РЕВНИВАТА ЦАРИЦА ОТ "СНЕЖАНКА" И МИТЪТ ЗА ЕДИП

     Като се има предвид, че вълшебните приказки художествено отразяват най-важните стадии в развитието на индивида, не е чудно, че смислова ос на много от тях са трудностите, породени от едиповите конфликти. Но досега разглежданите приказки третираха проблемите на детето, а не тези на родителите. В живота отношението родител – дете крие не по-малко проблеми от отношението дете – родител и затова много вълшебни приказки се докосват до едиповите комплекси на родителите. Като вдъхват вяра на детето, че е напълно способно да намери изход от едиповите си конфликти, приказките същевременно предупреждават родителите за пагубните последици, които ще ги сполетят в случай, че не преодолеят трудностите, породени от тези конфликти.(7)

     В „Джак и бобовото стъбло” е показана майка, която очевидно не е подготвена да позволи на сина си да постигне независимост. „Снежанка” ни разказва как една майка, царицата, се погубва от ревност към дъщеря си, която с всеки изминал ден става по-хубава от нея. В гръцката трагедия Едип в крайна сметка е погубен от комплексите, носещи неговото име; майка му Йокаста също заплаща с живота си, но първопричина за драмата, довела ги до гибел, е баща му Лай, който се страхува, че синът му ще заеме неговото място. Митът и приказката имат една и съща главна тема: ревността на царя в първия случай и на царицата – във втория към тяхното дете, на чието име е наречена историята. Затова би било полезно за започнем с кратък анализ на този известен мит, вдъхновил толкова психоаналитични изследвания; днес той се е превърнал в метафора, с която изразяваме едно особено съотношение на чувствата в семейството, което може да попречи на детето да стане зряла и цялостна личност, но същевременно може да стимулира развитието на изключително богата личност.

     Общо взето, колкото по-малко един индивид е бил способен да разреши градивно едиповите си проблеми, толкова по-голям е рискът да бъде отново обсебен от тях, когато на свой ред стане родител. Бащата, не успял да интегрира в процеса на съзряване детското желание за притежание на майка си и ирационалния страх от баща си, има всички шансове да изпитва мъчително безпокойство от мисълта за съперничеството със сина си и под влияние на страха може да предприеме гибелни действия, както постъпил цар Лай. От една страна, безсъзнателното у детето безотказно реагира на тези чувства, ако те са част от отношението родители – дете. Вълшебната приказка дава възможност на детето да осъзнае, че ревнува родителите си и че и родителите му същевременно могат да изпитват подобни чувства, това прозрение може да помогне за прехвърлянето на мост над пукнатината, която разделя родителите и детето, а и за градивно преодоляване на трудностите, които в противен случай не биха били превъзмогнати. Нещо много по-важно: вълшебната приказка вдъхва увереност на детето, внушавайки му, че не трябва да се страхува от родителската ревност, ако тя съществува, защото благополучно ще оцелее въпреки моментните усложнения, породени от тези чувства.

     Вълшебните приказки не казват защо единият от родителите може да се окаже неспособен да се радва, че детето му расте и го превъзхожда, а започва да ревнува. Ние не знаем защо царицата от „Снежанка” не умее да старее елегантно и да преживява отново собствената си младост, гледайки с удоволствие как разцъфтява красотата на дъщеря й; вероятно в миналото й нещо се е случило и в резултат на това е станала толкова уязвима, че намразва детето, което би трябвало да обича. Митичният цикъл, чийто център е историята на Едип, ни показва как този родителски страх от детето може да се предава от поколение на поколение.

     Този митичен цикъл, завършващ със „Седемте срещу Тива”, започва с Тантал, приятелят на боговете, решил да изпита тяхното всезнание, като ги угощава с тялото на сина си Пелопс. (Царицата от „Снежанка” заповядва да убият дъщеря й и изяжда онова, което смята за част от тялото на Снежанка). Митът разказва, че Тантал пожертвал сина си от суета; пак от суета царицата извършва престъпното си деяние. Царицата, поискала да остане завинаги най-хубавата на света, е осъдена да танцува до смъртта си с нажежени до бяло железни обувки. Тантал, който се опитал да измами боговете, поднасяйки им тялото на своя син, е запокитен в царството на Хадес и вечно ще се мъчи да утоли глада и жаждата си с вода и плодове, които се отдалечават всеки път, когато протегне ръка към тях. Така в мита, както и в приказката, наказанието съответства на престъплението.

     Но и в двете истории смъртта не означава непременно край на живота: Пелопс е съживен от боговете, а Снежанка се връща към живот благодарение на принца. Смъртта по-скоро е символ, че човекът вече е станал нежелан, тъй както детето в едипова възраст не желае в действителност смъртта на родителя-съперник, а иска просто той да не му пречи да спечели изцяло за себе си вниманието на другия родител. В определен момент то иска да отстрани единия родител от пътя си; в следващия го иска жив и здрав и изцяло на свое разположение. По същия начин във вълшебната приказка един от персонажите в даден момент умира или е превърнат в камък, за да оживее в следващия.

     Постъпката на Тантал, който бил готов да пожертва благополучието на сина си, за да задоволи суетата си, била толкова пагубна за него, колкото и за Пелопс. След като баща му по такъв начин си послужил с него, Пелопс не се поколебал по-късно да убие друг баща, за да постигне своята цел: Еномай, царят на Елида, от егоизъм искал да задържи завинаги дъщеря си Хиподамия, която била много красива; той измислил хитър план, който, прикривайки истинските му намерения, би й попречил да го напусне. Всеки кандидат за ръката на Хиподамия трябвало да се състезава с цар Еномай в надбягване с колесници. Ако кандидатът спечелел, щял да се ожени за принцесата, ако загубел, царят имал право да го убие и никога не пропущал да го стори. Пелопс тайно заменил медните оси на царската колесница с восъчни и благодарение на тази хитрост станал победител в надбягването, в което царят загинал.

     Дотук митът показва, че последиците са еднакво трагични, когато бащата си присвоява правото да разполага с живота на сина си за постигане на свои собствени цели или, тласкан от едипова привързаност към дъщеря си, се опитва да я лиши от личен живот, премахвайки физически кандидатите за ръката й. Митът ни разказва и за ужасните последици от съперничеството между братя. Пелопс имал от Хиподамия двама законни сина, Атрей и Тиест. Воден от ревност, по-младият, Тиест, откраднал овена със златното руно, собственост на Атрей. За да си отмъсти, Атрей убил двамата сина на Тиест и му ги поднесъл на богато угощение.

     Това не е единственият пример за ревност между братя в дома на Пелопс. Той имал и незаконен син, Хризип. Лай, бащата на Едип, на младини намерил убежище и закрила в дома на Пелопс. Въпреки всички добрини на Пелопс към него Лай оскърбил своя благодетел, като отвлякъл – или похитил – Хризип. Можем да предположим, че Лай е постъпил така от ревност към Хризип, когото Пелопс предпочитал. За наказание, че се е поддал на ревността си, Лай получил предсказание от Делфийския оракул, че един ден ще бъде убит от собствения си син. Както Тантал убил – или се опитал да убие – сина на Пелопс, и както Пелопс причинил смъртта на своя тъст Еномай, така и Едип идва да убие баща си Лай. В обичайния хор на събитията синът заема мястото на баща си; в тази светлина можем да възприемем разказаните истории като израз на желанието на сина да постигне това и опитите на бащата да го предотврати. Но от този митичен цикъл научаваме, че едиповите прояви на бащите предхождат едиповите прояви на техните деца.

     За да предотврати възможността да бъде убит от сина си, в деня на раждането на Едип Лай наредил да пробият дупки в глезените на детето и да завържат нозете му. После заповядал на един пастир да отнесе Едип и да го изостави в пустинята, където ще бъде обречен на смърт. Но пастирът, както и ловецът от „Снежанка”, се смилил над детето. Той поверил Едип на друг пастир, върнал се и се престорил, че е изпълнил заповедта. Друтият пастир отнесъл Едип на своя цар, който го отгледал като собствен син.

     В младежките си години при едно пътуване Едип се допитал до Делфийския оракул и той му предрекъл, че ще убие баща си и ще се ожени за майка си. Убеден, че царят и царицата, които го отгледали, са истинските му родители, Едип не се върнал при тях, а тръгнал като странник по света, за да избегне ужасната си съдба. На един кръстопът той убил Лай, без да знае, че е неговият баща. Продължавайки пътя си, Едип стигнал до Тива и освободил града от властта на Сфинкса, като разгадал загадката му. За награда Едип се оженил за царицата, която не била друга, а овдовялата му майка Йокаста. По такъв начин синът заел мястото на баща си като цар и съпруг; синът се влюбил в майка си, а майката влязла в сексуални отношения със сина си. Когато най-накрая истината излязла наяве, Йокаста се самоубила, а Едип се самоослепил за наказание, че не видял какво върши.

     Но трагичната история не свършва дотук. Двамата сина-близнаци на Едип, Етеокъл и Полиник, изоставили баща си на нерадостната му съдба; единствено дъщеря му Антигона проявила милосърдие към него и станала водач в бягството на слепеца. Минало време и във войната на Седемте срещу Тива Етеокъл и Полиник загинали в двубой при една битка. Антигона не се подчинила на заповедта на вуйчо си Креон, новият цар на Тива, и погребала любимия си брат Полиник; за наказание Креон я осъдил на смърт. Както показва съдбата на двамата братя, съперничеството между тях довело до гибелни последици; а участта на Антигона ни убеждава, че и изключителната братска привързаност също може да е фатална

     Нека обобщим различните връзки, които водят до смъртта в тези митове: вместо да приеме с обич сина си, Тантал го жертва за постигане на свои лични цели; Лай постъпва по същия начин спрямо Едип; и двамата бащи накрая биват убити. Еномай умира, защото се опитва да запази само за себе си своята дъщеря, както и Йокаста, допуснала прекомерна близост в привързаността към сина си: сексуалната любов към детето от другия пол е също тъй гибелна, както деянията, продиктувани от страх, че детето от другия пол ще замести и надмине родителя. Едип се погубва, убивайки баща си, както се погубват и неговите синове, изоставили го в покрусата му. Ревността, съперничеството ги тласкат към взаимно братоубийство. Антигона, която не изоставя баща си Едип, а споделя неволята му, умира поради прекомерната си привързаност към брат си Полиник.

     Но смъртта на Антигона не слага край на историята. Цар Креон я осъжда на смърт въпреки молбите на сина си Хемон, който е влюбен в девойката. Убивайки Антигона, Креон причинява и смъртта на сина си: отново виждаме баща, който не може да се откаже от амбицията да управлява живота на сина си. Отчаян от смъртта на любимата си, Хемон прави опит за убие баща си и като не успява, слага край на живота си; майка му, съпругата на Креон, неутешима поради смъртта на сина си, също се самоубива. От семейството на Едип оцелява само Исмена, сестрата на Антигона, която не е привързана дълбоко към никого от близките си и с която никой от семейството й не е бил силно свързан. Ако вярваме на мита, сякаш няма изход: всеки, който по силата на случайността или на собствените си желания е свързан дълбоко с „едипова” ситуация, се превръща в жертва..

     В този митичен цикъл срещаме почти всички типове инцестна привързаност, които са застъпени и във вълшебните приказки. Но в приказките историята на героя ясно показва, че тези потенциално пагубни инфантилни отношения могат да се интегрират в процеса на съзряване. В мита трудностите, породени от едиповите проблеми, се изразяват в действия и в последствие завършват с всеобща гибел, независимо дали отношенията са натоварени с положителен или отрицателен знак. Посланието е ясно: ако единият от родителите не може да приеме детето си като дете и отхвърля идеята, че един ден то ще заеме мястото му, очаква го нещо наистина трагично. Единствено възприемането на детето такова, каквото е – т. е. нито съперник, нито обект на сексуална любов, може да бъде залог за добри отношения между родители и деца и между братя и сестри.

     Но вълшебните приказки и този класически мит представят едиповите връзки и последиците от тях по различен начин! Въпреки ревността на мащехата си Снежанка не само оцелява след всички премеждия, но постига и голямо щастие, както и Рапунцел, чиито родители са я изоставили, за да могат да задоволят собствените си желания, много по-важни за тях от грижите за дъщеря им, и чиято майка-осиновителка – магьосницата – се опитала да я задържи прекалено дълго при себе си. Красавицата от „Красавицата и звяра” обича баща си и е обичана от него също тъй дълбоко. Никой от тях не е наказан за взаимната им привързаност, напротив, Красавицата спасява едновременно и баща си, и звяра, пренася върху любимия синовната си любов и привързаност. Пепеляшка също не става жертва на ревността на сестрите си, а печели победа накрая.

     Така е във всички приказки. Тяхното послание внушава, че усложненията и трудностите, породени от едиповите проблеми, макар на пръв поглед неразрешими, могат да се преодолеят, ако смело се изправим срещу тях; че човек, който се е сблъскал с подобни тежки емоционални проблеми, може да постигне по-добър живот от тези, които никога не са се срещали с тях. В мита има само непреодолими трудности и гибел; в приказката опасностите са същите, но те благополучно се преодоляват. Не смърт и разрушение, а една по-висша интеграция, символизирана от победата над врага или съперника и щастието – това е наградата за героя в края на приказката. За да я постигне, той трябва да премине през изпитанията на растежа, аналогични на онези, които детето трябва да понесе, за да достигне зрелостта. Тези изпитания вдъхват смелост на детето да не се огъва пред трудностите, които среща в борбата си за самопостигане.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

     (4) Предсъзнателен – определение за мисловните процеси, които са временно несъзнателни, но могат да станат съзнателни.

     (5) Сборникът с вълшебни приказки, известен като „Хиляда и една нощ” или в английския превод на Бъртън The Arabian Night’s Entertainmens, има индийски и персийски произход и се отнася към Х век. Числото „1001” не трябва да се приема буквално. Напротив, „хиляда” в Арабия значи”безброй” и 1001 подсказва едно безкрайно число. По-късно компилаторите и преводачите приели прекалено сериозно тази цифра и подразделяйки приказките и прибавяйки към тях други, съставили сборници, съдържащи съдбоносния брой нощи.

     (6) Фрустрация – състояние на индивида, когато една тенденция или основна потребност не е могла да бъде задоволена и е била подтисната.

     (7) Във вълшебните приказки съществува ясното разбиране, че детето бива подложено на едиповите изпитания неизбежно и независимо от волята му и затова не понася наказание, когато действа под тяхно влияние, ала родителите, които си позволяват да пренасят върху детето собствените си едипови проблеми, заплащат това с тежки страдания.

                                                << напред          назад >>