Детето се ражда на
14 януари 1926г. в София на ул. „Любен Каравелов” №22. Баща му, Никола
Абаджиев, професор по цигулка в Държавната музикална академия и директор на
същата, произхожда от интелигентско семейство – бащата съдия, следовател,
адвокат; майката – умна, трезва българка, дъщеря на прочутия Бечоолу, депутат от
Първото народно събрание. Прадядото на цигуларя по баща е именит майстор на аби
и шаеци, чиято слава се носи и в столицата на империята – Стамбул. Всички от
рода по бащина линия са хора музикални и естети, казано с езика на тогавашното
време – на чистото, хубавото, спретнатото.
По майчина линия
родът е от Пиперовските от Пирдоп. Прадядото, Лало, също търговец на аби и
шаеци, всяка година ходи до Виена, Будапеща и Цариград, и е познат в цялото
Средногорие с „купешките си салтанати”, т.е. с културните си изисквания.
Родословните издирвания на дядото на Васко Абаджиев – Никола Пиперов, откриват
през тъмната сянка на столетията далечен прадед Лало̀ от испанско потекло,
чието име преминава в родове и колена като Лало̀ или Ла̀ло, или Лала, както се
именува и майката на артиста. Родът е дал много народни певци и певици, които
са пели „без окончание дълги песни”. В много от тях окото на физиогониста
открива ярко изразени черти на испанския тип. Прабабата пък е имала дванадесет
деца, до едно ученолюбиви: учители, епитропи, свещеници, граматици, свободни
книжовници. Най-младото коляно върви по същите пътища: майката на артиста,
пианистка, е завършила Мюнхенската консерватория, едната леля, също пианистка –
Музикалната академия „Санта Чечилия” в Рим, вуйчото, диригент – Дрезденската
консерватория, другата лела, художничка – Художествената академия в София,
третата леля следвала балетна школа.
От кратките уводни
редове картината е ясна. Отци и праотци по права и ребрена линия, расли под
сянката на Балкана, всмуквали и поглъщали с душата си, с взора, със слуха си
величието на Балкана, омаята на родната природа, музиката на родната песен, са
трупали в душевната си съкровищница ценности от висш порядък – всичко, що е
нужно на човека на изкуството. Според абсолютния закон на диалектиката всичко е
в движение, в непрекъснат процес на обновяване и развитие. Способностите на
родове и колена са се трупали, изменяли, развивали, докато в един прекрасен миг
количествените изменения дават съвършено ново качество – раждането на гениалното
дете.
Васко Абаджиев е
нов вид талант – съвсем различно качество от това, което носят близки и далечни
праотци. Интелигентните родители желаят, то се знае, първороденото да бъде също
музикално, да развие дарби по-големи от тези, които те имат. Това е толкова
естествено. Те обаче не подозират, че четиринадесетият ден на месеца от новата
година е стигнал може би от столетен дълъг път – стотния градус, точката на
кипенето. На този градус водата има вече други качества и други свойства.
Детето никога не
плаче. То само мълчаливо слуша, когато майката свири на пианото. На една
годинка почва тихо и крадливо да пропълзява и да се гушва под инструмента, до
педала. Напразни са усилията на майката да го отведе до мекото дюшече всред
играчките му. „Е, детето е много музикално!” – забелязват всички далечни лелки
и стринки. Я виж! Великото откритие е направено! Като че ли майката и бащата не
знаят толкова, колкото мислят и гадаят близки и далечни съседки, че детето е
музикално. Идва ли, пита се, някому на ум, че детето е много далеч от границата
на това, що се бележи като талантливо, даровито и способно, че в мига на
зачатието му са се срещнали и кръстосали неизследвани още сили и възможности на
човешката природа, че детето не е нито талантливо, нито даровито, а направо
гениално, че се е родил един български Моцарт. Никой още нищо не знае.
Детето с часове
стои до левия педал облегнало главичката си на черния капак на инструмента и
слуша. Да, вече няма никакво съмнение, че то само слуша музиката, която излиза от
майчините ръце. То е в състояние да седи свито с часове, без да поиска да
хапне, да пийне водичка, да прояви каквото и да е желание. Детето само спи и
слуша музика. Но тези музикални прояви отдавна са престанали да бъдат радост за
родителите – напротив – раждат безпокойните мисли, че в детето не всичко е в
ред. Какъв е тоя мир в детската душа? Какво мисли малката главичка? Тая кротост
и липса на желание за каквото и да е е направо тревожна! Лекарската
консултация, до която прибягват, не открива нищо обезпокоително. Ако със
слушалка и почукване можеха да се откриват талантите!
Домът на проф. Абаджиев е средище на действен културен и музикален
живот. Приятели на семейството са напредничави, културни люде, които са през
ден на вечеря или след вечеря у Абаджиеви. Когато бащата не свири, свири
майката. Когато родителите не свирят – свирят учениците им. Вечерните часове са
посветени обикновено на камерна музика. Така, музиката в семейството е нещо
като трети съставен елемент на въздуха. При всички музикални прояви постоянното
местожителство на най-малкия член е твърдо установено – дебелата пухена
възглавница до левия педал на пианото. Такава е картината до времето, когато
невръстният може вече да се изправя на крачката си и да почуква с пръстчетата
си по клавиатурата. По това време в София е на концертно гостуване проф. Анри
Марто. Близък на проф. Абаджиев, именитият цигулар го посещава в дома му.
Когато вижда за пръв път малкия му син, той мигновено, без всяко предварително
загатване от страна на родителите за някаква музикалност, изрича думите: „Какво
има в тези очи? Толкова много светлина и лъчи? От това дете ще излезе нещо
много голямо!”
