петък, 2024-03-29, 11:53 AM

Посетител Guest | Начало | Профил | Регистрация | Изход | Вход

Начало » 2015 » август » 19 » ГИ ДЬО МОПАСАН, "ПО ВОДАТА" - ЧАСТ ТРЕТА
8:33 PM
ГИ ДЬО МОПАСАН, "ПО ВОДАТА" - ЧАСТ ТРЕТА

                                               Т  Р  Е  Т  А     Ч  А  С  Т

 

 

                                                                         А г е,  8  а п р и л

 

 

     - Хубаво време, господине.

     Ставам и се казвам на палубата. Часът е три сутринта, морето е гладко, безбрежното небе прилича на огромен сенчест свод, осеян с огнени зрънца. Лек ветрец повява откъм сушата.

     Кафето е горещо, изпивам го и без да губим нито минута, за да използваме попътния вятър, тръгваме.

     Ето плъзгаме се вече по вълните към открито море. Брегът изчезва, наоколо – мрак, нищо вече не се вижда. Това е само усещане, едно тревожно и приятно вълнение: да се вмъкнем в тази бездънна нощ, в тази тишина, по тази вода, далеч от всичко. Струва ти се, че напускаш света, че никога никъде няма да пристигнеш, че не ще дочакаш деня. Едно малко фенерче в краката ми осветява компаса, койти ми показва пътя. Трябва да плуваме най-малко три мили към открито море, за да заобиколим със сигурност до изгрев слънце нос Риу и Драмон, независимо от това какъв вятър ще излезе. Накарах да запалят сигналните фенери, червен – на левия борд и зелен – на десния, за да предотвратим случайно сблъскване, и се радвам, опиянен от това тихо, непрекъснато и спокойно летене.

     Изведнъж пред нас се разнася вик. Изтръпвам, защото гласът е наблизо, ала не забелязвам нищо, нищо освен тъмната стена на мрака, в която навлизам и която се затваря след мен. Раймон, който бди на носа, ми казва: „Някаква гевия, която отива към изток; спрете за малко, господине, ще минем зад нея.”

     И внезапно съвсем наблизо израства някакво страшно и неясно привидение – голямата сянка, плуваща с вдигнато платно, се мярва за няколко секунди и веднага изчезва. Няма нищо по-странно, по-фантастично и по-вълнуващо от такива бързи видения нощем в морето. Рибарите и превозвачите на пясък никога не поставят светлини: забелязваш ги чак като се отъркаш о тях и това ти свива сърцето както при някаква свръхестествена среща.

     Чувам в далечината писък на птица. Тя приближава, минава край нас и се отдалечава. Защо не мога да скитам като нея?

     Най-сетне зората бавно се показва нежна и безоблачна, след нея настъпва денят – истински, летен ден.

     Раймон твърди, че ще имаме източен вятър, Бернар продължава да настоява, че вятърът ще е западен, и ме съветва да променя бързината и да завием надясно, към Драмон, който се издига в далечината. Аз веднага се съгласявам с него и под лекия тласък на замиращия вятър приближаваме Естерел. Дългото червено крайбрежие се спуска в синята вода, това я прави  да изглежда виолетова. Крайбрежието е странно, назъбено, красиво, с връхчета, безброй заливчета, причудливи и прелестни скали – хиляди приумици на възхитителната планина. По склоновете й боровите гори се изкачват до гранитните върхове, които приличат на замъци, на градове, на каменни армии, тичащи една след друга. А в подножието й морето е тъй бистро, че на места се вижда дъното, покрито с пясък или с водорасли.

     Наистина има дни, когато изпитвам ужас от това, което ме заобикаля – ужас, който ме кара да желая смъртта. Чувствам като най-остро страдание неизменното еднообразие на гледките, на лицата, на мислите. Посредствеността на вселената ме учудва и възмущава, нищожеството на всички ме изпълва с отвращение, нищетата на човешките същества ме смазва.

     Но има и други дни – когато аз се радвам на всичко по един съвсем животински начин. Ако моят дух – неспокоен, подтиснат, омаломощен от работа – се устремява към надежди, които съвсем не са свойствени на нашата раса, и после изпада в отврата към всичко, след като е разбрал нищожеството му, то животинското ми тяло се опива от всички наслади на живота. Обичам небето като птица, горите като скитащ вълк, скалите като дива коза, високата трева, из която мога да се търкалям, да тичам като кон, и бистрата вода, в която да плувам като риба. Аз усещам да трепти в мен нещо от всички видове животни, от всички инстинкти, от всички смътни желания на низшите създания. Обичам земята, както те я обичат, не както ние, хората, обичам я без да й се възхищавам, без да я възпявам, без да се въодушевявам. Обичам с животинска и дълбока любов, презряна и свята, всичко, защото всичко това, оставайки духа ми спокоен, вълнува очите и сърцето ми. Обичам всичко: дните, нощите, реките, моретата, бурите, горите, зорите, погледа и плътта на жената.

     Ласките на водата по крайбрежните пясъци или по гранита на скалите ме вълнува и разнежва; и радостта, която ме обзема, когато се чувствам ласкан от вятъра и носен от вълната, се ражда от това, че се отдавам на грубите и естествени сили на света, че се възвръщам към първобитния живот.

     Когато времето е хубаво като днес, чувствам във вените си кръвта на древните похотливи скитащи фавни и тогава аз вече не съм брат на човека, а брат на всички същества и на всички неща!

 

     Слънцето се изкачва на небосклона. Вятърът стихва както онзи ден, ала западният вятър, предвиждан от Бернар, не се появява, нито пък източният, който предсказваше Раймон.

     До десет часа ние плуваме неподвижни като останка от разбит кораб; после лек повей откъм морето ни тласка напред и веднага стихва, после отново се показва, сякаш се подиграва с нас, разклаща платното, обещавайки ни непрекъснато попътния вятър, който все още не идва. Това е почти нищо, сякаш подухване с уста или трепкане с ветрило и все пак е достатъчно, за да не стоим на едно място. Делфините – тези палячовци на морето – играят около нас, подскачат над водата с бързи скокове, сякаш ще литнат, прекосяват въздуха, бързи като светкавица, после се гмурват и отново излизат по-далеч.

     Към един часа, когато се намирахме срещу Аге, вятърът утихна съвсем и аз разбрах, че ще нощувам в открито море, ако не спуснем лодката, за да изтегля яхтата и да се подслоня в това заливче.

     Ето защо накарах двамата мъже да слязат в лодката и те започнаха да ме теглят, гребейки с веслата на тридесет метра пред мене. Слънцето яростно хвърляше лъчи върху водата и изгаряше палубата на кораба.

     Заливчето Аге образува хубав, заслонен басейн, затворен от едната страна с червените отвесни скали, над които се извисява семафорът на върха на планината; към морето тези скали образуват Златния остров, наречен така поради цвета си; от другата страна заливчето е оградено от редица ниски скали и едно връхче на равнището на водата, върху което стърчи фар, който сочи входа.

     В дъното на залива има странноприемница, в която се приютяват капитаните на кораби, потърсили подслон при лошо време, и рибари през лятото, това е и гара, където дневно спират само два влака и където никой не слиза; оттук тече красива река, която навлиза в Естерел до малката долина, наречена Маленферме, обрасла с олеандри като някакво африканско долче.

     Никакъв път не свързва това прекрасно заливче с вътрешността; Само една пътека, която минава през мраморните кариери на Драмон, отвежда до Сен-Рафаел, но кола не може да мине по нея. Ние сме, значи, сред планината.

     Реших да се разходя пеш до вечерта по пътищата, оградени със систуси и сакъзови дървета. Техният мирис на диви дървета, задушаващ и благовонен, изпълва въздуха и се примесва със силния дъх на борова смола, идващ от необятната гора, която сякаш се задъхва под жегата.

     След като вървях един час, намерих се сред боровата гора – една рядка гора по лекия склон на планината. Пурпурните гранити – тези кости на земята – сякаш бяха почервенели от слънцето и аз крачех бавно, щастлив, както навярно са щастливи гущерите, изтягащи се по нагорещените камъни, когато забелязах да слизат към мен от върха на планината, без да ме виждат, двама влюбени, пияни от своята мечта.

     Красива, очарователна беше гледката на тези две същества с преплетени ръце, които слизаха с разсеяна походка по петната от слънце и сянка, изпъстрили наклонения бряг.

     Тя ми се видя облечена с много изящество и простота в своята сива пътническа рокля, със смелата си и кокетна филцова шапка. Него не го видях. Забелязах само, че външността му беше безупречна. Седнах зад ствола на един бор, за да ги разгледам, когато минат. Те не ме забелязаха и продължаваха да слизат, прегърнали се през кръста, без да си говорят – толкова се обичаха.

     Когато вече не ги виждах, усетих как някаква тъга ми легна на сърцето. Докосна ме едно щастие, съвсем непознато за мене, но аз имах чувството, че е най-хубавото от всичко на света.  И се упътих към заливчето Аге, премного уморен вече, за да продължа разходката си.

     До вечерта се изтягах на тревата край реката, а към седем часа се прибрах в странноприемницата за вечеря.

     Моите моряци бяха предупредили съдържателя и той ме чакаше. Приборът ми бе сложен в едно ниско варосано помещение в съседство с друга една маса, на която вече вечеряха един срещу друг, загледали се дълбоко в очите моите двама влюбени.

     Срамувах се, загдето ги смущавам, сякаш правех нещо неприлично и грозно.

     Те ме разглеждаха няколко секунди, после започнаха тихо да си говорят.

     Съдържателят, който отдавна ме познаваше, седна до мен. Разказваше ми за глигани и за зайци, за хубавото време и за мистрала, за някакъв италиански капитан, който предишната вечер беше спал тук, после, за да ме поласкае, похвали яхтата ми, чийто черен корпус и голямата мачта на върха с моето знаменце – червено и бяло – аз виждах през прозореца.

     Съседите ми се нахраниха много бързо и веднага излязоха. Аз се забавих, загледан в тънкия лунен сърп, който ръсеше лъчи над заливчето. Накрая видях моята лодка да идва към брега; при преминаването си тя браздеше неподвижната и бледа светлина, легнала върху водата.

     Когато излязох, за да се кача в лодката, забелязах двамата влюбени, застанали на плажа, да съзерцават морето.

     И отдалечавайки се при бързия плясък на веслата, аз дълго време още виждах техните силуети на брега, техните сенки, изправени една до друга. Те изпълваха залива, нощта, небето – толкова любов се излъчваше от тях и се пръскаше по целия хоризонт. Това ги правеше велики и символични.

     И когато се качих на моя кораб, останах дълго, саднал на палубата, изпълнен с тъга, без да знам защо, изпълнен със съжаления, без да знам за какво, и не можах да си наложа да сляза в каютата си, като че ли ми се искаше да вдишвам още малко от тази нежност, която се излъчваше във въздуха около тях.

     Изведнъж един от прозорците в странноприемницата светна и в светлината му видях двата профила на влюбените. Тогава моята самота ми се стори непоносима и в прохладата на пролетната нощ, под лекия плисък на вълните по пясъка, под тънкия лунен сърп, който се спущаше над морската шир, почувствах в сърцето си такова желание да обичам, че едва ли не извиках от мъка.

     После изведнъж се засрамих от тази си слабост и като не исках да си призная, че и аз съм човек като всички други, обвиних лунната светлина, че ми е помрачила разума.

     Впрочем винаги съм смятал, че луната упражнява върху човешкия мозък някакво тайнствено въздействие.

     Тя кара поетите да мечтаят, прави ги прекрасни или смешни и упражнява върху нежността на влюбените същото въздействие, което Румкорфовата спирала има върху електрическия ток. Човек, който обича нормално под слънцето, при лунна светлина обожава безумно.

     Една млада и очарователна жена твърдеше веднъж, не си спомням вече по какъв повод, че лунният удар бил хиляди пъти по-опасен, отколкото слънчевият. Човек го получава, казваше тя, без да усети, разхождайки се при хубави нощи, и никога не може да се излекува; остава си луд, не буйно буд, луд за затваряне, а обзет от някаква особена лудост – тиха и продължителна; и вече за нищо не мисли тъй, както мислят другите хора.

     Навярно и аз тази вечер съм получил лунен удар, защото чувствам, че губя разсъдък и бълнувам; и малкият лунен сърп, който се спуща към морето, ме вълнува, разнежва и наскърбява.

     Какво, впрочем, има толкова съблазнително в тая луна, тая стара умряла звезда, която разнася по небето своето жълто лице и тъжната си мъртвешка светлина, та така ни смущава, нас, които неспокойната мисъл възбужда?

     Дали я обичаме, защото е мъртва, както казва поетът Арокур?

 

     А сетне настъпила ера на хлад, ветрове

     Луната населили живи безброй гласове

     тя имала много реки и морета огромни,

     тя имала сгради, стада, смях безгрижен и плач,

     любов, богове и изкуства и свои закони,

              И бавно потънала в здрач.

 

     Дали я обичаме, защото поетите – на които дължим вечната илюзия, с която сме обгърнати в този живот – развълнуваха очите ни посредством всички образи, забелязани в лъчите й, научиха ни да разбираме по хиляди начини с нашата възбудена чувствителност еднообразното и приятно въздействие, което тя разлива над цял свят?

     Когато тя изгрява иззад дърветата, когато разлива тръпната си светлина над някоя течаща река или се спуща през клони по пясъка на алеите, когато се издига самотна в черното и пусто небе или се свежда към морето, провлякла по накъдрената и бистра повърхност огромна блестяща ивица – не нахлуват ли в нас всички онези очарователни стихове, които тя е вдъхнала на великите мечтатели?

     Ако вървим развеселени в нощта и ако я видим, кацнала над някой покрив кръгла, кръгла като жълто око, което ни гледа, безсмъртната балада на Мюсе запява в паметта ни.

     И не е ли той, насмешливият поет, който веднага ни я показва през своите очи?

 

     Там, в нощта, във тъмнината,

     над звънарната виси

             луната –

     сякаш точка върху „и”.

     Кой зъл дух, луна зъбата,

     влачи, на връв закачил,

             в тъмата

     твоя фас или профил?

 

     Ако в тъжна вечер се разхождаме по някой плаж край брега на океана, огрян от нея, не започваме ли, почти без да щем, да рецитираме тези два стиха – тъй велики и тъй печални:

 

     Поела звезден път над тъмни морски ширини,

     самотната луна отронва сребърни сълзи.

 

     Ако се събуждаме в леглото, осветено от дълъг лъч, влязъл през прозореца, не ни ли се струва веднага, че виждаме да слиза към нас бялата фигура, която извиква представата на Катюл Мендес:

 

     Тя идеше с две лилии на бялата си гръд,

     един наклонен нежен лъч й служеше за път.

 

     Ако минавайси вечер през полето, зачуем изведнъж някое чифликчийско куче да отправя своя протяжен и злокобен вой, не ни ли поразява внезапно споменът за прекрасната поема на Льоконт дьо Лил „Виещите”?

 

     И само бледата луна, разпръсвайки мъглата,

     като мъждеещо кандило тръпнеше от скръб.

     Един безгласен свят, един свят, с гневен знак белязан,

     захвърлено в просторите безжизнено кълбо,

     то лееше сега от леденото си око

     върху полярното море един мъртвешки блясък.

 

     В някоя вечер ти вървиш бавно по пътя, прегърнал през кръста любимата и стиснал ръката й, я целуваш по челото. Тя е малко уморена, малко развълнувана и пристъпва с отпаднала стъпка.

     Виждаш пейка под листака, която нежният светлик облива като тиха вълна.

     Не избликват ли в душата ти, в сърцето ти като чудна любовна песен двата прекрасни стиха:

 

     И за да седнем на мястото му, да разбудим

     лунния лъч, тук на пейката кротко заспал.

 

     Може ли човек да гледа как лунният сърп откроява, както тая вечер, профила си в необятното небе, шедьовър на Виктор Юго, който се нарича „Спящият Бооз”:

 

     ...И питаше се Рут недвижна

     под булото с очи, премрежени от скръб.

     „Кой бог, о кой жетвар на лятото всесилно,

     отивайки си, бе изхвърлил тъй безпечно

     насред полето звездно тоя златен сърп?”

 

     Кой, впрочем, е казал някога по-добре от Юго за щедрата и нежна към влюбените луна?

 

     Падна нощ, угасна светлината; всичко стихна;

     извори в горите тъмни жалби заредиха.

     Славеят, скрит в сенчестото си гнездо, поде

     песен, сякаш влюбен, песен, сякаш млад поет.

     Всички се зареяха в дълбокия листак –

     там лудетина отвлече мъдрия със смях,

     седнаха любима и любим под цъфнал трън –

     и от смъртен смут обзети, те като насън

     сещаха полека как в душите им се вплитат,

     в тихия им разговор, в разнежената мисъл,

     в чувството, в сърцата им, в припламналия взор

     лунните лъчи, облели синия простор.

 

     Спомням си също прекрасната молитва към луната, с която започва единадесетата книга на „Златното магаре” на Апулей.

     И все пак съвсем не са достатъчни всички тези човешки песни, за да нахлуе в сърцето ни сантименталната тъга, която ни вдъхва тази нещастна звезда.

     Неволно съжаляваме луната, без да знаем защо, без да знаем за какво, и затова именно я обичаме.

     Нежността, която изпитваме към нея, е примесена и със съжаление; съжаляваме я като някаква стара мома, защото въпреки онова, което твърдят поетите, ние смътно долавяме, че тя не е някаква умряла, че тя е девственица.

     И планетите като жените имат нужда от съпруг, а бедната луна, пренебрегната от слънцето, не си ли остана чисто и просто една недокосната дева, както казваме ние тук, долу на земята?

     Затова именно нейната свенлива светлина ни изпълва с неосъществими надежди, с недостъпни желания. Всичко, което очакваме смътно и напразно на тая земя, под бледите лунни лъчи вълнува сърцето ни като някаква безплодна и загадъчна мъзга. С очи, отправени към луната, ние тръпнем в непостижими мечти и жадуваме за неизразими ласки.

     Тънкият като златна нишка лунен сърп докосваше сега с острия си връх водата и ето тихичко, бавно потопи и другия си връх – толкова тъничък, че не можах да забележа кога изчезна.

     Тогава погледнах към странноприемницата. Току-що се затвори осветеният прозорец. Тежка скръб ме подтисна и слязох в каютата си.

Прегледано: 542 | Добавено от: Goto | Тагове: Аге., Бел-Ами, По водата, Кан, По-силна от смъртта, натурализъм, Марсилия, Ница, Мопасан, Монте Карло
Общо коментари: 0
Само регистрирани потребители могат да добавят коментари.
[ Регистрация | Вход ]

Търси

Васко Абаджиев

Facebook

Васко Абаджиев

Статистика