петък, 2024-12-13, 6:12 PM

Посетител Guest | Начало | Профил | Регистрация | Изход | Вход



Любовта на художника 
Автор: Маргарит Абаджиев
Издател: Издателско ателие "Аб"



Ка тего рия: Художествена литература,
Съвременни български, Разкази, повести, есета


Вид на корицата: Мека корица

Брой страници: 264

Илюстрации: Без илюстрации

Формат: Нормален (13x20 см.)









     "След книгопечатането любовта е невъзможна. Каква любов "с книга в ръка"?" Сблъсках се с фразата на Василий Розанов, подготвяйки бележките под линия за настоящото издание.
Тя дълго ме тормозеше. Неусетно пред мен изплува въпросът, преследвал ме по времето, когато създавах новелата - мога ли да кажа нещо важно за любовта? Или е достатъчно да обрисувам изменчивия и взор? Още се колебая... Бродих и в творчеството на друг велик човек, който някъде напомняше, че мислите са сенките на нашите чувства - винаги по-тъмни, по-празни и по-прости от тях. С неохота допълвах, че тогава думите представляват стоновете на тези здрачни привидения и в стремежа да изразиш едно могъщо преживяване, си принуден да опитомяваш призраци. 
      Тази мъчителна история е вечна.
     Тя повтаря самия живот, пулсира в недрата му. Историята за триумфите и провалите, за единението, за любовта като изкуство и изкуството, обусловено от любовта, за предателството и жертвата, за смъртта с блудни очи. Любовта на художника трескаво търси собствения си лик, за да изрази чуждите лица. Кошмарите се лекуват чрез сънища в телесен цвят.

     " В м е с т о     п р е п и н а т е л н и     з н а ц и  -  ч о в е ш к и     г л а в и "

                                  К Р Ъ С Т А Н       Д Я Н К О В
 
     Вместо заглавие за своите бележки към новелата на Маргарит Абаджиев "Любовта на художника", избрах цитат от нея. Главите на хората с всякакво призвание, техните мисли и разговори, техните отражения в огледалата на времето се сипят по страниците като препинателни знаци и очертават несекващия ритъм на прозата. За първи път прочетох творба на млад български автор, който, заграбил за себе си възможностите на езика и завидната си култура, създава текст, който се лее удивително съвременно и яко свързано с едно страхотно познание за било и небило. Маргарит Абаджиев, бързам да оповестя, пише на пръв поглед обикновено, ала взре ли се читателят малко по-надълбоко, ще се намери сред една поредица от текстуални приумки, създаващи безграничните простори на българския език. А това именно е качеството, което почти липсва на съвременната ни белетристика. 
     "Любовта на художника" съдържа повествование, засягащо къса част от живота на двама познати-приятели - автобиографичния Спас Дърмов, разказвач и печатар, и художника Явор Славов, който в края на новелата нахлузва клупа на шията си. През това време около тях се завъртат сестри, любими и най-вече Ивалина, едно обикновено момиче, с каквито е препълнен нашия живот - тя лъже, краде, мами и накрая изчезва заради един обещан задграничен престой с поредния си любовник. Прост сюжет, би рекъл всеки. Но писателското майсторство на М. Абаджиев излиза вън от всекидневното, защото е подплатено с едно безспирно познание, макар и понякога еклектично. Нищо не се изплъзва от автора и широко отворените му очи на съвременник. И не мога да се отърва от усещането, че е смогнал да натрупа в изразната си паласка безчетните афоризми и парадокси, хванали смисъла и безсмислието на днешната земя. 
     В разсъжденията си за изкуството Явор Славов стига до простата идея, че да възпроизведеш едно лице с всичките му несъвършенства още не е изкуство. Но успехът се приближава едва когато можеш да изведеш от него характерното и подмолното. "Ако хората строят нови къщи - пише Абаджиев, - но им оставят тесни прозорци, досущ амбразури, значи душите им са отеснели като килии... Майсторите на Ренесанса рисуват по митологични сюжети и библейски сцени." Но те продължават да са статични, маниерни, суховати. "Според мен най-красивите жени е нарисувал Алфонс Муха, ала неговото сецесионово отношение към орнамента е вече педантично, дизайн от лоша проба."
    На което писателят Спас Дърмов по-сетне ще отвърне, че войната ще избухне не между комунисти и демократи, не между монархисти и републиканци, а между млади и стари. В тази канибалска държава старостта изсмуква младата кръв с невероятния егоизъм на ужаса от смъртта. Възможната война тутакси разделя позициите, противоречията стават явни и всеки заема реалното си място. "Войната представляваше простата аритметика на гробовете подир витиеватата алгебра на политиката." М. Абаджиев провокира сегашния читател с много ясната си позиция, че младите хора са повредени, че са бракуваната стока на Бога. "Тази грозна шизофрения ни подлудяваше, в нас се появяваха други хора, за чиито грехове дори и не подозирахме... Спяхме заедно, а не се познавахме, любехме се като провокатори, като престъпници, дебнехме се за някоя мекушавост и угоднически докладвахме на своята извратена безропотност." И авторът е съвсем точен исторически: "Всичко около нас беше свързано - и обмяната на веществата, и обмяната на съществата. След като не се решавахме на обмяна на обществата." Абаджиев е пределно точен в своята диагноза, тя няма свой диференциален вариант. Анамнезата е безмилостна, а терапията се провира между редовете.
     Ще ми се наново да цитирам автора на книгата с един от най-хубавите му пасажи, в които виждам речниковата му сила в изтънчените фрази, които сигурно и читателят ще долови при постепенното вникване в неговия слог, неистово прост, ала дяволски прецизен и неподлежащ на друго обяснение: "...Разбирам, че любовта ми има дори цвят. Тя е тъмнозелена, здрачна и бездънна като морска пещера, криеща изчадия в нефритната си пазва. Събира цялата палитра - зеленото на надеждата, синьото на копнежа, бялото на идеала, червеното на страстта, жълтата печал, черния траур, виолетовите ириси на триумфа, розовите длани на зората и кафявия лик на търпението."
     Не зная от колко време пише Маргарит Абаджиев (не съм го питал), но днес усещам, че на т. нар. български литературен хоризонт се появява една фигура, чието писателско развитие би трябвало добре да следим. Повтарям, той би трябвало да си остане такъв, какъвто е: непредсказуем, изненадващ, отлично познаващ лексиката на българския език, съчетал много професии в една-единствена: да пише, щом може (а това се подразбира от много намеци в текста). И може би наистина да не се повтаря (иначе би ми заприличал на Богомил Райнов)! Едното умение идва от октоподната насоченост през всички теми и сюжети до онова, което днес в българската литература най-много ни липсва: всевиждащото око на прозаика, схванал и за себе си, и за читателя нуждата от ново четиво, което да стопи безжизнените заглавия на нашите "Площад-Славейкови", непобиращи се и в малката библиотека на грамотния български четец. Ако ми позволи авторът, бих му рекъл едно "браво", на добър час там, където словото е може би единствения посредник между хората!
 
                                                С о ф и я,  а п р и л   1 9 9 8 г.


Прочети онлайн



Търси

Васко Абаджиев

Facebook

Васко Абаджиев

Статистика