Васко е поетична, романтична натура. В шепота на гората, в тихия повей на вятъра, в буболенето на планинския поток той чува напеви. Природата, която обича дълбоко, е негов най-добър приятел. В природата Васко се преражда и творческите импулси се удесеторяват. Природата и тишината!

   Една умираща икономическа система запали преди десетина година света. Димът от пожарищата още не е отнесен от вятъра, та мрачи лазура. Вместо да чува и създава хармониите на великото изкуство, ултраизтънченият слух на тринадесетгодишното момче трябваше да се брани от трясъка на бомбите като от връхлитания на най-зли демони. Войната, най-голямото зло на човечеството, изтънчи до краен предел нервната система на Васко Абаджиев. И тишината за талантливия чувствителен младеж стана насъщна като въздух.

   Странност ли е тогава невъзможността му да понася уличната врява, шумния говор, грохота на големия град, крясъците на махленските хулигани. Странност ли е, когато слуша да се повтаря пасаж от незнаен музикант дилетантски, немузикално, лошо – все едно в къщата, в която живее, или другаде, и отиде и позвъни на непознатия, за да му обясни, че така се не свири?

   Странност ли е, когато съсредоточен излезе на подиума и чуващ стъпки зад рампата, и в залата – кашляне, хлопане, отваряне и затваряне на врати, че душевната нагласа на артиста болезнено се разстройва?

   Не е странност. Чудно, непонятно и странно може да се стори само томува, който е съвършено чужд на душевния мир на забележителния музикант. Тишината и спокойното съсредоточаване – това е висшата сфера на чувството, на мисълта, на паметта, на творческото хрумване, на техниката, на цялото огромно духовно съдържание на артиста. Нима може обикновеният несведущ да го разбере? Не, той трябва само като го узнае, да го повярва.

   Нека читателят узнае още за артиста: слухът на Васко Абаджиев надминава всяка обикновена представа. Той чува, долавя, поглъща това, което обикновеният слух мъчно може да схване като звуково трептене, а приема само като поетическа представа, тъй както се пишеше някога, че поетът чувал растежа на тревата. Да, Васко едва ли не чува растежа на тревата и летенето на пеперудите. Слухът на Васко Абаджиев е сякаш някаква огромна слухова съвест, някаква невероятна чувствителна мембрана, която затрептява и от допира на слънчевия лъч... Нека ни се прости сравнението.

   Най-големият изследовател на Моцарт О. Ян и други биографи отбелязват, че геният органически не е могъл да понася тона на тромпета, който му причинявал физическо страдание. Подобна чувствителност Васко Абаджиев има към свиренето с уста. По колко много линии и нашият, българският Моцарт прилича на по-големия си събрат! Още от крехка възраст шумът е причинявал неподозирани мъки на чувствителния юноша. Ето страничка от дневника му:

   „1 февруари. Дадох в „Бетовензаал” четвъртия си самостоятелен концерт в Берлин. Акомпанира ми Раухайзен. Свирих с една хубава „Гварнери”, както и на третия концерт, с която ми услужи Вернер (майстор на цигулки – б. а.). Предната нощ, както много пъти ми се случва, пак не можах до късно да заспя. Следобед опитах да поспя, което не ми се удаде. И тоя път трябваше да свиря недобре отпочинал.”

   „Дрезден, 1 март. Пристигнах предния ден с мама. Настанихме се в „Палас хотел”. Поради нетърпимия шум и смях в съседната стая цяла нощ не можах да заспя.”

   „Вюрцбург, 9 март. Свирих Брамс концерт с оркестър. Успехът ми бе голям, но пак този проклет шум не ми позволи да заспя. Следобед почивах, макар че шумът от машината за чистене на прах ми бе нетърпим.”

   „Грац, 28 март. Хотел „Вислер”. Вечеряхме и си легнахме. Един нетърпим шум и бучене от радиото не ми позволи пак до късно да заспя.”

   „Мюнхен, 23 юни. Концертът ми бе в 7 часа при пълна зала и мина с голям успех. Прибрах се в хотела. Часовниците, които биеха всеки четвърт час, не ми позволиха цяла нощ да почина. Спах само 2-3 часа”. И т. н.

   Привечер. Сенките се удължават. Витоша почва да се багри виолетово и гората става тъмнозелена. Нощта приближава с тихи стъпки, с нощта – и тишината. О, тишина, какъв светъл дар си ти за човека!

   В мрака на стаята в резеда светлее белотата на клавиатурата. Две ръце оставят цигулката и вземат акорд. Цигулката не стига – нужна е полифония. В мрака на зелената стая почват да се раждат хармониите.

   Мусоргски, Цезар Франк, Чайковски, Бах, Шосон. После от само себе си идеята се ражда, и графитът бързо оставя следата от разгорещения дух. Кантата за мира! Тук творецът ще вложи най-горещото си чувство и най-дълбоката си философия – мир на земята.

 

                                                           *

   И най-сложният дух има едни облик общ, външен, който се възприема еднакво и безпогрешно от всички. Казват за някого: той е строг или сприхав, или благодушен, или мъдър, или несериозен. Сложностите са в гънките на характера.

   Какъв е Васко? Въпреки своите двадесет и осем години артистът е едно голямо дете. Прекрасен млад човек с всичките добродетели на младостта – жизнен, прям, искрен, държащ на дадена дума с някаква фанатичност, съвършено несребролюбив, нетщеславен, щедър до неразумност, безискусен, обичащ живота в най-простите му форми. Селяните, простите люде и работниците са негови приятели. Когато е на село, чувствува се възроден. Формата, официалната парадност, церемониалът, шумните приеми и чествувания са му противни до смърт. Ако искате да го отчуждите от себе си и го направите да се заключи в себе си, направете го център на внимание. Едва ли можем да си представил по-естествен, по-демократичен дух от Васковия. Васко никога не свири с фрак, с колосана яка и лачени чепици. През август 1952 г., когато трябваше да свири в зала „България”, лятната жега бе оросила мъчително челото му. Приятелят му Борис Стоянов му дава идеята да свири по риза. Васко го гледа учуден и пита: „Ама наистина, мога ли да изляза по риза?” И когато Стоянов го уверява, че у нас в демократична България не ще направи никому впечатление, Васко се хвърля и го целува, че го освобождава от една никому ненужна условност.

 

20   <<   21   >>   22