„Червената шапчица бе моята първа любов.
Чувствам, че ако можех да се оженя за нея, бих познал съвършеното щастие.” Тези
думи на Чарлз Дикенс показват, ча както милиони други неизвестни деца по целия
свят и във всички времена, той е бил очарован от вълшебните приказки. Дори
когато става световно известен, Дикенс признава публично дълбокото влияние,
което приказните персонажи и събития са оказали върху формирането му и върху
творческия му гений. Не се уморява да изразява презрението си към онези, които
в името на една тесногръда и зле осведомена рационалност, настояват тези
истории да се подчинят на разсъдъка, да се премахне от тях всичко неудобно,
дори да се забранят, лишавайки по такъв начин децата от ценностите, които
вълшебните приказки могат да внесат в съществуването им. Дикенс много добре
разбира, че образността на вълшебните приказки, повече от всичко на света
помага на детето да изпълни най-трудната си и същевременно най-важна задача: да
придобие едно по-зряло съзнание, за да сложи ред в хаотичния натиск на
подсъзнанието си.
И днес, както някога, умът на нормално
развитите деца, надарени с изобретателност, може да се доразвие и насочи –
благодарение на вълшебните приказки – към разбирането на най-важните неща от
живота и оттам, лесно да стигне до насладата от най-великите произведения на
литературата и изкуството. Поетът Луис Макнейс например пише:
„Истинските вълшебни приказки винаги са
имали дълбоко значение за мен като личност, даже през годините в колежа, когато
ми беше трудно да призная това, без да изгубя достойнството си. Обратно на
казаното от толкова наши съвременници, вълшебната приказка, поне от класическия
фолклорен жанр, представлява нещо безкрайно по-устойчиво от повечето
реалистични романи, чийто отзвук е колкото от светските сплетни. Като тръгнах
от народните приказки, от по-усложнените приказки като Андерсеновите, или от
скандинавската митология и четивата от рода на тези за Алиса и за Тритончетата,
към двадесетата си година аз преминах към Кралицата на феите.”
Литературни критици като Г. К. Честъртън и
К. С. Луис долавят, че вълшебните приказки са „търсачества на духа”,
следователно „най-близко наподобяват живота”, тъй като разкриват „човешкият
живот, който сякаш е съзерцаван, почувстван или разгадан отвътре.”
Вълшебните приказки за разлика от всяка
друга форма на литературата, насочват детето да разкрие самоличността си и
предназначението си и му показват през какви изисквания трябва да премине, за
да доразвие своя характер. Посланията на вълшебните приказки ни внушават, че
въпреки неволята, един живот, изпълнен с добри дела и утеха, е нещо постижимо
за нас, при условие че не отбягваме рискованите сблъсъци, без които никога
нямаше да намерим истинската си самоличност. Тези истории обещават на детето,
че ако дръзне да се впусне в това опасно и пълно с изпитания търсене,
доброжелателни сили ще му помотнат да успее. Те предупреждават ограничените и
боязливите, че като не приемат рисковете, които биха им позволили да намерят
себе си, се обричат на нищожно съществуване или на още по-незавидна съдба.
Децата от предишните поколения, които
обичаха вълшебните приказки и долавяха тяхната важност, се излагаха само на
презрението на педантите, изпитано и от поета Макнейс. Днешните деца са много
сериозно ощетени: те нямат дори шанса да се запознаят с вълшебните приказки. В
действителност повечето от тях получават достъп до приказките само в някаква
разкрасена и опростена форма, която отслабва техния смисъл и ги лишава от
дълбокото им значение.
През най-дълъг период от историята на
човечеството интелектуалният живот на детето, с изключение на неусетно
придобития опит в лоното на семейството, е почивал върху митичните и
религиозните истории и върху вълшебните приказки. Тази традиционна литература е
подхранвала и стимулирала въображението на детето. Същевременно, тъй като
историите са отговаряли на най-важните въпроси, които то можело да си зададе,
те са били първостепенен фактор на неговата социализация. Митовете и
религиозните легенди, които са много близки до тях, са предоставяли на детето
материал, който му е позволявал да си изработи схващания за произхода и
свършека на света и за обществените идеали, към които то е можело да се
приобщи. Такива са образите на непобедимия герой Ахил и на хитроумния Одисей;
на Херкулес, чиято история показва, че най-силният човек може да почисти
най-мръсните обори, без да изгуби достойнството си; на свети Мартен, разделил
на две плаща си, за да облече един просяк. Доста преди Фройд митът за Едип е
бил въплътен в образ, който ни позволява да разберем винаги актуалните и стари
като света проблеми, породени от сложните и амбивалентни чувства, които
изпитваме към нашите родители. Фройд се позовава на тази стара история, за да
ни накара да осъзнаем, че на всяко дете неизбежно и по свой начин предстои да
се сблъска с „врящия котел” на емоциите след определена възраст.
В индийската цивилизация историята на Рама
и Сита (включена в санскритската поема „Рамаяна”), която разказва за смелостта
им, изпълнена с душевно спокойствие и за свързващата ги страстна любов, е
прототип на любовните връзки и брака. Освен това тази култура задължава всеки,
мъж или жена, да преживее мита в своя живот; в деня на сватбата си индийската
жена е наричана „Сита” и по време на брачната церемония изиграва определени
епизоди от мита.
Във вълшебните приказки вътрешните процеси
на личността са екстериоризирани и стават разбираеми, защото са представени
чрез персонажите и събитията на разказваната история. На това основание в традиционната
индийска медицина хора с разстроена психика са били подлагани на медитация
върху някоя вълшебна приказка, която е представяла техния личен проблем.
Смятало се е, че съзерцавайки тези събития, човек може едновременно да осъзнае
естеството на безизходицата, предизвикала срив в живота му. И възможностите да
намери изход от нея. Внушенията на приказката са били свързани с надеждите и
разочарованията на личността и са подсказвали различни начини да се преодолеят
изпитанията, давайки възможност на пациента да намери не само изход от
отчаянието си, но и да открие сам себе си, както правел героят на приказката.
Но най-важната функция на вълшебните
приказки по отношение на подрастващия индивид е съвсем различна от това да му
даде модели на поведение тук, на земята; религията, митовете и басните са
пропити с такава мъдрост. Вълшебните приказки нямат претенции да описват света
такъв, какъвто е, те не дават съвети за това, какво трябва да се прави. Ако
беше така, пациентът индус би бил подтикнат да се приобщи към един натрапен
модел на поведение, което би било една печална терапия, а дори и пълна
противоположност на добрата терапия. Добрите терапевтични качества на
вълшебната приказка идват от това, че пациентът намира свои собствени решения,
медитирайки върху онова, което разказаната история му дава да разбере за себе
си и за вътрешните си конфликти в определен момент от своя живот. Материята на
избраната приказка обикновено няма нищо общо с видимата страна от живота на
болния, но тя е тясно свързана с вътрешните му приблеми, които изглеждат
непонятни и затова неразрешими. Вълшебната приказка не се съотнася пряко с
външния свят, въпреки че може да има съвсем реалистично начало и да бъде изтъкана
от всекидневни факти. Иреалната природа на тези приказки (заради която ги
обсипват с упреци тесногръдите рационалисти) е важен елемент, който неоспоримо
доказва, че целта на вълшебните приказки не е да доставят полезни знания за
заобикалящия свят, а да ни накарат да си дадем сметка за вътрешните процеси,
които се извършват у индивида.
*
* *
В културата на повечето
народи не съществува ясна разграничителна линия между митовете, от една страна,
и народните и вълшебните приказки, от друга. И едните, и другите представляват
литературата на предписмените общества. Скандинавските езици имат само една
дума за всичко това – „Saga”.
Немците запазват думата „Sage” за митовете и наричат
вълшебните приказки „Marchen”. Може да се
съжалява, че англичаните и французите дават на тези истории такова название,
което изтъква ролята на вълшебниците (феите) в тях, докато в повечето приказки
няма намеса на вълшебници (феи). Митовете и вълшебните приказки придобиват
окончателния си вид, едва когато бъдат записани и вече не претърпяват постоянни
промени. До записването си тези истории са излагани ту сбито, ту пространно
благодарение на това, че са били повтаряни многократно в продължение на векове.
Някои от тях са вплетени в други. Всички те са били променяни от разказвачите,
които по свой усет прибавяли елементи, особено интересни за слушателите си или
свързани с тежненията на настоящия момент и със специфичните проблеми на
епохата.
Някои вълшебни и други видове народни
приказки водят началото си от митове, а други са били вплетени в митове. Двете
форми са въплъщавали натрупания опит на едно общество, което е искало да
съхрани спомена за мъдростта на миналото и да я предаде на идните поколения.
Тези приказки са внушавали дълбоки идеи, които подкрепяли човечеството през
дългите перипетии на неговото съществуване – наследство, което никога не е било
разкривано в толкова проста, директна и толкова достъпна за децата форма.
Митовете и вълшебните приказки имат много
общи черти. Но при митовете в много по-голяма степен, отколкото във вълшебните
приказки, героят е представен на слушателя като персонаж, комуто той трябва цял
живот да се мъчи да подражава.
Митът, както и вълшебната приказка, може
да изразява един външен конфликт в символична форма и да предлага изход от
него, но това не е основната му задача. Той представя темата си патетично,
богат е на духовна сила, в него присъства божественото, въплътено в герои –
свръхчовеци, които непрекъснато потискат смъртните с непоносимите си
изисквания. А ние, останалите смъртни, напразно се борим, за да приличаме на
тези герои – очевидно е, че винаги ще си останем по-нисши от тях.
Персонажите и събитията на вълшебните
приказки олицетворяват и илюстрират и вътрешни конфликти, но те винаги внушават
с много проницателност подходящ начин да се разрешат тези конфликти и насочват
към постъпките, които могат да ни изведат до една по-висша човечност.
Вълшебната приказка има проста, близка за детето форма. Тя не предявява викакви
изисквания към слушателя. Това спестява на съвсем малкото дете усещането, че е
длъжно да постъпва по определен начин и то никога не изпитва чувството за
малоценност. Далеч от стремежа да предявява изисквания, вълшебната приказка
вдъхва увереност, дава надежди за бъдещето и съдържа обещанието за щастливо
разрешаване на проблемите. Тя е това, което Луис Карол нарече „подарък от
любов”, израз, който трудно би могъл да се употреби за мита.
Дете с безоблачно,
чисто чело,
с очи, пълни с
чудеса и мечти!
Мимолетност е
времето,
половин живот ни
дели –
тебе от мене,
но вярвам, добрата
ти усмивка
ще приеме
тази вълшебна
приказка, подарък за
теб,
поднесен с любов.
К. С. Доджсън (Луис Карол)
„От другата страна
на огледалото”
Очевидно е, че тези критерии не са
приложими към всички истории, класифицирани като „вълшебни приказки”. Голяма
част от тези приказки имат развлекателен, предупредителен или поучителен
характер. Ако са басни, те разказват с езика на действията и събитията –
колкото и „баснословни” да са те – какво трябва да се прави. Басните изискват и
заплашват – те поучават или се задоволяват да развличат. За да решим дали някоя
история е вълшебна приказка или нещо съвсем различно, достатъчно е да се
запитаме можем ли с пълно право да я наречем „подарък от любов”, предназначен
за едно дете. Това е доста добър критерий, за да стигнем до някаква класификация.
*
За да разберем как детето
възприема по свой начин вълшебните приказки, нека вземем за пример безбройните
истории, в които младият герой се показва по-хитър от страшния великан, който
заплашва дори живота му. Интуитивната спонтанна реакция на едно петгодишно
момченце чудесно показва какво представляват тези „великани” за детето.
Окуражена от дискусията за значението,
което вълшебните приказки могат да имат за децата, една майка е надмогнала
припряността, с която разказвала на сина си тези „кървави” и „страшни” истории.
В разговор с него успява да установи, че той вече е виждал във въображението си
как хора изяждат други хора. Тогава тя му разказва приказката за „Джек,
победителят на великани”. В края на приказката детето реагира така: „Нали няма
великани, кажи?” И преди още майката му да успее да му даде утешителния
отговор, който бил на езика й, - и който би обезценил за него разказваната
история – то продължава: „Но големите ги има и те са като великаните”... От
висотата на своите пет години то разбира посланието на приказката, което
морално го подкрепя: въпреки че възрастните, въоръжени с опита си, могат да приличат
на страшни великани, едно умно момченце е способно да ги победи.
Този анекдот разкрива една от причините за
отвращението, което изпитват възрастните, разказвайки вълшебни приказки: ние се
чувстваме неудобно при мисълта, че от време на време, в очите на децата си
изглеждаме като страшни великани... каквито всъщност сме в действителност.
Освен това отказваме доброволно да приемем, че те са в състояние да си
помислят, колко е лесно да ни подиграят, да ни правят на глупаци и да изпитват
удоволствие от тази мисъл. Но дали ще им разказваме вълшебни приказки или не, в
техните очи – както показва случката с това момченце – ние сме егоистични
великани, желаещи да запазим за себе си всички чудесни неща, които ни правят
силни. Вълшебните приказки вдъхват увереност на децата, като им показват, че
накрая те могат да станат по-силни от великаните, тоест да пораснат, да станат
самите те подобни на великани и да придобият същата власт и сила. Това всъщност
са „могъщите надежди, които ни правят хора”.(3)
Но има и нещо много по-важно: ако ние,
родителите, сами разказваме тези приказки на децата си, ние им носим
най-добрата подкрепа – одобрението си да играят с мисълта, че са способни да
надвият валиканите.Ако детето четеше историята, вместо да я слуша, резултатът
не би бил съшият: когато чете самичко, детето може да си помисли, че
един-единствен човек в света – непознатият, който е написал или направил
оформлението на книгата – одобрява идеята да се надхитрява или побеждава
великана. Но когато именно родителите му разказват приказката, детето може да
се увери, че те одобряват въображаемите образи, които му позволяват да си
отмъсти за тегнещите над него заплахи, породени от господството на възрастните.
