Б   Р   У   Н   О         Б   Е   Т   Е   Л   Х   А   Й   М

„ П С И Х О А Н А Л И З А      Н А      В Ъ Л Ш Е Б Н И Т Е      П Р И К А З К И „

В Ъ В Е Д Е Н И Е

Д а     с е     б о р и м,   з а     д а     п р и д а д е м     с м и с ъ л     н а     ж и в о т а

     Ако искаме да опознаем нашето съществуване, вместо да се задоволяваме с живеенето ден за ден, най-важната и най-трудната ни задача се състои в придаване на смисъл на живота. Знаем добре колко са човешките индивиди, загубили вкус към него и отказали се от житейските усилия само защото за тях той е изгубил всякакъв смисъл. Но този смисъл не се придобива автоматично, на определена възраст от детството, нито дори когато човек порасне. Напротив, психологическата възраст се състои в придобиване на стабилно разбиране за това, какво може и какво трябва да бъде смисъл на живота. А и то се придобива в резултат на дълга еволюция: във всяка възраст ние търсим и трябва да бъдем способни да намерим един минимум от стойности, свързани с равнището на развитие на нашата интелигентност.

     Противно на древния мит, мъдростта не избликва от самата себе си, съвсем съвършена, както се е родила Атина от главата на Зевс; тя се придобива малко по малко и след много погрешни начала. Житейският ни опит в този свят може да ни осигури едно рационално разбиране за нашето съществуване едва когато станем възрастни. За нещастие много родители биха искали умът на техните деца да функционира като техния, като че ли разбирането ни за нас самите, за света и за нашите идеи относно смисъла на живота не са били подчинени на една дълга еволюция, достигаща до зрялата възраст така, както са се усъвършенствали тялото и умът ни...

     Както някога, така и днес най-важната и най-трудна задача на възпитанието е подпомагането на детето в придаване смисъл на живота. За да я постигнем, трябва да преодолеем многобройните кризи на растежа. Докато детето расте, трябва да го научим да се опознава, така то по-добре ще разбира другите и накрая ще може да установява с тях еднакво задоволителни и смислени отношения и за двете страни.

     За да открие дълбокия смисъл на живота, човек трябва да надмогне тесните граници на своето егоцентрично съществуване и да повярва, че може да допринесе нещо към собствения си живот, ако не веднага, то поне в бъдеще. Това чувство е необходимо за индивида, ако той иска да остане доволен от самия себе си и от това, което върши. А за да не се оставя на произвола на житейските случайности, човек трябва да развива своите вътрешни сили, за да могат чувствата, въображението и интелектът му да се свържат и обогатяват постоянно. Положителните чувства засилват развитието на нашата рационалност и само вярата в бъдещето може да ни поддържа срещу трудностите, които не ще можем да избегнем.

     Когато се занимавах с психически разстроени деца, главното в моята работа и като възпитател, и като терапевт се състоеше в придаване на смисъл на тяхното съществуване. От тази работа разбрах с очевидността на аксиома, че ако възпитателите им са знаели как да придадат смисъл на техния живот, тези деца не биха имали нужда от специфични грижи. Започнах да изследвам методите, които биха били най-присъщи за живота на детето при подпомагането му да открие своите мотиви за съществуване и да придаде максимум смисъл на своя живот. Що се отнася до тези методи, нищо не е по-важно от влиянието на родителите и на всички онези, които се занимават с възпитанието на детето; след тях се нарежда нашето културно наследство, разбира се, ако е предадено по подходящ начин. Детето може най-лесно да намери информация за това наследство в книгите.

     Тръгвайки оттук, останах недоволен от по-голямата част от онази литература, която е предназначена да формира ума и личността на детето; в действителност тя е неспособна да стимулира и подхранва неговите вътрешни сили, необходими при сблъскването му с трудни проблеми. Букварите и другите книги за малки деца се изучават с цел усвояване техниката на четене и не служат за нищо друго. По-голямата част от другите книги и издания, образуващи това, което наричат „детска литература” целят или да забавляват детето, или да го информират, или пък да го забавляват и информират едновременно. Но същността на тези писания е толкова бедна, че не открива на детето никакъв по-дълбок смисъл. Усвояването на различните техники – включително и техниката за четене, губи от своята стойност, ако при това детето не прибавя нещо съществено към своя живот.

     Ние сме склонни да пресмятаме бъдещите облаги от всяка дейност, на основата на това, което тя ни предлага в момента. Същото се отнася и за детето, което много повече от възрастните живее в настоящето, въпреки че същевременно изпитва страх от бъдещето, тъй като има съвсем смътни представи за него и за неговите изисквания. Детето няма да повярва, че тези четива ще обогатят по-късно живота му, ако историите, които му четат или които то чете само, са лишени от смисъл. Основното обвинение, което можем да отправим към тези книги, е, че те заблуждават детето относно възможностите на литературата да го обогати – опознаването дълбокия смисъл на живота и всичко онова, което ще бъде от значение в съответния етап от неговото развитие.

     За да може една приказка да привлече истински вниманието на детето, тя трябва да го забавлява и да събужда любопитството му. Но за да обогати неговия живот, тя между другото трябва да стимулира и въображението му; да подпомага развитието на неговата интелигентност и осъзнаването на чувствата му – както по отношение на страданията, така и на стремежите му; тя трябва да го подпомага при осъзнаване на трудностите, като същевременно му подсказва решения на вълнуващите го проблеми. Накратко, тази   и  с  т  о  р  и  я   трябва да съответства на всички аспекти от неговата личност, без да я омаловажава, а напротив – изцяло да признава и нея, и сериозността на положението на детето, като същевременно му придава сигурност в него самото и в неговото бъдеще.

     По всички тези точки, както и по още много други, нищо не може да бъде по-обогатяващо и по-задоволяващо в цялата детска литература (с малки изключения) от приказките, водещи началото си от фолклора. Това е вярно не само за децата, но и за възрастните. Всъщност, ако се задоволим с едно повърхностно разглеждане на приказките, от тях можем да разберем твърде малко за условията на живот, присъщи на обществото, което ние познаваме днес; тези приказки са били създадени много преди неговото появяване. Но те биха ни научили на безкрайно повече неща, що се отнася до вътрешните проблеми на човешкото същество и тяхното разрешаване във всички човешки общества, отколкото всеки друг вид истории, предназначени за детското разбиране. Тъй като детето във всеки миг е изложено пред обществото, в което живее, то със сигурност ще се научи да се адаптира към предлаганите му условия, доколкото му позволяват неговите вътрешни сили. Тъй като за детето животът често изглежда объркващ, то има най-голяма нужда да му бъде представена възможността да опознае добре себе си сред сложния свят, с който се сблъсква. Детето има нужда от идеи, които да му помогнат да постави в ред своя вътрешен дом и оттам – своя живот.

     То се нуждае от възпитание, което много тънко, само чрез намеци да му покаже предимствата на едно поведение, съобразено с морала, и то не чрез посредничеството на абстрактни етични рецепти, а чрез представяне на осезаемите аспекти на доброто и злото, които тогава придобиват за него цялото си значение.

     Благодарение на приказките детето може да открие това значение.

     (1)  Понятията „То”, „Аз” и „Свръх-аз”, навлезли в говоримия език, са в основата на концепцията, разработена от З. Фройд. Б. Бетелхайм, се позовава на определението им според „Речник по психоанализа” на Ж. Лаплаш и Ж. Понталис.

                                                                                                                   напред >>