петък, 2024-12-13, 5:25 PM

Посетител Guest | Начало | Профил | Регистрация | Изход | Вход


С Т Е Ф А Н        Г Р У Д Е В


 

 

„ М  А  Й  С  Т  О  Р  И          Н  А         Ц  И  Г  У  Л  К  А  Т  А „


 

ч  а  с  т       І І І

 

ДЕТЕТО – ЧУДО.  ВИЕНА.  БРЮКСЕЛ – СЪСТЕЗАНИЕТО  „ИЗАИ”


 

 

   Детето се ражда на 14 януари 1926г. в София на ул. „Любен Каравелов” №22. Баща му, Никола Абаджиев, професор по цигулка в Държавната музикална академия и директор на същата, произхожда от интелигентско семейство – бащата съдия, следовател, адвокат; майката – умна, трезва българка, дъщеря на прочутия Бечоолу, депутат от Първото народно събрание. Прадядото на цигуларя по баща е именит майстор на аби и шаеци, чиято слава се носи и в столицата на империята – Стамбул. Всички от рода по бащина линия са хора музикални и естети, казано с езика на тогавашното време – на чистото, хубавото, спретнатото.

   По майчина линия родът е от Пиперовските от Пирдоп. Прадядото, Лало, също търговец на аби и шаеци, всяка година ходи до Виена, Будапеща и Цариград, и е познат в цялото Средногорие с „купешките си салтанати”, т.е. с културните си изисквания. Родословните издирвания на дядото на Васко Абаджиев – Никола Пиперов, откриват през тъмната сянка на столетията далечен прадед Лало̀ от испанско потекло, чието име преминава в родове и колена като Лало̀ или Ла̀ло, или Лала, както се именува и майката на артиста. Родът е дал много народни певци и певици, които са пели „без окончание дълги песни”. В много от тях окото на физиогониста открива ярко изразени черти на испанския тип. Прабабата пък е имала дванадесет деца, до едно ученолюбиви: учители, епитропи, свещеници, граматици, свободни книжовници. Най-младото коляно върви по същите пътища: майката на артиста, пианистка, е завършила Мюнхенската консерватория, едната леля, също пианистка – Музикалната академия „Санта Чечилия” в Рим, вуйчото, диригент – Дрезденската консерватория, другата лела, художничка – Художествената академия в София, третата леля следвала балетна школа.

   От кратките уводни редове картината е ясна. Отци и праотци по права и ребрена линия, расли под сянката на Балкана, всмуквали и поглъщали с душата си, с взора, със слуха си величието на Балкана, омаята на родната природа, музиката на родната песен, са трупали в душевната си съкровищница ценности от висш порядък – всичко, що е нужно на човека на изкуството. Според абсолютния закон на диалектиката всичко е в движение, в непрекъснат процес на обновяване и развитие. Способностите на родове и колена са се трупали, изменяли, развивали, докато в един прекрасен миг количествените изменения дават съвършено ново качество – раждането на гениалното дете.

   Васко Абаджиев е нов вид талант – съвсем различно качество от това, което носят близки и далечни праотци. Интелигентните родители желаят, то се знае, първороденото да бъде също музикално, да развие дарби по-големи от тези, които те имат. Това е толкова естествено. Те обаче не подозират, че четиринадесетият ден на месеца от новата година е стигнал може би от столетен дълъг път – стотния градус, точката на кипенето. На този градус водата има вече други качества и други свойства.

   Детето никога не плаче. То само мълчаливо слуша, когато майката свири на пианото. На една годинка почва тихо и крадливо да пропълзява и да се гушва под инструмента, до педала. Напразни са усилията на майката да го отведе до мекото дюшече всред играчките му. „Е, детето е много музикално!” – забелязват всички далечни лелки и стринки. Я виж! Великото откритие е направено! Като че ли майката и бащата не знаят толкова, колкото мислят и гадаят близки и далечни съседки, че детето е музикално. Идва ли, пита се, някому на ум, че детето е много далеч от границата на това, що се бележи като талантливо, даровито и способно, че в мига на зачатието му са се срещнали и кръстосали неизследвани още сили и възможности на човешката природа, че детето не е нито талантливо, нито даровито, а направо гениално, че се е родил един български Моцарт. Никой още нищо не знае.

   Детето с часове стои до левия педал облегнало главичката си на черния капак на инструмента и слуша. Да, вече няма никакво съмнение, че то само слуша музиката, която излиза от майчините ръце. То е в състояние да седи свито с часове, без да поиска да хапне, да пийне водичка, да прояви каквото и да е желание. Детето само спи и слуша музика. Но тези музикални прояви отдавна са престанали да бъдат радост за родителите – напротив – раждат безпокойните мисли, че в детето не всичко е в ред. Какъв е тоя мир в детската душа? Какво мисли малката главичка? Тая кротост и липса на желание за каквото и да е е направо тревожна! Лекарската консултация, до която прибягват, не открива нищо обезпокоително. Ако със слушалка и почукване можеха да се откриват талантите!

   Домът на проф. Абаджиев е средище на действен културен и музикален живот. Приятели на семейството са напредничави, културни люде, които са през ден на вечеря или след вечеря у Абаджиеви. Когато бащата не свири, свири майката. Когато родителите не свирят – свирят учениците им. Вечерните часове са посветени обикновено на камерна музика. Така, музиката в семейството е нещо като трети съставен елемент на въздуха. При всички музикални прояви постоянното местожителство на най-малкия член е твърдо установено – дебелата пухена възглавница до левия педал на пианото. Такава е картината до времето, когато невръстният може вече да се изправя на крачката си и да почуква с пръстчетата си по клавиатурата. По това време в София е на концертно гостуване проф. Анри Марто. Близък на проф. Абаджиев, именитият цигулар го посещава в дома му. Когато вижда за пръв път малкия му син, той мигновено, без всяко предварително загатване от страна на родителите за някаква музикалност, изрича думите: „Какво има в тези очи? Толкова много светлина и лъчи? От това дете ще излезе нещо много голямо!”

1  >>  2

Търси

Васко Абаджиев

Facebook

Васко Абаджиев

Статистика