М а м и ч к о,

     Сега е полунощ. Току-що хвърлих шапката си на леглото и почувствах цялата си самота.

     При завръщането си намерих Вашето писмо и сега то ми прави компания. Можете да бъдете уверени, мамо, че макар и не винаги да пиша, макар и не винаги да съм добър, нищо няма такава цена за мен, както Вашата ласка. Но тези неща трудно могат да се изразят и аз никога не съм умеел да ги изразявам, толкова дълбоки са те, толкова трайни и постоянни. Обичам Ви, както никога никого не съм обичал...

     (...) Мамо, това което изисквам от жената, ще успокои вътрешната ми тревога. Ето затова жената ми е толкова необходима. Не можете да си представите колко е тежко да си сам, да чувстваш своята младост безполезна. Вие не можете да разберете какво дава жената, какво би могла да даде тя.

     Много съм самотен в тази стая.

     Да не си помислите, мамо, че имам някакво мрачно настроение. Аз съм винаги такъв, щом като отворя вратата, хвърля шапката и осъзная, че денят е свършен, че отново се е изплъзнал между пръстите ми.

     Ако пишех всеки ден, щях да бъда щастлив, че поне нещичко ще остане от мен.

     Нищо не ме възхищава така, както думите на хората: „Колко си млад още!” – защото аз имам такава потребност да чувствам, че съм млад.

     Само че аз не обичам хора като С., които са напълно доволни от щастието си. Те спират своето развитие. Нужна е някаква частица вътрешно безпокойство, за да се разбере това, което става наоколо. И ето че аз се боя да се оженя. В брака всичко зависи от жената.

     И все пак тълпата, след която се разхождаш, е пълна с обещания. Но тя е безлична. А жената, която ми е необходима, сякаш е съставена от двадесет жени. Твърде много изисквам аз и това ще ме смаже...

     Целувам Ви с цялата си нежност. Не мислете, че „потъвам”, но все пак можете да ме благословите.

                                                                                                               А н т о а н

                                                    ………………………………