Детенцето е на непълни три години. То знае имената на тоновете и използва всяка свободна минута пред пианото да се покатери на стола и потърси с малките си пръсти интервали и акорди, в които остава дълбоко заслушано. Светлината, която пръв открива Марто, като че ли засилва блясъка си.

   В долния етаж на къщата живее оперната певица Женя Стефанова. Една сутрин към 9 часа на гости ѝ е дошло тригодишното момченце. Стефанова току-що се готви да почне да упражнява и съвсем на шега се обръща към малкия: „Васко, я ми изпей ла.” И Васко изпява ла. Сравнен с пианото тонът се оказва съвсем верен. Това буди любопитство у певицата, която мисли, че попадението е случайно. Вземайки детето на коленете си и закривайки очите му, почва да го изпитва. Оказва се, че Васко има не абсолютен, ами „Свръх” – абсолютен слух, нещо, което нито баща му, нито майка му знаят. Малкият открива тоновете с лекота и безпогрешност, с които зрящият различава цветовете или сянката от светлината. Интервали и най-сложни дисхармонични акорди са слухово осезаеми от малкия – като че ли не слуша, ами пипа някакъв техен релеф или гледа с очите си белите и черни клавиши. Това откритие добива още по-сензационен характер, когато две седмици след случката, пак певицата Стефанова, седнала пред пианото, пее партията си от „Кармен”.  Тя не е отворила нотите и маркира съпровода по памет. Изведнъж Васко, който седи кротко до кофата с въглища, изкрещява с всички сили: „Не така, не така!” Стефанова се обръща и вижда: детето държи желязната маша и гневно я маха срещу ѝ. Сключените му в тъмна бръчка вежди не търпят никакво възражение. Стефанова отваря нотите и сверява. Действително тя е взела с лявата си ръка някакъв басов тон, който не стои в съпровода. Тя е поразена. Подробно и целесъзнато прави опити – свири правилно, после грешно. Васко слуша, и Васко казва: да, не, и да, и не – правилно или неправилно. Това внася смут в душата и съзнанието на певицата. Има нещо мъчително да установиш в едно тригодишно дете тая способност да чува неправилното в хармонията съзвучие, това, което не могат да открият опитни диригенти и учители по хармония. Каква музикална представа, какъв мозък крие тая малка глава и възможно ли е на три години да има в съзнанието си цялата хармония, без да са дадени на детето най-елементарни познания от теорията на музиката, без да е изсвирило теоретично съзнато една гама? Кой му внуши правилата за позволено и непозволено в съчетанията на тоновете? Това е загадка и, тъй като чудесата не идат по свръхестествени пътища, единственото обяснение е, че детето е попило хармонията на тоновото изкуство само от слушане на музиката в бащината си къща. Но нима тия пътища на знание и познание не са по-малко чудни от приемането на всяко друго свръхестествено явление? Какво е това музикално проникновение, оглъбление, какви са тия познания в главата на едно тригодишно дете, чийто речник се състои от сто думи – имената на стоте предмета, които е видяло с очите си. Та това е не по-малко чудно от гения на Паскал, който на петгодишна възраст откри сам Питагоровата теорема, или на шестгодишния Моцарт, който нотираше по памет всичко, което чуваше,. Кой психолог, кой писател, кой психиатър и душевед ще разгадае чудото?

   Тези случки не стават предмет на дълги разисквания в семейство Абаджиеви. Интелигентните родители приемат чудото трезво, разумно, без паника, и особено бащата, който е лишен от всяка суетна родителска слабост да види детето си „чудо” бляснало като ракета, обградено от слушатели и адмиратори, от славата и шума на „ах, какъв талант, ах, какъв гений!” Не! Първата мисъл на бащата е да проведе музикалното обучение на безспорно надареното си дете правилно, методично, главно – без прибързаности. Доколко проф. Абаджиев не е насилвал развитието на детето си говорят думите на шестгодишния Васко, който след няколкомесечно обучение се обръща към баща си: „Татко, дай ми нещо да се измъча!”

   Майката и бащата знаят вече защо детето се чувства най-добре върху меката възглавница под клавиатурата и не го насилват да играе против волята си. Но бащата също правилно решава, че няма смисъл да го занимава – тригодишен – с инструмент, поне до петата му година. Той обаче зорко следи душевното раздвижване на детенцето от музиката, която то слуша почти денонощно. Без особено старателни наблюдения майката забелязва, че Васко е по-неспокоен, когато тя свири Бетовен или Мусоргски. Детето се оживява и излиза от обичайната си мълчаливост. То вика: „Мами, още веднъж!” И майката повтаря, докато детето заситено казва: „После!”

   Друга проява у детето, която буди безпокойство у родителите, е чувствителността му към шум. Всичко, което не е музика – всеки остър звук, тракане, скърцане, грохота от уличния паваж, детето понася мъчно. По-късно тая чувствителност ще стане болезнена – източник на не малки страдания. На детското лице се изписва мъка, когато слуша от съседство не твърде добрата интонация на бащините си ученици. Физически, момченцето, без да има красотата на кукла, е прелестно в мълчаливата си съсредоточеност, с блясъка на умните си очи, с невероятно за възрастта си смислени въпроси. Известно време родителите са в колебание какво да учи – пиано или цигулка. Майката на артиста не може да си спомни кое в действителност е определило пътя му на цигулар, а не на пианист.

   Три-четиригодишното дете, само̀, без някой да му е показвал, свири с малките си пръсти съвсем правилно гами – мажорни, минорни, акорди с по-сложно многозвучие, и следящият го отстрани има впечатлението с неловкото и гузно чувство за някаква собствена виновност, че детето, което трябва да бъде всред играчките си, броди вече в области, които са дадени само на специално одарени възрастни. Детето си е дете, ала ясно, в областта на музиката то е в някакво царство, което никой възрастен, компетентен, знаещ не може точно да прозре, разбере и каже с положителност – какво е то. Музиката има изворите си в емоционалния живот на човека. Идеите за веселото, бодрото, скръбното, възвишеното, грандиозното, смешното, енергичното и т. н. са пълнежът на тоя живот, на човешката душевност. Но Васко е на три-четири години и целият му вътрешен мир въпреки всичко е все пак само детски. Тогава какво чувствува момченцето, когато с петсантиметровите си пръсти само̀ си поставя задачи от хармонията и само̀ си ги разрешава. Лесно ли е да се разбере тоя душевен импулс за възрастта му?

1 <<   2  >>  3