Може би ще се отговори, че детето е възприемало музиката външно, като благозвучие за сетивото му, и само неговата изключителна музикалност е търсила сложните изяви и разнообразни форми на полифонията. Но ако е така, защо тогава то става извънредно неспокойно, когато майката свири Бетовен, Мусоргски и Бах, и спокойно, съсредоточено слуша Лист, Моцарт, Шопен? Очевидно засегната е някаква по-дълбока или по-друга струна в детския душевен мир, а не само вродени или външно естетически апостериорни познавателни способности. Сам Васко Абаджиев дава днес краткото обяснение: „Съзнателно отношение към музиката на Бах, Бетовен, Шопен в оная детска възраст вероятно не съм имал. Дълбоко осъзнато различие мисля, че не съм правил. Душевните реакции са били съвсем неподготвени, априорни.”

   Обяснението е кратко, но правилно: геният у детето чувствува нещата априорно. Тъкмо това е гениалното – да чувствуваш гениално, без да знаеш защо е гениално. Детето е на четири години и току праща майка си да отиде и каже на свирещия в съседство ученик на баща му – по-високо или по-ниско: „Мами, кажи по-високо; мами, кажи по-ниско – това е фраза, която Васко повтаря на майка си в един следобед поне двадесет пъти.

   На петгодишна възраст баща му изписва една четвърт цигулка Aubry. Обучението почва съвсем академично – в съвършен стил на професор Никола Абаджиев. Детето си има ученическа книжка и докато трае урокът отношенията са досъщ отношения на ученик към учител. Обръщението на Васко към баща му е „господин професоре”. След урока детето е на раменете на баща си.

   Невръстният напредва така бърже, че родителите са изумени. Всеки цигулков педагог знае колко главоболни са понякога, във връзка с постановката, първите седмици на обучението и с действително способни деца. При Васко случаят е направо невероятен. Лява ръка, дясна ръка, китка, пръсти, водене на лъка – всичко се моделира като че ли членовете му не са от кости, мускули и стави, а от глина или от някаква каучукова материя. За слуха – излишно е да се говори, че е съвършен.

   Как се е водило обучението в първите няколко месеца и по каква метода и школа никой не може да даде сведения – проф. Абаджиев е покойник, майката е неспециалистка, а Васко е забравил. Знае се само, че към петия или шестия месец синът е недоволен от баща си и иска нещо, което да го измъчи. Знае се още, че в края на първата учебна година, на рождения си ден 14 януари 1932 г., шестгодишният Васко дава първия си домашен концерт, на който са поканени към 60 души – музиканти, литератори, интелектуалци. В кадифеното си костюмче и лачени обувки младият цигулар буди възхищение в публиката. Преди да излезе на „подиума” майка му го пита:

- Страх ли те е?

- Никак! – отговаря детенцето.

   Ще го придружава майка му. Васко вече е пред публиката и вдигнал цигулчицата си. В това време дъщерята на бивш министър, седемнадесетгодишна, почва да шушука със съседката си. Васко гледа недоволно към говорещите, почаква секунди и после с тон, чиято сериозност буди учудване, се обръща към бъбрещите:

- Не ви ли е срам! Ако не престанете да говорите, няма да свиря.

   Сконфузените девойки навеждат пламналите си лица. Слушателите са възхитени.

   Тоя Бетовеновски стил на изразяване недоволство е изненада и за родителите. Детето стои пак сериозно и съсредоточено.

   Малкият артист свири пиеси от Моцарт, Неруда, Хендел, Хумел.

   Присъстващ на домашния концерт разказва: „Всички поканени знаехме за талантливото дете на проф. Абаджиев и очаквахме, че малкият ще се представи добре с няколко дребни пиески – менует от Моцарт, гавот от Бах, от Госек... Това обаче, което шестгодишният даде с концерта на Вивалди, ла мажорния, и Моцарт – сол мажорния, слиса в буквалния смисъл на думата всинца ни. Човек имаше впечатление, че гледа не едно малко човече, което е стигнало известно ниво в цигулковото изкуство по пътя на борене и преодоляване мъчнотиите на инструмента, а нещо сътворено изкуствено, механически научено. Като че ли гледаше сръчността на някакъв малък фокусник-жонгльор. Всички технически трудности – пасажи, акорди, двойни тонове бяха до такава степен чисто и съвършено изработени, че слушателят забравяше да се отпусне, спокойно да изживее естетическата наслада като на концерт, а беше в плен на неловкото чувство, че слуша нещо нередно и ненормално. Всички бяхме нащрек. Като че ли всеки миг момченцето можеше да скъса пасаж, да вземе някой страхотен фалш. Разбира се, такова нещо нито се случи, нито можеше да се случи. Чувството на несигурност у слушателя беше субективно, произтичащо изключително от нелесната задача да се разбере и приеме феноменалната способност на един палечко да свири като възрастен. Тонът му естествено имаше дълбочината и пластичността, съответна на техниката му по простата причина, че една четвърт цигулчица не може да даде голям и годен за пластично ваене тон. Едва след концерта слушателите, освободени от чувството си на страх и почитание (друга дума не би могла да бъде по-точен изразител на чувството), си дадоха сметка за огромността на таланта и бъдещето му.

   След концерта, докато поканените пиеха и ядяха сладкиши, Васко се прибра в стаята си и се заигра с оловените си войничета”.

   От металните фигурки до Моцарт разстоянието е твърде голямо. Да вместиш в малката си детска глава и душа чувството на радост от шарените миниатюрни човечета ведно с прочувственото разбиране на автор като Моцарт е действително чудно явление.

   Трябва да се каже, че проф. Абаджиев никога не е пресвирвал или давал предварително тълкуване на зададената пиеса. Оставял е малкият да учи съвсем самостоятелно и после е напътствувал. Твърде често обаче се е случвало седем-осемгодишният школник да поправя разбиранията на професора. За феноменалната пък памет на малкия музикант говори следното: на четвъртия или петия месец баща му дава ла минорния концерт на Вивалди. На вечерта, значи само след няколко часа, момченцето не само научава концерта, но го свири пред баща си наизуст с всичките динамични тънкости.

2  <<  3  >>  4