност на Ибсен той открива, осветлява и превъзнася човешкия бунт срещу невъзвратимото. Отрича смисъла на мисълта, насочва своите стъпки по-решително чак в средата на безцветната пустиня, където всички истини са се превърнали в камъни.

Най-заразителен от всички е Киркегор, който поне в част от своето съществуване успява не само да открие абсурда, но и да го изживее. Човекът, написал: „Най-истинското безмълвие не е, когато мълчиш, а когато говориш“, се уверява в началото, че никоя истина не е абсолютна и не може да направи задоволително едно съществуване, невъзможно само по себе си. Като същински Дон Жуан на познанието, той играе с безчислени псевдоними и противоречия, написва „Поучителни беседи“ и едновременно с това едно ръководство по циничен спиритуализъм като „Дневникът на един прелъстител“. Отказва се от утешенията, от морала, от удобните принципи. Не се опитва да смекчи болката от оня трън, който усеща в сърцето си. Напротив, той я изостря с безнадеждната радост на един щастлив разпнат, изгражда къс по къс с проницателност, с отрицание и присмех категорията демоничност. В този едновременно нежен и ухилен образ, в тези танцови стъпки, последвани от вик, изтръгнал се издън душа, се съдържа абсурдният разум, борещ се с надхвърлящата възможностите му действителност. И духовното лутане, което води Киркегор до любимите му скандали, също започва в хаоса на опит, лишен от своите декори и върнат към своята първична непоследователност.

В съвсем друг, методичен дори чрез крайностите си аспект Хусерл и феноменолозите възстановяват света в неговото многообразие и отричат висшата власт на разума. Те обогатяват душевния мир по невероятен начин. Листенцето на розата, километричният камък или човешката ръка имат същото значение, което и любовта, желанието или законите на гравитацията. Да мислиш, означава вече не да обединяваш, да приемаш като близка привидността под образа на велик принцип. Да мислиш, означава отново да се научиш да виждаш, да бъдеш внимателен, да направляваш съзнанието си, да превръщаш всяка идея, всеки образ, подобно на Пруст, в особена област. Парадоксално — всичко е особено. Това, което оправдава мисълта, е нейното съвършено самосъзнание. За да бъде по-постоянна, отколкото тази на Киркегор или Шестов, теорията на Хусерл в основата си отрича класическия метод на разсъждения, разбива надеждата, разкрива пред интуицията и сърцето рой явления, в чието богатство има нещо нечовешко. Тези пътища водят към всички науки или към никоя. Това ще рече, че тук средството е много по-важно от целта. Става дума само за „начин да узнаеш“, а не за утеха. И този път — най-вече основата.

Как да не се почувствува дълбокото родство между тези умове? Как да не се види, че те се събират отново край една особена и горчива област, където надеждата няма вече място? Искам да ми бъде обяснено всичко или нищо. И разумът е безсилен пред този вик на сърцето. Духът, разбуден от тази необходимост, търси и намира само противоречия и безумия. Това, което не разбирам, е безсмислено. Светът е населен от тези ирационалности. Той самият, чийто единствен смисъл не разбирам, също е една огромна ирационалност. Ако мога да кажа поне веднъж „Това е ясно“, всичко би било спасено. Но тези хора с охота заявяват, че нищо не е ясно, че всичко е хаос, че човекът запазва само своята проницателност и точно определеното познание за стените, които го обграждат.

Всички тези опити съвпадат и се препокриват. Достигнал предел, разумът трябва да направи преценка и да оформи своите заключения. Така идват самоубийството и отговорът. Но аз искам да обърна реда на търсенето и да тръгна от лутанията на разума, за да достигна до всекидневните действия. Опитите, споменати тук, са породени в пустинята, която не бива да напускаме. Трябва поне да узнаем докъде са стигнали те. В тази точка от своето усилие човек се изправя пред ирационалното. Той усеща в себе си своето желание за щастие и за смисъл. Абсурдът се ражда в това съпоставяне между човешкия порив и безсмисленото мълчание на света. Именно това не трябва да се забравя. Ето за какво трябва да се хванем, защото оттук могат да се породят последиците на цял един живот. Ирационалното, човешкият стремеж и абсурдът, който изплува от тяхната среща, ето трите действуващи лица на драмата, която по необходимост трябва да завърши според всичката логика, съдържаща се в едно съществуване.

Бележки

[1] Но не в буквалния смисъл. Не става дума за дефиниция, а за изброяване на чувствата, които могат да съдържат безсмислие. Когато изброяването завърши, това все пак не означава, че абсурдът е изчерпан. Б. а.

[2] Жан-Пол Сартр. Б. пр.

Прегледано: 120 | Добавено от: Goto | Тагове: екзистенциализъм, Албер Камю, Митът за Сизиф
Общо коментари: 0
Само регистрирани потребители могат да добавят коментари.
[ Регистрация | Вход ]

Търси

Васко Абаджиев

Facebook

Васко Абаджиев

Статистика