На 17 ноември 1935 г. Васко дава в бившия Военен клуб първия си самостоятелен концерт за широка публика. Концертът е под покровителството на Съюза на българските писатели. Ненавършило още 10 години, момченцето излиза с трудна програма – Чайковски концерт, Корели-Леонар – „Ла Фолия”, Крайслер – „Сицилиана и Ригодон”, Хендел и Бетовен – менуети, Виенявски – „Скерцо-Тарантела”. Всички критики изтъкват огромния талант на детето, правят технически и идеен анализ на изпълнението на трудния Чайковски концерт и намират, че деветгодишният цигулар е надхвърлил изкуството, което може да даде едно дете, и че майсторството му налага да се преценява само с мерилото, с което се преценяват най-големите артисти. Крум Бояджиев пише: „Изумява неговата изключителна памет, безпогрешна техника и артистично изпълнение. В малките работи стигна върха на чисто музикалните и цигуларски възможности.” Вестник „Bulgarie” от 9. ХІІ. 1935 г. казва в дълга критична бележка между другото: „...Но в изпълнението на трудния Чайковски концерт нашият малък артист ни порази със силата на техниката си и с пречистената музикалност на фразата. Тук ние трябва да се абстрахираме от това, че артистът е на девет години. Всичко, което казваме за играта му, ние го казваме, прилагайки същото строго мерило, което бихме приложили и за един изпълнител, който притежава средствата да ни даде най-трудните пиеси от цигулковата литература.”

   Обучението на талантливото дете е поверено в сигурни ръце. Към всички качества, които учителят-баща има като вещ, културен и лишен от суетни амбиции педагог-ръководител, се прибавя и неоценимото за правилния развой на детето обстоятелство, че майката е концертираща пианистка. Младият цигулар учи всичко с пиано, а съпроводът за артиста е не само фон, на който цигулката ще изпъкне по-релефно, а органически неразделна съставка на цялата творба. Всеки голям компонист заляга за съпровода си с толкова старание и грижа, с колкото старание и грижа пише и солото. Художественият максимум в изпълнението – идейно и техническо, ще се постигне, ако артистът учи соло и съпровод едновременно, както правят всички големи артисти и както се учи в съветските консерватории. На Васко Абаджиев е даден от най-ранно детство най-правилен метод в творческата му работа.

   През 1934 г. страната ни посещава най-именитият французки цигулар – Жак Тибо. Тибо познава малкия Васко още от Виенския конкурс и в краткото си пребиваване в София пожелава да чуе детето-чудо. В хотела Васко му свири Бетовен концерт. Големият цигулар остава възхитен от дарованието, което „минава всяка представа и всяко очакване” и в дълъг разговор с проф. Абаджиев обръща вниманието му – детето незабавно да бъде пратено в странство при голям педагог. Предлага сам да го учи в Париж, доколкото оскъдното му време на концертиращ артист би позволило. Искрени, щедри и вълнуващи са думите, които Тибо казва за милото момче, което като във фокус е събрало всички таланти на музиканта и прелестите на едно умно, възпитано и добро дете. В малкото Васково албумче, в което ще оставят автографите си много именити люде на изкуството, Тибо вписва: „На прелестния малък Васко Абаджиев, който трябва, ако пожелае това, да даде на цигулковото изкуство едно от най-големите и редки имена. Добър успех, мило мое момче!”

 

          София,  28 ноември  1934 г.                                 Ж а к     Т и б о

 

   На заминаване, на софийската гара, виртуозът казва на близките на Абаджиеви (не на самите родители, което би могло да се приеме като ласкателство), че не може да се освободи от впечатлението от редкия талант на малкия Васко.

   Онези люде, които са следили културния ни живот по онова време, ще си спомнят, че проф. Абаджиев освен с името на вещ педагог се ползуваше и с име на добър музиковед, който при различни случаи изнасяше публични сказки на музикални теми и често стоеше начело на редица културно-музикални почини. Горното се отбелязва, за да се извади заключението: щом като професорът е бил толкова неуморим в обществените си инициативи, колко повече ще е бил трептящ в грижата си да даде добро и всестранно музикално образование на талантливото си дете. Като преподавател по ансамблова музика в Академията и сам участвуващ при камерни изпълнения в продукциите на учениците си, Абаджиев е закърмил малкия си син с дълбоко разбиране на камерна музика, която в по-зрелите години на цигуларя ще стане негов любим вид творчество.

   Васко Абаджиев, който по много линии върви, макар и по-малко талантлив, в успоредица с гениалния си по-стар събрат Моцарт, е щастлив в условията на развитието си. За изкуството на Васко пишат освен професионални музиканти и критици и не музиканти – проф. Асен Златаров, проф. Ал. Балабанов, Т. Недков, д-р Н. Танев – толкова много възторг и радост буди майсторството му.

   На десетгодишна възраст Васко посяга към капризите на Паганини. Лекотата, с която се отдават на цигуларя най-трудните пиеси за цигулка, подсказват бъдещия голям изпълнител на италианеца.

   През м. юни 1935 г. се получава чрез Белгийската легация, съответно Външното министерство, известие за устроения от Музикалната фондация в Белгия международен конкурс по цигулка на името на големия белгийски цигулар Йожен Изаи, починал през 1931 г. Състезанията според устава ще се провеждат всеки пет години. Първият конкурс е определен за 1937 г. Паричните премии са много големи, ала моралната награда, естествено, е по-ценна за отличилите се. Всяка страна има право да прати неограничен брой състезатели. Тъй като Васко не ще може да участвува и на този конкурс като редовен състезател поради възрастта си, проф. Абаджиев запитва Административния съвет на Фондацията – може ли десетгодишният талант да се яви като неофициален състезател.

4   <<   5   >>   6