четвъртък, 2024-03-28, 6:15 PM

Посетител Guest | Начало | Профил | Регистрация | Изход | Вход

Начало » 2015 » октомври » 3 » ГИ ДЬО МОПАСАН, "ПО ВОДАТА" - ЧАСТ СЕДМА
8:19 PM
ГИ ДЬО МОПАСАН, "ПО ВОДАТА" - ЧАСТ СЕДМА

                                          С  Е  Д  М  А      Ч  А  С  Т

 

                                                                 С е н – Т р о п е, 1 3   а п р и л

 

     Тъй като времето тази сутрин беше много хубаво, аз се отправих към Вернския манастир.

     Два спомена ме влечаха към тези развалини: споменът за чувството на безкрайна самота и незабравима тъга, която бях  изпитвал в този затънтен манастир, и за двама стари селяни – мъж и жена – при които ме бе завел миналата година един приятел, който ме развеждаше из дебрите на Мор.

     Седнал в една каруца, понеже пътят скоро щеше да стане невъзможен за кола с яйове, аз тръгнах отначало по брега край залива и стигнах до дъното му. На отсрещния бряг се виждаха боровите гори, където   Д р у ж е с т в о т о   възнамерява да строи още една почивна станция. Брегът, впрочем, е възхитителен и целият този край е великолепен. След това пътят навлиза в планините и скоро пресича градчето Коголен. Малко по-нататък аз се отбивам от него, за да продължа по друг един разоран път, който прилича на дълги бразди от коловоз. Една река, или по-скоро голям поток, тече отстрани и на всеки сто метра пресича това пороище, наводнява го, отдалечава се малко, връща се, отново забърква посоката, напуща коритото и се разплисква по пътя; после пропада в една долчинка, лута се из едно каменисто поле, изведнъж сякаш се вразумява и за известно време следва посоката си, ала ненадейно, обзета от някаква внезапна прищявка, рекичката се хвърля отново върху пътя и го превръща в блато, в което конят потъва до гърдите, а високата каруца – до сандъка.

     Никакви къщи, тук-таме по някоя въглищарска колиба. Най-бедните живеят в дупки. Можете ли да си представите, че има хора, които обитават дупки, че там прекарват цялата година, като секат дърва и ги горят, за да направят дървени въглища, че се хранят с хляб и лук, пият вода и спят като зайци в бърлогите си, в дъното на някаква тясна пещера, издълбана в гранита. Впрочем, неотдавна бяха открили сред тези неизследвани долища един отшелник, истински отшелник, скрит там от тридесет години, неизвестен никому, дори на горските пазачи.

     Не знам кой открил съществуването на този дивак и съобщил на кондуктора на дилижанса; от своя страна той казал на началника на пощата, който пък говорил с директора или директорката на телеграфа; последният изказал учудването си пред редактора на някакъв си провинциален вестник „Южен край”, който поместил едно сензационно съобщение, препечатано по всички провансалски вестници.

     Жандармерията се раздвижила и открила отшелника, без впрочем  да го безпокои, което значи, че той е пазел книжата си за самоличност. Но един фотограф, подтикнат от тази новина, тръгнал на свой ред, скитал три дни и три нощи из планините и накрай успял да фотографира някого си – истински отшелник, казват едни, не бил истинският, твърдят други.

     Ала миналата година моят приятел, който ми откри тази чудновата страна, ми показа две същества, положително по-странни от онзи нещастник, който беше дошъл в тези непроходими гори да скрие своята мъка, угризенията на съвестта си, незаличимото си отчаяние или може би една обикновена досада от живота.

     Ето как моят приятел ги беше намерил.

     Скитайки се на кон през тези долини, той се натъкнал ненадейно на нещо като обработена земя – лозя, ниви и един скромен, но обитаем чифлик.

     Влязъл. Посрещнала го една жена, селянка на около седемдесет години. Мъжът й, седнал под едно дърво, станал и дошъл да се ръкува.

     - Той е глух – казала тя.

     Бил едър осемдесетгодишен старец, за чудо силен, изправен и хубав.

     Държали един ратай и една слугиня. Приятелят, ми малко изненадан да срещне в тоя пустош такива необикновени същества, ги поразпитал. Живеели тук от доста отдавна, уважавали ги много и ги смятали за заможни, селска заможност.

     На няколко пъти той ги навестявал и лека-полека спечелил доверието на жената. Носел й вестници, книги, учудвайки се, че намира в нея мисли или по-скоро останки от мисли, които съвсем не били свойствени за нейния кръг хора. При това тя не била нито начетена, нито особено интелигентна, нито надарена с природен ум, но правела впечатление, като че ли в дъното на нейната памет са се запазили следи от забравени мисли, заспал спомен от някогашно възпитание.

     Един ден го запитала за името му.

     -   Казвам се граф дьо Х... – отговорил той.

     Развълнувана от една от онези неясни суетности, които живеят в дъното на всяка душа, тя подхванала:

      -   И аз съм благородница.

     После продължила, говорейки сигурно за пръв път за това тъй старо нещо, никому неизвестно.

     -   Аз съм дъщеря на полковник. Мъжът ми беще подофицер в полка, който татко командваше. Влюбих се в него и избягахме.

     -   И дойдохте тук?

     -   Да, скрихме се.

     -   И никога след това не сте виждали семйството си?

     -   О, не, помислете си – мъжът ми беше дезертьор.

     -   Никому ли не сте писали?

     -   О! Не.

     -   И никога ли не сте чули да се говори нещо за вашето семейство, за баща ви, за майка ви?

     -   О! Не. Мама беше умряла.

     Тази жена беше запазила в себе си нещо детинско, простодушния израз на онези жени, които се хвърлят в любовта като в пропаст.

     Той я запитал отново:

     -   Никому ли не сте разказвали за това?

     -   О! Не. Казвам го едва сега, защото Морис е глух. Докато чуваше, не бих посмяла да говоря. Освен това, откакто избягах, виждала съм се само със селяни.

     -   Поне бяхте ли щастлива?

     -   О! Да, много щастлива. Той ме направи много щастлива. Никога не съм съжалявала.

     А миналата година и аз на свой ред отидох да видя тази жена, тази двойка, както отива човек да види някои чудотворни мощи.

     Опечален, изненадан, учуден и отвратен, аз наблюдавах тази жена, която беше последвала този мъж, този селяк, съблазнена от хусарската му униформа, жената, която и по-късно под селските му дрехи не бе престанала да го вижда със синята куртка, със сабята, обут в ботуши със звънтящи шпори.

     Ала тя също беше станала селянка. Сред този пущинак тя се бе приспособила към такъв един живот без разкраски, без разкош, без никаква изтънченост – беше се подчинила на простите навици. Тя продължаваше да го обича. Беше се превърнала в жена от народа, със забрадка и платнена фуста. Хранеше се в пръстена паница, сложена на дървена маса, седнала на стол от плетена слама; ядеше зелева чорба и картофи със сланина. Спеше на сламеник до мъжа си.

     Никога за нищо не беше мислила, освен за него. Не беше съжалявала нито за накитите, нито за изящните платове, нито за модите, нито за меките кресла, нито за нежните пухени дюшеци, в които потъват телата за отмора. Тя е имала нужда само от него. Нищо не е желала, стига той да е при нея.

     Съвсем млада, тя бе оставила живота, хората и онези, които я бяха гледали и обичали. Беше дошла сама с него в тази дива урва. И той е бил за нея всичко, всичко, което човек може да желае, всичко, за което човек мечтае, всичко, което непрестанно очаква, всичко, за което вечно се вадява. Той бе изпълнил с щастие нейното съществувание от край до край. По-щастлива тя не би могла да бъде.

     Сега отивах за втори път да я видя, с онова учудване и смътно презрение, което изпитвах към нея.

     Тя живееше от другата страна на планината, в която се намираше Вернският манастир, близо до пътя за Йер, където друга кола ме очакваше, защото пътят, по който пътувахме, свършваше изведнъж и се превръщаше в обикновена пътечка, достъпна само за пешеходци и мулета.

     И така, аз тръгнах пеша да се изкачвам, сам, с бавни стъпки. Намирах се в една очарователна гора, същински корсикански дебри, един лес от приказките за феите, обрасъл с цъфнали лиани, уханни билки със силен мирис и високи величествени дървета.

     Късчета гранит по пътя блестяха и се търкаляха, а през пролуките между клоните изведнъж съзирах просторни сенчести долини, обрасли със зеленина, простиращи се докъдето ти видят очите. Сгорещих се. Кръвта буйно течеше из тялото ми; аз я усещах как пробягва по вените ми, гореща, бърза, бодра, ритмична, увличаща като песен, великата животинска и радостна песен на живота, който се вълнува под слънцето. Чувствах се доволен, чувствах се силен: ускорявах вървежа си, катерейки се по скалите, скачах, тичах, откривах всеки миг по-просторен изглед, гигантска верига от пусти долини, над които не се виеше пушек от никакъв покрив.

     После изкачих върха, над който се издигаха други върхове, по-високи, и след няколко завоя забелязах на склона на отсрещната планина зад неизбродимата кестенова гора, която се простираше от върха до подножието на долината, едни черни развалини – купчина тъмни камъни и някогашни постройки, подпрени с високи клони. За да стигна дотам, трябваше да заобиколя една широка урва и пресека кестеновата гора. Дърветата, древни като самия манастир, огромни, изпочупени, издъхващи, все пак бяха надживели неговата смърт. Някои, които не са могли да носят повече бремето на своите години, лежат повалени, от други, обезглавени, е останал само кухият дънер, в който могат да се крият десетина души. Те приличат на някаква страхотна войска от древни великани, поразени от гръч, които продължават да се извисяват към небето, за да го превземат. Чувства се присъствието на вековете и на плесента, на древния живот на изгнилите корени в тази приказна гора, където нищо вече не цъфти в нозете на тия колоси. Между сивите дънери почвата е твърда и камениста, а тревата – рядка. Ето и два каптирани извора или чешми за поене на кравите.

    Приближавам манастира и пред мене се откриват древни постройки, най-старите от които датират от ХІІ век, а в най-новите живее едно овчарско семейство.

     В първия двор все още се виждат следи от животни, което означава, че някакъв остатък от живот все още вълнува тези места; после, като се прекосят рухналите зали, подобни на всички развалини, се влиза в манастира – дълга и ниска галерия, още покрита, обкръжаваща двора, обрасъл с къпини и висока трева. Никъде по света такава дълбока печал не е притискала сърцето ми, както в това древно и зловещо място за разходка на монасите. Наистина формата на сводовете и размерите на мястото допринасят за подсилването на това чувство, за това подтискане на сърцето и погледът натъжава душата също както вдъхновената линия на жизнерадостен паметник развеселява окото. Онзи, който е построил тази обител, трябва да е бил много отчаян, за да създаде това място за разходка на безутешността. Между тези стени ни обхваща желание да плачем и да стенем; иска ни се да страдаме, да разкървавим раните на сърцето си, да увеличим, да разширим до безкрай всички скърби, скрити в нас.

     Покатерих се през една дупка, за да разгледам пейзажа наоколо, и разбрах. Наоколо няма нищо, нищо освен смъртта. Зад манастирските стени една планина се извисява към небето, развалините обграждат кестеновата гора, отпред – долина, по-нататък – други долини; борове, борове, океан от борове и чак на хоризонта пак борове, покриващи върховете.

     И си тръгнах. Прекосих след това една гора от корков дъб, в която миналата година преживях покъртителна и силна изненада.

     Беше през един сив октомврийски ден, по времето, когато тук идват хора да белят кората на тия дърветата, от които правят тапи. Олющват ги от корените до първите разклонения и оголеният ствол става червен, кървавочервен като одрано тяло. Те имат чудновати, обезобразени форми, приличат на сакати, на епилептици, които се гърчат. И изведнъж аз се почувствах попаднал в някаква гора на изтезавани, в някаква кървава гора на ада, където хората са с корени, където обезобразените от изтезания тела приличат на дървета, където в безкрайно страдание животът непрестанно изтича през тези кървящи рани, които ме хвърлиха в такива гърчове и изнемощялост, каквито пораждат у нервните внезапно видяната кръв, неочакваната гледка на смазан или паднал от покрив човек. Това вълнение беше толкова бурно и разтърсването толкова силно, че ми се счуха безброй далечни плачове и сърцераздирателни викове, а когато, за да успокоя сърцето си, докоснах едно от тези дървета, стори ми се, че виждам, че видях дланта си, обръщайки я към себе си, цялата червена.

     Днес те са оздравели – до следващото лющене.

     Най-сетне съзирам пътя, който минава край чифлика, където се бе подслонило продължителното щастие на хусарския подофицер и щерката на полковника.

     Отдалеч разпознах мъжа, който се разхождаше из лозето. Толкова по-добре: жената ще е сама в къщи.

     Слугинята мие пред вратата.

     -   Тука ли е господарката? – запитах я аз.

     Тя ми отвърна някак особено с южняшкия си акцент:

     -   Не, ‘сподине, шест месеца вече как я няма...

     -   Умря ли?

     -   Да, ‘сподине.

     -   И от какво?

     Жената се подвоуми, после измърмори:

     -   Умря, значи – умря.

     -   Но от какво?

     -   Ами от падане!

     -   От падане ли, откъде?

     -   Ами че от прозореца.

     Дадох й един франк.

     -   Разкажете ми – помолих аз.

     Изглежда, че много й се искаше да говори, че от шест месеца насам тя често бе повтаряла тази история, защото ми я разказа надълго и нашироко, като нещо заучено и неизменно.

     И аз научих, че от тридесет години мъжът й, старецът, глухият, си имал любовница в съседното село. Научавайки това случайно от един минаващ колар, който, без да я познава, й го казал, тя, слисана, изтичала с викове на тавана и се хвърлила от прозореца, може би несъзнателно, обезумяла вследствие на ужасната болка от изненадата, която я накарала да тича, неудържимо я е тласкала като камшик, който удря и разкъсва. Тя се изкачила по стълбата, втурнала се през вратата и без да си дава сметка, без да може да спре в устрема си, продължавайки да тича напред, се беше хвърлила долу.

     Той нищо не бе узнал, не знаеше и сега и никога няма да узнае, защото беше глух. Жена му бе мъртва – това е всичко. Все един ден човек ще трябва да умре!

     Виждах го отдалеч да дава със знаци нареждания на работниците.

     Но забелязах колата, която ме очакваше под сянката на едно дърво, и се завърнах в Сен-Тропе.  

Прегледано: 537 | Добавено от: Goto | Тагове: Бел-Ами, По водата., пътеписи, Мопасан
Общо коментари: 0
Само регистрирани потребители могат да добавят коментари.
[ Регистрация | Вход ]

Търси

Васко Абаджиев

Facebook

Васко Абаджиев

Статистика