Съществуват множество вълшебни приказки, в
които различните персонажи са проекция на противоречиви аспекти на човешката
личност. Такава е една от приказките в „Хиляда и една нощ” – „Синдбад
Мореплавателя и Синдбад Носача”. Често озаглавявана просто „Синдбад Мореплавателя”
или „Чудните пътешествия на Синдбад”, тази история показва колко малко разбират
основното в нея тези, които я лишават от оригиналното й заглавие. Смяната на
заглавието подчертава фантастичния елемент в приказката, в ущърб на
психоаналитичното й значение. Истинското заглавие неусетно внушава, че става дума
за два противоположни аспекта от личността на един и същ човек: единият,
подтикващ към бягство от действителността в някакъв далечен свят на фантастични
приключения, а другият, здраво свързващ с практическия характер на живота във
всекидневието – неговото „То” и неговият „Аз”, изразяващи принципа на
удоволствието и принципа на реалността.
В началото на приказката бедният носач
Синдбад си почива пред една разкошна къща. Размишлявайки за съдбата си, той
казва: „Собственикът на този дом вкусва всички радости на живота и се опива от
приятни аромати, великолепни ястия и изискани вина..., докато други, като мен,
всекидневно понасят хиляди несгоди и страдания.” Така той противопоставя един
живот, основан на приятното задоволяване на желанията, на друг – основан на
реалността. За да разберем, че тези размишления се отнасят за две страни на
една и съща личност, Синдбад казва за себе си и за господаря на разкошната
къща, когото още не познава: „Общ е произходът на всеки от нас”.
После носачът е поканен в къщата, където в
продължение на седем последователни дни господарят на дома ще разкаже седемте
необикновени пътешествия. По време на тези плавания той среща лице в лице
гибелни опасности, от които се избавя всеки път като по чудо, за да се върне у
дома с несметни богатства. С цел да подчертае идентичността на бедния носач и
баснословно богатия пътешественик, в хода на своя разказ последният казва:
„Знай, носачо, ние с тебе носим едно и също име и сме братя”. Силата, която
тласка Мореплавателя да търси приключения, той нарича „лошият старик, който се
таи у мене” и „човекът на плътските удоволствия”. Тези образи добре подхождат
на личност, която отстъпва пред настоятелните подбуди на своето „То”.
Защо тази приказка съдържа седем части и
защо двамата протагонисти се разделят всяка вечер, за да се съберат отново на
следващия ден? Седем са дните на седмицата, във вълшебните приказки числото
„седем” се свързва със седмицата и освен това символизира наравно всеки един
ден от живота ни. По такъв начин историята ни казва, че докато сме живи, нашето
съществуване има две различни страни, подобно на двамата Синдбадовци, които
едновременно са идентични и различни: в реалността носачът постоянно се
сблъсква с житейски трудности, а мореплавателят води живот, изпълнен с
фантастични приключения. Можем да я интерпретираме и по друг начин, ако
приемем, че тези съществувания, противопоставени едно на друго, представляват в
нашия живот света денем и света нощем: бодърстването и съня, реалността и
фантазните образи, съзнателното и несъзнателното у нас. Обмислена в такъв
аспект, приказката ни подсказва колко различен може да бъде животът ни според
това дали го разглеждаме в перспективата на „Аз”-а, или в перспективата на „То”.
Още от началните редове на приказката
научаваме, че Синдбад Носача „през един много горещ ден пренасял тежък товар”.
Натъжен от участта си, той се отдава на размишления за живота, който може да
води един богаташ. Историите на Синдбад Мореплавателя могат да се разглеждат
като фантазни образи, към които бедният носач прибягва, за да си отдъхне от
изнурителното си всекидневие. „Аз”-ът, уморен от непосилните си задачи, се
оставя да бъде завладян от „То”. Последното – в противовес на „Аз”-а, насочен към
реалността – е вместилище на най-необузданите ни желания, способни да ни
доведат или до удовлетворение, или до най-големи опасности. Всички те са
получили въплъщение в седемте истории за пътешествията на Синдбад
Мореплавателя. Подтикнат от онова, което сам нарича „лошият човек, който се таи
у мене”, той копнее да преживее необикновени приключения и се натъква на ужасни
опасности, които напомнят кошмари: великани набождат хора на шишове, за да ги
опекат, преди да ги изядат, зли духове яхат Синдбад като кон, огромни змии
заплашват да го погълнат жив, грамадни птици го отнасят в небето. Накрая
фантазните образи, носещи удовлетворение на желанията, надделяват над другите,
изпълнени с мъчително безпокойство: Синдбад, жив и здрав, се завръща у дома си
с несметни съкровища, за да заживее безгрижен, охолен живот, отдаден на
удоволствията. Но всеки следващ ден предявява отново изискванията на
реалността. След като „То” за известно време е имало свободно поле за действие,
„Аз”-ът укрепва и Синдбад Носача се връща към тежкия си дневен труд.
Вълшебната приказка ни помага по-добре да
разберем себе си – в хода на разказа аспектите на нашата амбивалентност са
изолирани и проецирани в единия или другия персонаж. Ние можем много по-лесно
да си създадем представа за тази амбивалентност, когато инстинктивните пориви
на „То” са проецирани в предприемчивия и баснословно богат пътешественик,
съумял да се спаси дори когато всичките му спътници загиват, а в противовес
тенденциите на „Аз”-а, ориентирани към реалността, са идентифицирани в бедния
носач и непосилния му труд. Онова, което липсва на Синдбад Носача
(представляващ нашето „Аз”), тоест въображението, способността да виждаш отвъд
непосредственото обкръжение, съществува в голяма степен у Синдбад
Мореплавателя, неспособен да се задоволи с един нормален живот „сред охолство и
безгрижие”.
Като посочва, че тези два тъй различни
персонажа са „братя до мозъка на костите”, приказката води детето към
предсъзнателното(4)
разбиране, че всъщност става дума за един и същ човек, че „Аз” и „То” заедно
представляват неразделна съставна част от нашата личност. Една от големите
заслуги на тази приказка е, че двамата Синдбадовци са еднакво симпатични, никоя
от тези две страни на нашата природа не е лишена от привлекателност, от значимост,
от ценност.
Докато в определена степен не се извърши
разделяне на сложните ни вътрешни тенденции, ние не можем да разберем причината
за душевния смут, който усещаме у себе си, не можем да осъзнаем, че сме
разкъсвани от противоречивите си чувства и вътрешната си необходимост да ги
обединим. За да осъществим тази интеграция, ние трябва да осъзнаем
съществуването на противоречиви аспекти в личността ни и да ги идентифицираме.
Образите на Синдбад Мореплавателя и Синдбад Носача позволяват да разделим противоречивите
страни на психиката си, показвайки, че и двете страни принадлежат на нашата
природа и трябва да бъдат интегрирани: двамата Синдбадовци се разделят всяка
вечер, но отново се събират на другия ден.
На пръв поглед тази приказка сякаш не е
лишена от слабости – заключението й забравя да изрази символично необходимостта
от интегрирането на противоречивите аспекти в личността ни, проецирани в
двамата Синдбадовци. Ако беше приказка от западния свят, бихме видели накрая
двамата герои, събрани за дълъг и щастлив живот. Тук читателят се пита защо
двамата братя продължават да живеят разделени. Приказката би донесла по-голямо
удовлетворение, ако двамата заживееха заедно в пълна хармония, което символично
би изразило, че героят е осъществил интеграцията на личността си.
Но тази приказка е част от едно обширно
цяло и затова не трябва да се разглежда изолирано. Ако историята завършеше
така, Шехеразада не би имала никаква причина да продължи разказа си на
следващата нощ. При разделянето на „Хиляда и една нощ”(5) на откъси, седемте
пътешествия на Синдбад Мореплавателя са разказани в действителност за повече от
тридесет нощи.
В О Д Е Щ А Т А Т Е М А
В „ Х И Л Я Д А И
Е Д Н А Н О Щ ”
Тъй като историите на двамата Синдбадовци
са само част от един дълъг цикъл, заключението (или обединяването в едно цяло)
идва едва в последните редове на „Хиляда и една нощ”. А сега ще разгледаме
историята, с която започва и завършва целият цикъл.
Цар Шахрияр е дълбоко разочарован от
жените. Той изпада в ярост, защото внезапно открива, че не само собствената му
жена му изневерява с неговите черни роби, но че подобно нещастие е сполетяло и
брат му, цар Шахзенан, и на всичко това отгоре един необикновено силен и хитър
демон е постоянно мамен от жена, която той държи затворена, за да е в пълна
безопасност.
Цар Шахрияр научава за своето нещастие от
брат си, цар Шахзенан. За последния приказката ни казва: „Той не можел да
забрави измяната на жена си и мъката му била толкова голяма, че лицето му
побледняло и тялото му се топяло.” Попитан от брат си за причината на тази
слабост, цар Шахзенан отговаря: „О, братко мой, душата ми е дълбоко наранена!”
И тъй като Шахзенан вероятно е двойникът на Шахрияр, можем да допуснем, че той
страда от същата болест: мисълта, че никой не е способен истински да го обича.
Цар Шахрияр, напълно загубил доверие в
човешкия род, решава, че занапред не ще остави на никоя жена възможността да го
мами и ще живее единствено за удоволствието. От този ден нататък всяка нощ той
въвежда в покоите си по една девица, която заповядва да убият на сутринта.
Накрая в царството не остава нито една девойка за женене, освен Шехеразада,
дъщерята на царския везир. Везирът не желае да пожертва дъщеря си, но тя
настоява, уверявайки го, че е решила да прекрати насилието, на което царят
подлага всички семейства в царството. Тя ще постигне това, разказвайки всяка
вечер – в продължение на хиляда и една нощ приказка, която толкова много се
харесва на султана, че той се въздържа да отнеме живота й, за да може да
изслуша продължението на другата нощ..
И тъй, цикълът „Хиляда и една нощ” започва
с една история, в която някой се спасява от смърт, разказвайки вълшебни
приказки; тази тема ще се повтаря на много места в сборника и ще се появи
отново в края. Например в първата от хилядата и една приказки – „Историята на
трите шейха”, демон заплашва със смърт търговец, но е толкова увлечен от
необикновената история, разказвана му от търговеца, че е готов да му подари
живота. В края на цикъла царят е убеден във верността на Шехеразада и признава
любовта си – неговата собствена любов го е излекувала завинаги от омразата му
към жените и ние разбираме, че те ще живеят щастливо до края на дните си.
Според историята, с която започва цикълът,
двамата главни герои, един мъж и една жена, се срещат в момента, в който всеки
от тях преживява голямата криза в своя живот: царят, изпълнен с омраза към
жените, губи вкус към живота, а Шехеразада се бои от смъртта, но е твърдо
решена да донесе избавление и за самата себе си, и за царя. Тя постига целта
си, разказвайки дълъг низ от истории – една приказка не би била достатъчна,
защото нашите психологически проблеми са много по-сложни и разрешаването им е
много по-трудно. Само голямо разнообразие от вълшебни приказки може да доведе
до подобен катарзис. Необходимо е повече от три години непрекъснато да се
разказва, за да се освободи царят от дълбоката си депресия и да завърши своето
лечение. Трябва внимателно да се изслушат хиляди приказки, преди напълно да се
възстанови разрушената цялост на неговата личност. (Нека припомним тук, че в
индийската медицина – „Хиляда и една нощ” имат индо-персийски произход – на
човека с разстроена психика предлагали да медитира върху вълшебна приказка,
която трябва да му помогне да преодолее психологическите си проблеми).
Смисълът на вълшебните приказки се ситуира
на различни равнища. На едно друго равнище, доколкото е свързано с
интересуващата ни история, двамата протагонисти олицетворяват нашите агресивни
тенденции, които ще ни разрушат, ако не ги интегрираме. Царят символизира
човек, изпаднал под пълната власт на „То”, тъй като неговият „Аз”, вследствие
на дълбоки разочарования, е изгубил способността си да го контролира. Освен
това на „Аз”-а е отредена ролята да ни предпазва от разрушителните фрустрации(6),
които в разказваната история са символизирани от царя. Ако „Аз”-ът не изпълни
задачата си, той става неспособен да направлява живота ни.
Другият персонаж в послужилата за претекст
история – Шехеразада, представлява „Аз”-а, което е ясно подсказано с думите:
„Тя била изчела много книги и паметта й била тъй удивителна, че съхранявала
всичко прочетено. Чудесно познавала философията, медицината, историята и
изкуствата и знаеля наизуст стихове, народни приказки и мъдрости, създадени от
царе и мъдреци; и била щедро надарена с разум, добродетели и изящество...”, все
качества, които са присъщи на „Аз”-а. По такъв начин в резултат на дълъг процес
безконтролното „То” се цивилизова посредством „Аз”-а, олицетворен от Шехеразада.
Но в случая става дума за един „Аз”, до такава степен изпаднал под влиянието на
„Свръхаз”-а, че Шехеразада е решена за рискува живота си. Тя казва: „Аз или ще
спася от гибел дъщерите на моя народ, или ще стана жертва и смъртта ми ще ме
прослави. Бащата се опитва да я разубеди: „Не си навличай такава беда!” Но нищо
не може да я отклони от намеренията й и тя настоява: „Това трябва да стане!”
Така ние наблюдаваме при Шехеразада един
„Аз”, подвластен на „Свръхаз”-а и дотолкова отдалечен от егоистичното „То”, че
е готов да рискува живота на младата жена, за да се подчини на определено
морално задължение, а при царя – „То”, което е прекъснало връзката си с „Аз”-а
и със „Свръхаз”-а. Черпейки силата си от един могъщ „Аз”, Шехеразада предприема
облагородяващата си мисия с готов план: тя ще намери подходящ момент да разкаже
на царя толкова интересна история, че той ще поиска да изслуша продължението и
ще запази живота на младата жена. И наистина, щом се развиделява, тя прекъсва
разказа си и царят си казва: „Няма да я убия, докато не чуя края на тази
история!”. Така нейната смърт е отлагана от ден за ден. Шехеразада постига
своето избавление, с което изпълнява част от мисията си, но това още не е
достатъчно.
Само личност, чийто „Аз” се е научил да
черпи от енергията на „То” за осъществяване на градивните си намерения, може да
натовари „Аз”-а да контролира и цивилизова разрушителните склонности на „То”.
Малко по-късно, когато любовта на Шехеразада към царя я вдъхновява за нейните
разкази, тоест когато „Свръхаз”-ът (желанието да спаси сестрите си) и „То”
(любовта й към царя, когото също иска да спаси от омразата му и от депресивното
му състояние) са в хармония, точно тогава и само тогава тя става напълно
интегрирана личност. Такава личност, разказва историята-претекст, е способна да
спаси света от злото и да постигне щастието за себе си и за другите, които,
останали в сянка, си мислят, че никога няма да бъдат щастливи. Тя признава
любовта си на царя и той също й доверява, че я обича. Дори разглеждана сама за
себе си, тази вълшебна приказка (историята-претекст) е свидетелство за
способността на всички вълшебни приказки да променят нашата личност: в края на
„Хиляда и една нощ” гибелната омраза е превърната в трайна любов.
И друг елемент заслужава внимание. Още от
самото начало Шехеразада изразява надежда, че нейните приказки ще помогнат на
царя да се откаже от гибелната си привичка, но за тази цел тя има нужда от
помощта на своята невръстна сестра Диназада. Шехеразада я научава какво трябва
да направи:
„След като ида при султана, ще изпратя да
те доведат; щом дойдеш при мен и видиш, че султанът вече си е послужил с мене
според волята си, ти ще ми кажеш: „О, сестрице, ако не ти се спи, разкажи ми
някоя от хубавите приказки, които знаеш, за да скъсим безсънната нощ”.
Така до известна степен Шехеразада
и султанът са като мъж и жена, а Диназада замества тяхното дете. Изразявайки
желанието си да чуе вълшебна приказка, тя създава първата връзка между султана
и сестра си.
В края на цикъла Диназада е заместена от
собствения син на султана и Шехеразада, която представя детето на своя съпруг и
му признава любовта си. Интеграцията на личността на султана е скрепена с печат
от факта, че е станал баща.
Но преди да успеем да завършим
интегрирането на нашата личност в зрелостта, както е проецирана тя в образа на
султана в края на „Хиляда и една нощ”, необходимо е да водим борба, за да
преодолеем много кризи на растежа, две от които са тясно свързани помежду си и
особено трудно се овладяват.
Средоточие на първата е проблемът за
интегрирането на личността. Кой съм аз в действителност? При наличието на
противоречиви тенденции, които нося в себе си, на коя от тях трябва да
реагирам? Вълшебната приказка ни дава същия отговор, предложен и от
психоанализата: ако искаме да избегнем положението да бъдем теглени насам-натам
– и накрая разкъсани – от противоположните пориви, борещи се в нас, ние
обезателно трябва да ги интегрираме. Това е единственият начин да успееш да осъществиш
единството на личността си, която ще е способна да посрещне всякакви трудности,
запазвайки напълно вътрешната си устойчивост.
Вътрешната интеграция не е нещо, което
осъществяваме веднъж завинаги; това е задача, която стои пред нас през целия ни
живот, в различни форми и в различни степени. Вълшебните приказки не представят
тази интеграция като дело на един цял живот – това би било твърде
обезсърчително за детето, което трудно успява да осъществи дори моментна
интеграция на противоположните пориви у себе си. Точно обратното – всяка
приказка проецира в момента на своя „щастлив” край интеграцията на един
вътрешен конфликт. И тъй като вълшебните приказки са безброй, а темата на всяка
от тях представлява основен вътрешен конфликт, повече или по-малко различен от
останалите, тези истории, взети заедно, показват, че в живота си ние срещаме
много конфликти, които трябва да преодоляваме един след друг.
Втората особено трудна криза на растежа е
едиповият комплекс. Това е поредица от болезнени и смущаващи открития, през
които детето трябва да премине и да натрупа опит, за да се изгради като
самостоятелна личност, при условие че успее да се отдели от родителите си. За
да стане възможно това отделяне, детето трябва да се освободи от властта, която
родителите му са си присвоили над него и – което е много по-трудно – от
властта, която самото то им е предоставило поради страховете си, потребността
си от закрила и желанието си те завинаги да принадлежат само нему, както то
чувства, че им принадлежи.
Повечето вълшебни приказки, за които става
дума в първата част на книгата „Психоанализа на вълшебните приказки”, изразяват
необходимостта от вътрешна интеграция, докато тези от втората част са свързани
с едиповите проблеми. Изучавайки ги, ние ще преминем от най-прочутия цикъл
вълшебни приказки на източния свят към кълновете на трагедията, заложени в
драмата на западното съзнание и – според Фройд – към трагедията на живота,
която изживяваме всички ние.
